Снегът тихо и пухкаво трупаше, студ бе сковал София, а навън едно малко чернобяло котенце мяукаше силно. То се беше сгушило под терасите на студено-сивия панелен блок построен по времето на комунизма. Животинчето бе гладно и измръзнало. Някой го бе изхвърлил и то бе намерило там прикритие от студа и снега. Хората минаваха и отминаваха. Някои се заглеждаха, други направо подминаваха. Но не и тя!
Петя бе едва на дванадесет годинки и заедно с приятелката си Люси минаха покрай него. Малкото котенце я погледна тъжно и с прималяло гласче измяка с последни сили. Студено му беше, пък и вече се беше уморило да моли за помощ, а помощта не издаваше от никой, и от никъде.
Петя отиде до него, но то не се изплаши. Плахо я подуши и почна нежно да мърка и да ѝ се умилква. Тогава дванадесетгодишната Петя го взе и го прибра в тях. Десет години по-късно, когато Петя напусна родителите си и се премести на квартира, тя си го взе с нея. Квартирата беше по-тясна от стария дом на семейството на Петя, и Карлсо ...