Глава 1

Разцъфване

- Господарю, мисля че времето настъпи. Разбрахме местонахождението на Контролиращия Камък. Заровен е някъде в пустошта, намираща се на няколко километра от столицата. Все още не сме успели да го открием, но съвсем скоро… - говореше някакво ужасно чудовище, наподобяващо на огромен гущер. Тялото му беше дълго два метра, изградено от тъмни зелени люспи, ноктите бяха изковани сякаш от стомана, а опашката бе по-твърда и от камък. По целия му гръбнак, та чак до върха й, имаше големи и остри зелени шипове. Само с един поглед, човек можеше да каже, че това грозилище съществува единствено, за да убива.

- Скоро ли?! – разкрещя се Аарон, който за разлика от другото чудовище стоеше на двата си задни крака и поради това бе малко по-висок. Опашката му бе по-къса, а тялото с по-едри кафяви люспи, но това, което го правеше много по-ужасен от всички други същества бе главата му. Тя беше изострена като на куче, като по ръбовете и се издигаха меки люспести шипове, големи около пет сантиметра. Езикът му имаше формата на змийски, макар и много по-широк и дълъг - цели четиридесет сантиметра. Очите му светеха в червени отенъци, които бяха като прозорец към кръвожадното му сърце, а ушите му бяха заострени като на дявол. Това страшилище, макар и да имаше нравите на човек, беше толкова отвратителна и ужасна твар, че всяваше ужас и страх във всяко добро същество... - Да не би да ми казваш, че вие безполезни червей, не можете да се справите с намирането на един малък магически предмет?!

- Н-н-ние… Не, господарю! Уверявам ви, скоро ще го държите в ръцете си и…

- … и ще подчиня този свят под мой контрол. – доволно довърши той вместо него. – А какво ви пречи да ми го донесете още сега?

- Ами, господарю, мисля, че ще е по-добре да видите сам... Нека ви заведа…

- Само аз давам заповеди, ясно ли ти е, глупако!!!! – разкрещя се отново Аарон. Такъв бе той, в един миг доволен и спокоен, а в следващия… гневен и зъл.

- Но аз само...

- Млъкни и тръгвай! – заповяда той и двамата изчезнаха в тъмнината, която така добре им подхождаше.

                                                                       ***

Но пък друго важно събитие се случи в същия този момент, но много по-далеч, в една на пръв поглед обикновена градина пълна с рози, лалета и какви ли не други прекрасни цветя. Хармония и красота изпълваха всяко едно кътче от нея, превръщайки го в едно от най-вълшебните и божествени места в света.

В центъра на всичко това се отличаваше едно по-красиво и по-голямо цвете – единствената розова роза в градината. Енергията, която струеше от нея бе много по-различна, някак омайваща и… жива.

Изведнъж, едва няколко минути след разговора на Аарон, розата, сякаш започна да разцъфва и заедно с това да се уголемява, докато в един момент на мястото и вече се намираше объркано и уплашено момиче, чийто очи бяха разширени от ужас. Запазила красотата и нежността на цветето, тази прекрасна девойка носеше дълга светлорозова рокля с изрисувани по нея цветя. Косата ù бе също така права и розова, спускаща се чак до глезените ù, а ангелските ù зелени очи гледаха уплашено хоризонта.

- Това никога не трябваше да се случва. Никой не биваше да намира сърцето – още  по-малко Аарон. Какво ще правя сега... – прошепна тя, а гласът ù се разнесе из тишината. Минута по-късно лицето ù грейна. - Дано Грогмън успее да ми помогне... – стисна зъби тя и бавно и грациозно се изпари.

Едва миг по-късно се озова в някаква тъмна и изключително скромна стая. В нея имаше само едно сиромашко легло осеяно с редица опаковки от замразена храна и прогнил полупразен кафяв гардероб, използван по-скоро за шкаф за храна, отколкото за дрехи, а из въздуха се носеше ужасната миризма на изгнила храна.

Въпреки всичко това обаче, огромна усмивка се изписа по лицето на красавицата.

- Ро! – изненадано, но и радостно извика някакъв странен дрезгав глас, след което от сянката се показа друго чудато същество. Но макар и то да напомняше на Аарон, все пак създаваше това чувство за сигурност и доброта в сърцата на околните и това му придаваше много по приятен вид. Имаше по-издължена и заоблена муцуна и горе-долу нормален език, а пък на ръст бе по-ниско и някак прегърбено. На главата си беше сложило нещо като прошарена лента с пера, а облеклото му бе досущ като на някой индианец от древността. В едната си ръка държеше малък щит, а в другата много остра брадва. В мига, в които видя просълзилото се момиче, хвърли оръжията на леглото и я пое в обятията си.

- Грогмън, не съм те виждала от толкова много време. – изпищя тихо тя и го прегърна. Това обаче бе кратък миг на щастие, защото само секунда по-късно, в очите и на двамата се прокрадна тъга и безпокойство.

- Но... щом ти си тук, значи... – започна Грогмън

- … брат ти е открил Контролиращия Камък! – изрече вместо него Розалита. –

Кани се да унищожи света и това ме освободи!

- Но, какво ще правим?

- Затова дойдох при теб... Нуждая се от помощта ти, Грогмън.

- Добре… - затвори очи той и едва секунди по-късно ги отвори. Сега в тях се четеше някакво ново вълнение. - Мислиш да събереш пазителите, нали?  

- Но откъде... О силата ти – върнала се е!!! Откога…

- Е, някой разцъфват, други просто си връщат старите дарби... - усмихна

се Грогмън – Та.. мистичните пазители… Да предполагам ли, че нямаш идея кои ще са или как да ги намериш?

- Добър си. – лека усмивка премина по лицето на момичето, но бързо отмина. Тя забеляза как чудовището отново се концентрира.

- Диймън ще ни помогне. – оповести то минута по-късно.

- Диймън ли? Боже.. не съм го виждала от толкова много години... – усмихна се тя. - Но как ще го намерим?

- Ами наскоро чух, че бил край град Аглея. Търсел Стафа.

- Стария познат Диймън… Предизвикателства и сила му дай...

- Ще пасва отлично на един от пазителите нали? – усмихна се Грогмън

- Предполагам. – засмя се тя. – Някакви други… предположения кой би могъл да бъде…

- Никакви. Но знам, че Диймън ще ни бъде от голяма полза. Пък и ти би трябвало също да можеш да ги усещаш. Когато му дойде времето разбира се.

- Но как? Да не би това да е… Виж, когато разцъфнах, а и още преди да стана роза… Винаги съм усещала, че в мен има и някаква друга, непозната сила…

- Е предполагам, че съвсем скоро ще успееш да разбереш тази сила. – намигна и той, доколкото беше възможно същество като него да го прави. – Защото и ти си пазител. И то не просто какъвто и да е било пазител. Ти си тази, която ще освободи силите им, която ще ги обедини, макар и да не си ти тази, която ще ги поведе.

- Но тава значи, че аз съм нещо като... не, невъзможно е!

- О да, Ро. Ти си Сърцето на Пазителите!

При тези думи Розалита се вцепени. Това и бе подействало като удар. Никога дори за секунда не си беше представяла, че...

Мислите ù се объркаха. Всичко в главата и бе толкова сложно и неразбираемо, че тя опита да извлече на повърхността единственото, което не засягаше емоциите ù. И тогава почти машинално се обърна към приятеля си.

- Грогмън, брат ти знае ли, че дарбата ти се е върнала. Имам предвид, че отново можеш да разбираш отговорите на различни въпроси. Все пак това е много мощна способност…

- А също така и ненадеждна. Но не знам, дали Аарон е разбрал, пък и не ме и интересува особено. От доста време не го чувствам като свой брат. По-скоро враг. – макар гласът му да бе спокоен, очите издаваха болката му. - Добре, тогава към Аглея. – оповести той няколко секунди по-късно.

                                                                       ***

Аглея беше един от най-странните градове, на които обикновен човек можеше да се натъкне. Разбира се за жителите му обаче, както и всички други, запознати с магията същества,той беше просто поредния магически град. Всичко в него бе изградено от някакъв странен червен движещ се пясък. Мостовете, блоковете, магазините, всичко бе толкова красиво и вълшебно, сякаш не беше истинско. Но не само това отличаваше този град, като един от най-разкошните създавани някога. Целият този изключителен и изящен свят беше издигнат високо над огромното „Неизвестно море”, чийто цвят също бе далеч от обикновеното. Слънчевите лъчи весело играеха върху розовата му повърхност, отразявайки блясъка си върху големите вълни, яростно разбиващи се в подножието на сградите.

- Знаеш ли, говори се, че преди много много години, този град бил най-обикновен. Дори не бил магически. Но някакво бедствие унищожило всичко, оставяйки след себе си само смърт и руини. И така, от горе се смилили над човечеството и изпратили двама велики ангела, които със своята любов издигнали този град от пепелта и го превърнали в това, което виждаш днес. – завърши Грогмън.

Двамата с Ро току-що бяха пристигнали и сега се разхождаха по дългите пясъчни улички. Никой не забелязваше странният вид на Грогмън, защото обитателите на един такъв град бяха свикнали с магията и странните същества, Ро обаче приковаваше погледите.

Тя излъчваше такава положителна енергия, каквато хората отдавна не бяха виждали тук и това им се струваше изключително странно. Хората покрай нея и се усмихваха, а някой деца се хвърляха радостни към нея и я прегръщаха, като по скулите на някой се ронеха и сълзи.

- Доста си популярна. – усмихна се Грогмън.  – Знаеш ли... правиш ги щастливи. – каза той някак замислено, при което Ро се изчерви и побърза да смени темата:

- Според теб къде е?

- Ами не знам? – Знаеш ли – опитай да го усетиш.

- Но как?

- Ами… Когато искам да открия нещо, се концентрирам. Опитай, може и при теб да работи! – посъветва чудовището, а Ро веднага прие съвета. Тя затвори очи и спря да се движи. След минута-две отново ги отвори усмихната и някак изненадана.

- Изглежда май наистина съм Сърцето…

- Получи се нали?

- Всъщност, беше изключително лесно. Усещам го. Следвай ме. – каза тя и пое към уличката зад един сувенирен магазин, сякаш издълбан в движещия се пясък. Поведе го през разни булеварди, докато накрая стигнаха някаква жълтеникава сграда, чийто пясък се движеше много по-бавно от този на другите. Това бе мотел. И то от най-евтините. – Тук трябва да е. – двамата се спогледаха и усмихнаха, след което влязоха. Отвътре мотелът изглеждаше най-обикновен, с рецепция и няколко прокъсани канапета във фоайето. Единствено стълбите за горния етаж приличаха на външността на сградата. Докато се качваха Ро попита някак объркано:

- Аз… защо го усещам?

- Ами, предполагам предположенията ни са верни и той също е пазител. А всички вие сте свързани помежду си. Усещате се, когато сте близо един до друг и затова лесно можете да се биете заедно. Но да побързаме. Трябва да съберем пазителите преди брат ми да е разбрал как да използва сърцето.

Изведнъж пулсът на Ро се ускори и тя почука развълнувана на вратата.

 Отвори я доста привлекателно високо момче на деветнадесет години, с руса къса коса и морско сини очи, цвят какъвто никой друг, освен океаните, не притежаваше. Тениската му беше широка и мръсна, но въпреки това ръкавите се впиваха в мускулите му, докато джинсите, които носеше бяха като нови. По лицето му обаче се четеше силна умора и напрегнатост. В мига, в който видя посетителите, в очите му се изписа смесица от изненада, объркване и най-вече радост.

- Грогмън и... о боже, Ро?!?! Какво става, как ме открихте, защо и... Ро ти как... Толкова се радвам да ви видя. – каза той и прегърна красавицата.

- Е, Диймън, не сме се виждали от доста дълго време! – засмя се Грогмън, здрависвайки се с него.

- Имаме да ти разказваме толкова много... Може ли да влезем? Май трябва да седнеш, пък и нямаме време... – усмихна се Ро на физиономията на стария ù приятел.

- Да, да разбира се. – след като всички се настаниха Ро започна:

- Виж, нали знаеш, че преди време Аарон искаше да стана част от армията му и...

- Да станеш част от армията му ли?!?!  Преди време?!?! Та нали откакто си родена, това отвратително създание, те желае за своя съпруга!! – прекъсна я Диймън.

- Както и да е ! – намръщи се пазителката. – Та... преди време той реши да се ожени за мен и тогава направих трансформираща магия и се превърнах в роза. Тази магия обаче не се разваля, толкова лесно, колкото се и прави ..

- О я стига, ти си една от малцината, които я владеят…

- Както кажеш. – този път пазителката се усмихна на Диймън, но продължи – Значи, за да се развали трябва да се случи нещо, което да застраши друго, а аз да мога да го предпазя.

- О, не... – за пореден път я прекъсна Диймън, но Грогмън не му остана длъжен:

- Стига де... Остави момичето да доразкаже.

- Добре де, съжалявам.

- Та искам да кажа, че братът на Грогмън – Аарон, знае къде е Контролиращия Камък – в този момент Диймън зяпна ужасено, но Ро не му обърна внимание. – И това разбира се ме освободи от магията.

- А ти откъде знаеш, че точно това...

- Не знам как, но докато се превръщах в човек тази информация просто се появи в главата ми. А после Грогмън го потвърди...

- Но как Аарон е разбрал къде се намира Камъкът? Аз опитах да го намеря, но…

- Не знам, но все пак го търси от години. Предполагам накрая е успял да разбере.

- Вероятно, но… това е ужасно! Какво ще правим? Трябва да го спрем!!

- Така е. Затова решихме да сформираме екип и както вече се досещаш ти си един от участниците – един от пазителите.

- Пазителите? Чувал съм за тях, но смятах, че е просто древна легенда,

- Такава е! – намеси се Грогмън – Досега не се е намирал човек, който да успее да ги намери и обедини. Ро обаче се оказа Сърцето и… Е, ще ти го кажа направо, ти си част от тях!

- Уау – успя само да промърмори той.

- Няма време, Диймън, знаем, че това ти идва в повече, както и че си имаш работа, търсейки Стафа, но... – внезапно Ро хвана Грогмън за ръката и му даде знак да замълчи.

- Трябва му време! – прошепна тя. И наистина след минута мълчание, Диймън надигна глава.

- Разбира се, че ще помогна! – усмихна се той. Макар това с…

- Пазителите?

- Да, макар това с пазителите да ми се струва малко откачено, звучи някак страхотно. Пък и сегашното ми начинание върви към провал.

- Аз… - погледна го изведнъж объркано Ро.

- Какво?

- Мисля, че трябва да направим нещо. – продължи все така странно тя. След което вдигна поглед и се вгледа в бъдещия пазител. – Стани. – каза му тя все така неразбиращо и той бързо изпълни заръката ù. След това тя го хвана за раменете и започна да говори на някакъв странен непознат език. За двамата ù приятели обаче всичко това звучеше като прекрасна божествена песен.

 - Oge Rozalita Li vucsis llede Okulus,

Niole li Auctoria derigo Anera-Sueva Diskoti, Repsona llede egapigao,

Ones ilu erave so la Auctoria llede regindi quinamo finti ondefe - Pripeo.

И това не бе всичко. Докато тази така прекрасна „песен” се лееше из въздуха, черно-бяла спирала излезе от Ро и се вля в новия си притежател.

Когато всичко това приключи, двамата пазители се отпуснаха на най-близкото място за сядане. Дълго те просто мълчаха, шокът и вълнението объркваха мислите им. Едва няколко минути по-късно Грогмън успя да попита:

- К-какво беше това?

- Не, знам, но усещането.... Сякаш.. сякаш всичко най-после си идва на мястото. Чувствам се толкова различно, но въпреки това сякаш нещо липсва... – отговори му объркано Диймън.

- Мисля, че ти предадох силата, която по право си е твоя. – усмихна се Ро. Сякаш тя бе единствената, която разбираше нещо.

- Добре, но онази песен... искам да кажа, това което ти...

- Не знам на какъв език бе, но мисля че означаваше: „Аз Розалита, сърцето на Окулус, освобождавам силата на черно белия пазител, част от екипа. Нека разполага със силата на това, което брани – свободно!”

- Уау!! – успя само да каже чудовището.

- Значи вече съм пазител? – изглежда Диймън най-сетне бе успял да се отърси от случилото се.

- Хей, не се радвай толкова – имаш задача. – закачи го веднага Грогмън.

- Да трябва да откриеш другите пазители! – съгласи се Ро.

- Няма да е трудно – все пак сега ги усещам – пък и новата ми сила!! Момент... А ето – ще ми трябва карта... нещо за... хм... Мавро... Чакай какво е Мавро?

- Магически град! – каза веднага Грогмън.

- Супер поне следващият пазител ще познава магията... Оооооо...

- Какво? Какво разбра? – не се сдържа чудовището.

- Имай търпение, Грогмън. – каза спокойно Ро.

- Ами... няма да е пазител… – усмихна се загадъчно Диймън.