И на нея ù бяха отрязали крилете, като моите, пречупили сетивата ù. Учеше се да пълзи, пълзенето не ми харесва, случвало се е един-два пъти против волята ми. Колкото повече разцъфваш и летиш, толкова повече онези от долната земя те дърпат и влачат надолу, понякога успяват, но е само за миг. Не знаят ли, че на нас крилете ни са вечни? И на нея, казах ù да не тъгува, пак ще има криле, пак ще бъде пеперуда, отразяваща светлината с крилете си. За да я утеша или за да се направя на мъдра, ù разказах една приказка. А тя звучеше така: “Има хора на света, които не могат да различат видимото от невидимото, и виждат само това, което искат, това, което разбират, другото, което е специалното, то е невидимото, то е безкрайното и неразбираемо, него ще го видят само тези, които могат да го оценят и които са отворили душите и сърцата си за него. Така че, дори когато пълзим, то е защото има пътища, които не могат да бъдат преминати по друг начин, ако си прекалено горд, никога няма да преминеш този път, ...