Пеещият дворец

Свитата на Престолонаследника

Магия без любов  

е магия без мечти!

Ако Любовта е магия за хората -

истинската обич е магическото и проявление.

ТРЕТА ГЛАВА

     - Напълно ли откачи? – сигурно около час по-късно ме попита Тиен, разположила се удобно, върху голямото меко легло в стаите, където ни въведоха, след заветното ми и така неочаквано ”Да!”.

     - Какво друго можех да направя Тини? - отвърнах и някак примирено. Не бях се замислила и за миг, какво ще последва след такова решение. Реагирала бях на непознатия глас,появил се неочаквано и в така обърканото ми съзнание. 

Как да опиша какво стана след като, без никаква култура бях грабнала меча от ръката на принца!? В онзи момент тишината просто се счупи. Да, точно така – счупи се! Силата на звуците се извиси и жестоките децибели се впиха в ушите ми, като че в главата ми се строшиха милиони кристални чаши, което почти ме зашемети. Всъщност – си ме зашемети. Да не говоря за светлинното шоу, което последва. Секунди, след като бях грабнала меча, ръката ме засърбя, гривната завибрира, металът се втечни, и започна да рисува по моята розова кожа, странни символи и картини.

 Не казвам, че не бях уплашена. Напротив. Ужасена бях! И дори не разбирах, че подскачайки, като някоя луда съм размахвала меча, докато една силна ръка не хвана нежно, но здраво моята китка и не ми го взе:

    - Дай ми това! Ще се нараниш. -  каза ми Престолонаследникът. Той гледаше в мен и мисля, че някак разбра ужаса, който ме беше обзел от съскащия метал, впиващ се, изографисващ в кожата ми, странните символи, затова и продължи да ми говори: – Спокойно,след малко ще престане.

После, всичко ми беше като в мъгла. Малко поклони. Поздравления след това ни въведоха в двореца. Хару обясняваше нещо на Тиен, аз пък мисля, че през цялото това време нищо не чувах. Или дори да чувах, мозъкът ми не искаше да помни. Бях зашеметена не само от звуците, но и от това, че умът ми беше зациклил върху отговора, даден от моята уста, без да ме пита. Накрая ни оставиха сами в стаите, които май щяхме да обитаваме оттук нататък.

    - За Бога, Мия, трябваше просто да кажеш едно „Не!”. Нищо повече! – и като сбърчи възмутено устни, Тини продължи, - Та ние трябва да се върнем на Земята! Нали помниш,онова мръсно синьозелено кълбо? Какъв живот ще имаме тук? Не сме като тях! Различни сме! Не можем да летим, насам-натам все едно се размотаваме на почивка на някой екзотичен остров! Ние сме просто едни обикновени хора - човекоподобни издънки от някаква си планета. А, тя, нашата, тръгнала да ми става жена на принц. Ха! При това този е наследник на трон на магическа планета! Мисля, че наистина си се побъркала да знаеш от мен! - продължаваше да ме мъмри тя.

   - Тини! Разбира се, че знам добре какво сме ние и какво са те! Но ти какво би направила? Би ли казала „Не!” и платила с цената на един живот? Аз не мога да живея така! Да решавам с две срички кой ще съществува и кой - не. Ти можеш ли? - я скастрих. Не исках, но го направих. Хем се ядосвах за отговора, който дадох, хем се „потупвах по рамото”. Само където това „потупване” можеше да ми излезе през носа, като засмукана солена вода от морето.

Сигурно сега и се прииска да ми отговори нещо остро и злорадо, тъй като лицето и бе придобило онзи изкривен и надменен израз на възмутено коте,което често придобиваше, когато не бяхме на една вълна и мнение,  но тя се спря. Като че ли се замисли и после, макар да видях, че продължава да се изкушава да ме „посоли” още, въздъхна примирено и отговори:

    - Да, мисля, че си права. Извинявай! Просто… Не знам…Май ми дойде много в последно време. А и цялото това приключение! Пълна лудост! Абсурд! А аз си мислех, че по-страшно от това да прелетя половината земно кълбо няма.

    - И на мен ми е трудно. - заговорих, - Просто направих избор, Тини! Това е. Дори сама не мога да си обясня, откъде ми дойде този кураж. Аз жена на принц! Боже опази! Аз - бъдеща кралица! Пълна катастрофа!

   - Принц или крал - все едно ! Нали знаеш, че той е и мъж, скъпа ми приятелко? При това доста добър екземпляр. – с лек хумор в гласа ми се присмя тя.

Спрях се и престанах да меря стаята с крачки. Все едно гръм ме удари! И няколко светкавици, може би… Дано само да не започнеше дъжд, че само подсмъркне ми липсваше сега… През цялото време, откакто ни оставиха, крачех назад - напред, напред-назад, а сега се застопорих в средата на стаята, като магаре на лед - хем се плъзга, хем не върви. И опулих едни очи – все едно щяха да ги рисуват в огромен мащаб на срещуположната стена.

  - Боже, да не мислиш, че не знам! - отвърнах и пискливо. През цялото време от моето „Да!  досега, се опитвах да не мисля точно за това. - Не смяташ ли, че е още един проблем, за който трябва аз да се погрижа?

Тиен пак го обърна на шега. Сигурно реши, че ще е хубаво да се погаври малко с мен и заговори с меден и припрян глас, също като някаква сирена, която първо трябва да те прикотка, а после да ти изпие кръвчицата:

  - Мислиш ли, че сте съвместими? Той безспорно е красавец, но ако в леглото се превръща в дракон, както го направи на онази планета? Няма ли да ти е малко големичък? Неудобно, някак?

В момента ми идеше да я хвана за гушата. А, тя вече се превиваше от смях на леглото стискайки се здраво за корема. Докато я гледах, от недрата на гърдите ми се изтръгна бълбукащ звук, един такъв тих и малък, после се повтори и накрая… Е, и накрая  и аз избухнах в силен заразителен смях, също като нея.

Дори не чухме, че на вратата се чука. Чак, когато се посмяхме на воля и се успокоихме малко, в стаята вече беше влезнала Лин.

   - О, здравейте!- подхвана Тиен. Аз разбира се също поздравих. Все пак, май това щеше да е бъдещата ми свекърва.

   - Извинявам се! Почуках няколко пъти, но бяхте заети. - изглеждаше доста притеснена и нейния поглед се местеше ту към мен, ту към Тини.

   - Ами ние,…Май малко разпускахме.- измърморих под носа си.Тиен прикри с ръка устата си, за да скрие котешкото си кикотене. Май и на нея и беше дошло на ума, че това ми е бъдещото „Съкровище”, както често на Земята, наричаха снахите,своите мили свекърви.

   - Донесох някои неща, да се преоблечете. - каза Лин и остави две прекрасни рокли на близкия стол. - Вечерята няма да започне без Вас. -  продължи тя и се запъти към вратата.

   -  Вечеря? - викна Тини – О, дано е нещо вкусно най-после! Какво ще ядем?

Нетактична и напориста, както винаги е тази моя приятелка. Все си мисля, че корейките са или много изпълнителни дъщери, или нахакани и нагли търсачки на съпрузи. Моята Тини притежаваше всичко от тези два вида, но и някои подобрения, след като най-после бе станала пълнолетна и решаваше сама за себе си, как да живее. Пък и покрай мен и живеенето и в България беше прихванала и от родния манталитет.

Нейно Превъзходителство Линеади спря и се обърна:

    - Не знаем какво ще харесате,затова тази вечер ще има от всичко.Просто сами ще трябва да прецените какво ви е по вкуса.- някак мило отговори фейринката. После като се загледа към мен продължи: - Благодаря ти! Дължа ти част от магическото в мен. – а след това бързо излезе.

Така, като се замисля – май съм спечелила билет от Лотарията с попадането си тук. Хем ти дават безплатно съпруг – сега и магия ми обещаха…Общо взето тръпки ме полазиха, и като се сетя имаше една приказка, че „Толкова добре – не е на добре!”.

***

    Е, определено, не ни трябваше много време да се преоблечем. Джинсите и ризата на Тиен вече доста бяха замърсени, а за моето протрито старо спортно долнище и раздърпаният анорак, нямаше и капчица надежда да заприличат отново на сносни дрехи за носене. Голям смях падна с миенето. След като въобще разбрахме, къде е входът на банята, имахме проблем с това как да пуснем водата, като никъде не се виждаха кранове или копчета. Нямаше и контролен панел, а да не говорим за тоалетната. Мидената черупка, която блестеше в красиви завъртулки, въобще не приличаше на отходен аксесоар, по-скоро на много ценна украса. И може би нямаше да се измием, ако Тиен не бе възроптала на глас:

     - О, просто ми се иска една топла и гореща баня. – и в този момент от безцветните чучури бликна мътно-бяла вода и в банята се разтеглиха нежни облаци от разноцветна пара.

     - Най-после! Да! Да,да…- в радостта и учудването си се развика припявайки си думите моята приятелка.

   Бързо се учехме. Разбрахме, че просто трябваше да изречем какво точно желаем, и всичко се случваше. Когато най-после приключихме с тоалетите си, мисля, че бяхме тотално закъснели за вечерята на която ни поканиха. Да си кажа честно, даже с роклите имахме затруднения. Ефирните им платове искаха команда да се облекат, а не опити да ги провреш през главата или навреш през краката. Най-после се справихме. Изнизахме се от стаята, но в коридора вече ни чакаше Негово Превъзходителство принца – моят новоизлюпен бъдещ съпруг. Аз и той просто стояхме и се гледахме. Странно и чудно ми беше да погледна по-дълго за пръв път в тези черни очи.Те някак ме гледаха преценяващо, но ненатрапчиво. Честно да си кажа, мисля, че не му бях по вкуса, но той нямаше избор. ДНК –гривната или там, каквото беше останало от нея върху мен притежавах аз, значи, аз бях неговата половинка. Доста глупава традиция, да не кажа старовремска. Иди, кажи, на някой мъж на Земята, че ей онази, която е раздърпана, без маникюр и с три пласта лъскавина върху себе си,колкото и естествено хубава да е тя, му е жена, а не някоя „кукла” с извивки, точно където трябва, с прекрасно дълги крака и винаги готова да се наслади на мъжкото его.

През цялото време, докато мисълта ми препускаше, двамата с него бяхме загледани един в друг,сякаш очите ни казваха много повече, отколкото думите можеха да изразят.Но пък,бях сигурна, че няма как да ми прочете мислите и…

Тиен прекъсна странното ни съзерцание:

    - Мисля, че и така вече закъсняваме за вечерята. Вие, ако смятате, че с поглед ще се нахраните, поне ме упътете накъде е храната?! – мърмореше тя.

     -А, да! - отвърнах, - Е, коя е посоката? - и повдигнах вежди в очакване към него.

    -  Последвайте ме. – чух гласа му.Гърлен, дълбок и леко каращ ме да тръпна. Усещах нещо скрито и силно като стихия зад всеки звук.

Хванала ме за ръка, Тиен тихо ми прошепна:

   - Все пак смятам, че е страхотен мъжки екземпляр, независимо от това, че е малко страшен на вид. Само се чудя, защо те отбягва, така като че ли си  болна. Мислиш ли, че може да си пада повече по мъже?

   - За бога, Тиен! - скастрих я, макар че ми идеше да се разсмея.Чувствах се така, защото бях несигурна, а и мисълта, че такъв красив мъж  си пада по друго, освен по противоположния пол, не ми се виждаше нормална. Е, може да бях малко пристрастна, но реших да не мисля точно сега за подобна алтернативна реалност. Да,да! Знам, че е непознат. При това секси непознат. Но коя ли жена би отказала силен и съвършено прекрасен мъж да бъде до нея? А и при мен натежават везните, че съм малко с комплекса на „Грозното патенце” и сама не се чувствам много красива? Е, вярно че зависи и през кои очи се гледа, а и не всяка търси само красотата в мъжа до себе си, но…Абе, има си и някои други „подправки”, които трябва да притежава човекът до теб! И то – подправки – по твоя вкус, иначе ястието се разваля.

   Стигнахме до голяма двукрила врата, инкрустирана с невероятни странно живи картини. Много приличаха на два 3Д екрана, върху които едновременно вървяха две огледални прожекции. Докато вървяхме си мислех, че той (принца) беше прав за това, че  сърбежа и топлината от гривната ще спрат. Сега вместо бижуто, на ръката си имах красива леко проблясваща татуировка, започваща от началото на лакътя и свършваща до  китката. Сред красиво изписаните символи се мъдреше и една зелено-синя топка, която бе изписана невероятно красиво и с пълни подробности представляваше  планетата Земя.

    Вратите се разтвориха, като пъпка на цвят и ние пристъпихме в най-красивата зала, която някога бях виждала. Блестящите плочки на пода преливаха като разноцветен сладък крем, стените имаха сложни плетеници, а отдясно като голям екран се разкриваше пълна гледка към столицата. А иди, че кажи – не оживяват ли приказките!

***

     „Аз кралица! Не! Омъжена! Боже, какъв ужас!” – въртяха се в затворен кръг подобни мисли в главата ми, часове след приключването на вечерята в Тронната зала. Официално съм омъжена. Сдобих се с магически съпруг. А, даже и не съм разбрала! И къде е проклетата ми булчинска  рокля? Защо никой не ми каза? А си мислех, че има време да се опознаем с отреденият ми приказен герой!

     Подпряла се сега на меката табла на леглото, прибрала колене към себе си и обхванала с ръце главата си, се чувствах наистина нещастна и объркана. А, когато съм такава, съм и доста нервна. Не ме свърта на едно място, когато в душата ми се вихри купон на емоционалните страсти, а в главата ми кънтят хиляди въпроси, на които нямам отговор. Абсолютно никакъв отговор! Сам по себе си животът е труден за човека, ама когато в него  се обърка още нещо, направо става непоносим. При мен май не се обърка – направо се разбърка. Стана…Какво? Каква бъркотия!

А и пак бързам, и взимам  решения, че после направо свят ми се вие от последствията. Да, отново се повтарям, защото така и не се научих първо малко да изчакам, да премисля върху случващото се, да успокоя бушуващите в мен емоции. Аз бях сираче и нямаше кой да ме учи на нормалните и обикновени неща, затова се налагаше да се образовам по трудния начин, а именно с проба-грешка, ама това…

     Все съм се питала, дали има хора, които живеят по един начин и после, ей така изведнъж им се случва нещо и се налага да се променят. Лесно ли е да се научиш на новото? Мисля, че да. Ама май е по-трудно да утвърдиш наученото и да го обърнеш в навик, при това да ти бъде приятно да го правиш. И още по-важното – да го живееш.

            - Луда работа! – беше възкликнала Тини, докато вървяхме към стаите си. – И сега какво?

Ех, и аз бих искала да имам отговор на всички въпроси. Ама нямах и още не можех да преглътна всичко случило се по време на вечерята. Омъжена! И кралица! Кога беше годежът? На Земята поне първо пръстен ти дават и имаш време да свикнеш, докато дойде денят на сватбата.Поне така е по филмите и за някои в реалността. А при мен?  На мен ми се наложи първо да дам пари за повредена старовремска гривна, която сама оправих, а после, вместо сватбен ден, получих меч, който пак си взеха. И  за капак  - татуировка на ръката, вместо булчинска рокля. И на всичкото отгоре съм на хиляди светлинни години от дома си. Ей, това ако не е най-лошият джакпот в лотарията на съдбата – иди му кажи здраве!

            На 27 години съм. Трябваше отдавна да се науча как се живее нормално и по правилата. А сега се чувствах, като дете, отворило любимата си книжка с приказки и изведнъж разбрало, че се намира в нея и наоколо има, ама наистина странни, големи и плашещи приказни същества. На всичкото отгоре е и главна героиня и съпруга на едно от тези същества. Е, мъж, но …

            След изпълненият с неочаквани преживявания ден си мислех, че поне вечерта ще бъде спокойна. Ама как се излъгах! Когато влязохме в красивата и блестяща зала, вътре вече бяха в пълен състав всички от Свитата. Кралят и Лин чакаха прави до отрупана с храна, кристална маса с формата на подкова. Май освен нас, тук се очакваха още хора, защото извитата маса можеше да побере доста порядъчно количество народ. При влизането ни, както и при представянето всички се поклониха. Ако продължава така, мисля, че ще ме заболи кръста от тези поклони. Сигурно така се чувстват чужденци попаднали ненадейно в Азиатските страни.

След това, разбира се ни показаха местата ни. Още не се бяхме настанили и пак се стовари върху главата ни още едно чудо. Представете си пълното ми изумление да се срещна с… другата си свекърва. Имах ги две! Боже, на Земята моите посестрими, знаят колко е трудно да се справи човек дори и с една, а с две…Ей, това е, както те залюля още от рано съдбата, така ще ти върви. При мен май, това ще е да ме връхлита трудност след трудност, а в този случай,  направо се умножи по корен квадратен на десета степен…Няма как да ви опиша красотата и величието на жената, която пристъпи към мен. Очите и черни и бездънни,също като на сина и, ме гледаха преценяващо, изучаващи всяко мое несъвършенство върху което попадаха. То, всъщност , търсеха съществува ли и частица  съвършенство, в несъвършеното същество, под което визирам себе си. А нейните коси -  дълги и живи -проблясваха под светлината, съвършено подредени и без грам прецъфтели краища. Как да не завидиш, а? На всичкото отгоре,от  тази жена струеше опасна красота и сила. Не само имах две „Съкровища”, но и двете бяха слабо казано – жена –мечта. Мисля, че в този момент ми се искаше да изчезна и да се разтворя като дим, защото изпитах непреодолимо желание да се превърна в локва,върху чистия под и да ме заличат с парцала.

            - Няма да споря! – някак изведнъж завибрира гласът и.”Няма да спори? Лошо?” – мина през ума ми. Ето ти сега драма – с едната засега се разбирам добре, а с тази – тя дори реши да не ме оценява, макар че ме прегледа щателно като под микроскоп. „Но пък какво ли искам аз? Нима си въобразявам, че ще бъда приета с отворени обятия? И на Земята се числя към обикновените и безличните, а тук съм направо в края на опашката на обществената стълбица!Ако въобще имаше такова нещо тук. ”

      Но за мен драмите до тук не спряха. През цялото време докато вечеряхме, странно, но храната, която изяждах най-напред от чинията си, неусетно за мен, отново се възстановяваше в същите количества. От огромното блюдо пред мен, в което имаше разнообразни неща, не ми допаднаха две или три, които изчезнаха и на тяхно място се появиха други видове ястия. Седнала от едната ми страна виждах как с чинията на Тини не ставаше така. Значи имаше нещо нередно

при мен.Така се бях натъпкала, а и ми беше неудобно, че храната си седеше, все едно не съм я докоснала. Невъзмутим , до мен изправен от едната ми страна стоеше Престолонаследникът.Той не седна на масата и не ядеше. Не посмях да попитам защо, като виждах, че всички останали също нищо не споменаваха. Но  в последствие взех да загрявам, че всъщност той пълни по магичен начин отново храната в моята чиния. И това,признавам си, ме ядоса: ”Подиграва ли ми се? Нарочно ли го прави и защо? И аз нямам вина, че стана така и аз ще съм му жена, но пък чак такова отношение…Не може ли да направи ,както  правят на Земята големите богаташи – взимай си парцалките, ето ти едно чекче за добра сума, че да не ревеш и билет за където ти видят очите. В моя случай – два билета за Земята. ”

Накрая не изтърпях, обърнах глава и тихо, но ядно процедих:

      - Престани, може и да не съм фина мадама, но не съм прасе! Просто имам излишества и по-големи извивки. Ако ще ме обиждаш, направи го открито. Не е нужно да ме унижаваш и превръщаш в посмешище и за другите. Не съм шут – човек съм!

Ех, ако знаех, какво ще стане след това, щях да си мълча, някак да прехапя немирния си език и затворя проклетата си, не искаща разрешение да говори, уста. В момента, в който изговорих и последната дума, той ме погледна и сякаш някъде дълбоко в недрата на ониксовите му очи видях проблясък на болка. Но сигурно се лъжех, защото в следващия момент погледа му стана безизразно студен, лицето му се вкамени  и той само пристъпи две крачки назад, поклони се и след това излезе от залата. Безцеремонно без да обели и дума го направи това. А аз останах загледана в широките потрепващи рамене, покрити от буйните чупливи коси. И – пак се ядосах.

       - Дори не сте и казали, че тя е Кралицата! – изведнъж прогърмя гласът на Нейно Височество Тияни, - И не знае, че вече му е съпруга! Джефрис, какви ги вършиш?

Е, това беше тоталният срив, кулминацията на всичко стоварило се върху мен и Тини само за последните два-три дена. А, моят съпруг се беше изпарил и ме оставил да сърбам сама кашата, която не беше ясно кой беше надробил.

Лин и Хару ни изпратиха до нашите стаи. На Тини  бяха предоставили други покои, близо до моите. И сега ми беше самотно в тази огромна спалня. Свих се на една страна, а сълзите ми закапаха върху възглавниците. Трудно е да живееш в родната си среда и да разбираш, че си много различна и трудно приемлива за познатия ти свят, но още по-трудно е да осъзнаеш, че дори в друга по-добра и вълшебна реалност ти отново си нищо. А и нямаше какво да направя по въпроса.Това си бях аз, можех да се уча, но нямаше как да се превърна в напълно нова и прекрасна „русалка” в приказен свят като този, колкото и да ми се искаше това.

***

Най-после той можеше да празнува. Най-после в недрата му се намираше и спеше въображението, някак тихо и нежно, но толкова чувствено. Тази малка господарка беше красиво дете. Сърцето и му пееше с тихият стон на тъгата, с копнежа по надеждата. Рисуваше му сложният възел на любовта и панделката на заслужената обич. Стените му трептяха, огъваха се и в тях се плисваше вълна след вълна жива магична материя. Оживяваха картини, истории, желания. Липсваше му тази сила, този огън, това въображение, носещи чудният аромат на нежна топлина. Меден дъх на затоплен цвят, разпукал се под капките на нощен ситен дъжд.Усети го! Да, той усети как соковете напълниха сухото черно стебло. Дървото на Кралицата се събуждаше. Цветовете му…онези бели дъхави гроздове.Също като нея – немагични, но обичани от магията. Той потръпна с цялата си кристална същност. Бе създаден за това…Но вече знаеше.Знаеше, защото Магията му шепнеше.  Този път щеше да е различно.

Следва продължение.