Песента на лебеда

                      Глава седма

Някой почука  настойчиво на вратата. Еди не очакваше никого, и в първият момент се стресна. Но бързо се окопити, стана от креслото и се насочи към вратата на апартамента.

Сградата беше шест етажна и на всеки етаж имаше по двадесет апартамент. Два апартамента на  всеки етаж бяха с по две спални, останалите 18 бяха с по една спалня.  Тези апартаменти се водеха 31/2 (три и половина), съгласно местната терминология, а тези с две спални бяха 41/2. Апартаментите три и половина, какъвто бяха дали на Еди, след 6 годишно чакане, се състоеше от спалня, хол с кухненски бокс, баня с тоалетна и малко килерче за багаж.  Всеки апартамент имаше и багажна клетка обградена с метална мрежа в подземния етаж, където хората  държаха куфари, ненужни мебели и други редко изполваеми  уреди и инструменти. Зимно време тук почиваха барбекютата, които при хубаво време заемаха място на балкона на апартамента. Тези жилища бяха общински и се предоставяха на възрастни хора с ниски доходи. Възрастовият показател беше 60 години.  Тези жилища  не се предоставяха на семейства с деца. В тези апартаменти живееха самотни старци и пенсионерски двойки. От тук, пътят водеше или към  хосписа или към  онзи “другият свят” за който се носят слухове, че бил много по-добър.  Кой знае!

Собствениците на леки автомибили можеха да имат и гараж в подземния етаж, ако в момента имаше свободно място в него. Броя на автомобилите беше по-голям от местата в гаража и понякога  за място в него се чакаше с години.

Еди отвори вратата на апартамента. Пред него стоеше възрастна  усмихната жена, добре облечена и  с направена прическа.

-  Добър ден господине, можете ли да ми отделите няколко минути, та да се запознаем,- каза жената на много добър английски.

- Заповядайте, влезте госпожо, каза Еди с доста изненада в гласа си. Не беше очаквал такова посещение . Не  беше изминала и седмица, откакто се беше нанесъл в новата си квартира.

Госпожа Жанет, както се представи жената, влезе с уверена крачка, огледа се бързо и каза:

- Мога ли да седна тук, показвайки дивана. Няма да Ви отнема много време. Аз съм председателка на комитета на живущите и исках да се запознаем и да Ви пожелая “добре дошъл” в нашия дом.

- Моля Ви госпожо Жанет, радвам се да се запознаем.  Моето име е Еди, по професия художник.

- Това е професия която много уважавам и съм сигурна, че ще имате възможност да ни помагате при необходимост. Говорите ли френски?

Еди се усмихна и добави.

- В Монтреал съм вече повече от осем години. Когато дойдох не знаех нито дума, но ходих на курсове, взимах допълнително уроци и сега спокойно мога да кажа, че английският ми отстъпи мястото си на френския. И добави с лека усмивка:

- Все пак живееме в Квабек.

По лицето на мадам Жанет, веднага се разбра, че не изпитва особено топли чувства към френскоговорящото местно населени.

- Аз говоря много добре и двата езика, но предпочитам да общуваме на английски, ако това не Ви затруднява.-каза доста категорично госпожата. Отношението й към френскоговорящите жители на провинция Квебек се чувстваше във всяка нейна дума.

И г-жа Жанет разказа накратко дейноста на Комитета, който оглавяваше, изслуша кратката  “изповед” на Еди, пожела му “добре дошъл” в дом “Изабелла” и с енергична крачка се отправи към вратата на апартамента. Явно беше много делова личност. Не случйно я бяха избрали за председател на “онзи” Комитет. На Еди не беше  му станало много ясно, в какво се състоеше дейноста му. Но увлечен в своите занимания много бързо забрави за г-жа Жанет и нейния Комитет. Имаше не малко свои проблеми, за да обърне сериозно внимание на “комитетските” дела.

 Наскоро си беше купил голям “Буик Регал” 1992 год. Макар и десетгодишна колата беше в отлично състояние, както като двигател, така и външния му естетически вид. Еди се радваше на новата си придобивка като дете получило нова неочаквана играчка. Действително, тази кола се различаваше от всички които беше притежавал  до сега. Макар и на повече от десет години, тя беше много мощна, изключително комфортна и невъобразимо тиха със своите 3800 кубика двигател.

Но на работа ходеше с метрото, защото намирането на място за паркиране в Стария Монреал беше задача с изключително голяма трудност. А платените паркинги съвсем не бяха за неговия джоб. Най-близката метростанция до блока беше само на 8-10 минути пеша и разходката до нея беше повече от удоволствие. А разходката от метростанция “Сен Лоран” до работното му място на площад “Жак Картие” беше ежедневна туристическа атракция, от която не би се отказал за нищо на света.

Но сега беше зима и не беше възможно да се рисува  на площада при 25-30 минусуви градуси, пък и на площада нямаше нито един турист. Така, че Еди беше в неплатен отпуск до пролетта, и можеше да се занимава с устройството на новото си жилище и любимите се занимания на компютъра.

Едвам бяха минали две седмици от първото посещение на г-жа Жанет, и  за най-голяма изненада на Еди, тя дойде  отново, за да  го покани на заседание на Комитета,  без да даде каквото и да е обяснение за целта на тази неочаквана покана.

      Залата беше доста голяма, с малък подиум, който играеше ролята на сцена. Имаше пиано и  много столове наредени на прави редици, с пътека от вътрешната страна. Цялата южна стена беше остъклена с огромни прозорци, които гледаха към градина с дървета и алея с цветя.  Имаше и няколко пейки на които живущите можеха да поседят на чист въздух при благоприятно време.

Голяма чат от другата стена беше остъклена като витрина, зад която се намираше малка кокетна и добре оборудвана кухня. Всичко беше добре подредено и чисто. Зад редиците със столове, беше сложена дълга маса с червена покривка, а около нея бяха наредени 7-8 стола.

Когато Еди влезе, около масата вече седяха три жени и двама мъже, един от които много черен. Г-жа Жанет го посрещна и представи на седящите около масата. Покани го да седне. Оказа се, че това са членовете на Комитета, трите дами бяха френскоговорящи канадки-кебекуаз, черният беше хаитянин а втроя мъж южноамериканец. Всички говореха френски и английски, с изключение на южноамериканеца, който нямаше понятие от френски език. Г-жа Жанет се опита да започне заседанието на Комитета на английски, но веднага беше прекъсната от една доста пълна дама, на име Даниел, която каза, че съгласно регламента трябва да водят разговорите на френски. И обръщайки се към Еди, с доста остър тон го попита дали говори френски. Чули положителния отговор на Еди, на приятен френски език, трите дами му се усмихнаха доброжелателно. Явно знаенето на техния език беше най-важното условие за отношението им към новодошлия съсед.

След кратко встъпление на председателката, г-жа Жанет обяви, че тяхното заседание е свикано за попълване на състава на Комитета, тъй като един от членовете бе напуснал дома. И предложи на негово място да бъде избран Еди, което беше голяма изненада, не само за  членове на Комитета, но и за самия Еди.  В действителност той се беше очудил на тази неочаквана покана, но чувайки предложението съвсем се обърка. Той беше дошъл в този дом съвсем скоро, никого не познаваше и никой не познаваше него. Предложението беше необяснимо както за членовете на Комитета, така и за самия Еди. г-жа Жанет, говореше с такава убеденост за необходимоста Еди да бъде избран за член на Комитета, сякаш го познаваше от дълги години и знаеше всичките му качества, които го правеха желан член на техния Комитет.

По всичко личеше, че решаваща ще бъде думата на трите дами. Черния гледаше г-жа Жанет в устата и през цялото време одобряваше всяка нейна дума с кимане на глава. Армандо, слушаше превода на Жанет и одобряваше безгласно всичко казано от нея. Трите дами си разменяха няколко думи на непознат език, кимаха с глава една към друга, гледаха към Еди с любопитство и симпатия ( заради френския му език) и в края на краищата, при гласуването, всичките шест члена на Комитета гласуваха “за”! Едва появил се в новия си дом, Еди, за най-голяма негова изненада,  вече беше   част от ръководството му.

След няколко дни г-жа Жанет отново събра Комитета и обяви, следващото мероприятие- вечеря за всички живущи в дома. Вход 10 долара. Вечерята щеше да се състои в събота и всеки член на Комитета получи своето поръчение. Като единствен собственик на автомобил,  на Еди бяха поверени покупките на храна и напитки. Щяха да му помагат Мишлин, и Джак-черния, който се оказа касиер-счетоводител на Комитета.

На вечерята присъстваха около 30 човека, на централната кръгла маса седеха седем възрастни френскоговорящи канадки, които тук всички българи наричаха “кебекарки”. Така ще ги наричаме и ние по нататък в нашия разказ. На френски език името на тази френскоговоряща провинция на Канада е  Quebec (произнася се “кебек”, а жителите на провинцията кебекуа(м) и кебекуаз(ж) . От там и българските термини-“кебекар”, “кебекарка”, “кебекари”.

По всичко личеше, че те се чувстват господарки на дома и страната. Имаше представители на всички раси, и бели, и черни, даже и жълти. На една маса седяха четири жени и един мъж, които разговаряха на руски. Това изненада Еди и му даде смелост да ги помоли да го приемат на масата си. Приеха го с усмивка и радост и веднага го обсипаха с лавина от въпроси. Еди с удоволствие им отговаряше на родния им език. Тамара и Саша-съпругът й , бяха от Ростов на Дон, Мира от Москва, а другите две бяха сибирячки.

Храната  беше вкусна. В един момент г-жа Жанет помоли Еди да раздаде на всеки по едно тестено печиво, напомнящо българските банички, като изрично му обърна внимание да дава само по едно.

Зад стъклените витринки на кухнята се виждаше доста месо, поднос с въпросните банички и други храни, които не бяха раздадени.  Това направи впечатление на Еди, но нищо не каза никому. Не беше негова работа.

Вечерта мина в приятни разговори с руските му сътрапезници, всички много приятни хора. Естествено го разпитваха от къде е, от кога е в Канада и в техния дом. Въобще, неволно Еди беше станл център на внимание на масата. Когато разбраха, че вече е член на Комитета, започнаха да се шегуват, че  за много кратко време е направил шеметна кариера, и то без парично възнаграждение. Всички виждаха храните останали зад стъклените витрини на кухнята, и това беше повод за шеги, че вероятно членовете на Комитета ще получат награди в натура, за своята  “общополезна обществена” дейност. Естествено такова нещо не се случи и след двучасовата вечеря всички се прибраха в апартаментите си. В залата останаха само г-жа Жанет и “черния” Джек за да приберат всичко и приведат залата в порядък.