ПЕСЕНТА НА АВЛИГАТА

Някъде към началото на лятото в двора дойде една птица. Красиво нещо. Цялата в жълто. Като пламък. Само контурът на крилата ù в черно. Поразходи се по тревата и подскочи. Подплаши я кучето. На другия ден пак дойде. Все по-дълго се застояваше. Скастрих песа и той не скачаше като дойде. После стоеше по цял ден. Разхождаше се самотна и като че ли тъжна. Не чух звук от нея. Само привечер, когато излиташе и потъваше в храсталака отсреща, изпъпъркваше с крилата. Загадка ми беше тая птица. Другите идват по две, по три, а някои и по цяло ято. Цвърчат, пеят, гонят се, а тая беше като сянка. Така изминаха, кажи-речи, три седмици. Идваше. Тихо и безмълвно се разхождаше, от време на време клъвваше нещо и отново застиваше като замръзнала. И глава не мърдаше. Стоеше отпусната, сякаш е тежко болна. Един ден изчезна. Нямаше я два-три дена. Отиде си, викам, птичето. Язък! И изведнъж що да видиш. Нещо се стрелна високо над поляната, изпъпърка остро, разнесе се плътен, мек, кадифян, като бълбукане на вода звук и на средата на поляната кацна хубавицата. Блестеше от красота. Като че ли вътре в нея имаше запалена лампа. Крилата ù трепереха леко и нежно, като листа на трепетлика при полъх на ветрец. Грациозно се завъртя на едно място, разпери крила и плисна още по-силна светлина. В гърлото ù нещо забълбука. Мелодично, нежно. Някакви прелестни звуци. Отгоре над дърветата звукът се повтори. По тревата се плъзна сянка и преди да дигна очи, до моята хубавица кацна още една. По-голяма и още по-огнена. На поляната едно до друго стояха две малки слънца и се огряваха едно друго. Постояха кратко време неподвижни, след това новият гост направи няколко кръга около моята принцеса. Тя продължаваше да стои на едно място, само бавно си въртеше главата след него.

После и тя тръгна. Тръгна и двамата вървяха в кръг, като омагьосани. По някое време спряха, застанаха един до друг, долепили крила и в безмълвната тишина се понесе песен. Меки, топли, кадифяни звуци.

Тогава чух песента на авлигата.