Песента на светлината

Главният герой на следващите няколко реда излезе забързано от училищната сграда. Момчето, на възраст не повече от петнайсет години, се опитваше да си пробие път през голямата група ученици, която се бе струпала на двора. След няколко минути на блъскане, щипане и боричкане, ученикът успя да пресече улицата цял и също така без особени проблеми да стигне автобусната спирка, която беше на края на улицата. Главният герой на тези няколко реда седна на полустрошената пейка, която представляваше спирката, настройвайки Mp-3 плеъра си.

- Ванка…човек, утре ще дойдеш, нали? - прозвуча познат дрезгав момчешки глас, идващ от другата страна на улицата.

- Ъ… да няма да забравя - отвърна разсеяно момчето - в единайсет сутринта, нали?

- Да - отвърна съученикът му, който все още беше от другата страна на улицата и се налагаше да вика заради постоянно минаващите автомобили, които упорито пречиха на разговора им. - Хайде, чао засега.

- Сбогом - извика весело Иван и изгледа как приятелят му се изгубва множеството, запътило се в същата посока като неговата.

„Останах сам” - помисли си момчето като осъзна, че не познава никой от другите хора, чакащи рейса. „Така… с какво да почна днес?” - като отново се посвети на Mp-3 плеъра си. Музиката го беше пленила така, че Иван не забелязваше минувачите по улицата и понякога му се случваше да си изпуска автобуса, а пътя му до вкъщи пеш, щеше да отнеме доста време. Песните се започваха и свършваха, сложни мелодии се преплитаха с къде по-опростените текстове, важен бе ритъмът. Въпреки че ги бе слушал многократно, момчето не обръщаше внимание на текстове, колкото и да се опитваше, все се разсейваше с нещо. Докато се опитваше да се сети за една група, Иван осъзна, че рейсът му е пристигнал преди повече от две минути и шофьорът вече го проклинаше до девето коляно. Момчето му се усмихна на влизане и седна на първата свободна и неизкормена седалка. Когато отнякъде изскочи лелката с билетчетата, както я наричаше Иван.

- До спирка номер 7, нали?

- Ъхъ - отвърна Иван, който не чуваше нищо през слушалките, но реши да отговори положително.

- 60 стотинки.

Главният герой на тези няколко изречения извади една банкнота от джоба на дънките си и я подаде. Той така не успя да научи цената на билетчето и даваше първите пари, които набара в джоба си, ако лелката се намръщи, даваше още. След тази процедура, която се повтаряше всеки делник, момчето се отпускаше на седалката и се наслаждаваше на мелодията необезпокояван.

Времето минаваше бавно, а автобусът, както всеки път, попадаше в задръствания, улицата беше на крачка от гражданска война, но Иван беше далеч от това. Момчето се мъчеше да улови ритъма на барабана, който се чуваше като фон на песента или се чудеше на бек вокалите на сега вървящата песен дали са по-добри от тези на предишната. Преди събираше вниманието на околните, които се дразнеха от музиката, но повечето бяха свикнали с него. Повечето го приемаха за местния луд, чието държание не е особено опасно. Няколко минути по-късно момчето слезе от превозното средство и се запъти към дома си, който беше на две пресечки от спирката. Иван живееше в стар панелен блок, чиято фасада ставаше все по-грозна с всяка изминала година. Момчето беше ново в квартала и не познаваше връстниците си, които всеки ден го гледаха с празни погледи, когато минаваше покрай магазина, пред който се събираха.

- Ей… шъ… дай некой леф, ва - извика едно от момчетата.

- А? - отвърна стреснато Иван, който все още беше със слушалки.

- Леф, ва - повтори връстникът му, който започна да се приближава към него.

- Нямам - рече Иван като усети, че е добър момент да отговори отрицателно.

Главният герой на тези няколко реда увеличи крачката, докато беше сигурен, че е на достатъчно голямо разстояние от другите момчета, които продължаваха да гледат тъпо хоризонта.

***

- Зър-зър-зър - звънеше упорито будилникът от десетина минути, но една летяща книга прекрати тази му дейност.

Последваха няколко минути на тишина, които бяха прекъснати от звучно прозяване, ставане от легло и оправянето на същото. Минути след това Иван гледаше съненото си отражение в огледалото. „Закъснявам” - помисли си момчето и се втурна да си оправя раницата. Когато напълно се сети, че има среща, Иван търчеше по улицата в посока на спирката. „Забравих си музиката” -тази мисъл го вцепени, нещо, което не се случваше често. „Какво пък по-добре да не закъснея.” Момчето се затича и беше щастлив, че автобусът идва. Изчака го да спре и да се отвори вратите и понече да се качи, но тогава някой го дръпна за тениската, като се обърна, видя същото момче от вчера.

- Дай някой леф - каза той със същия дрезгав глас и празен поглед - давай.

- Пари ли? - рече Иван, след като беше разбрал какво му искат в последните няколко седмици, а слушалките не го бяха спасявали от усложняване - ми няма да ти дам.

- Така ли, ве?

- Така… - Главният ни герой понечи да продължи изречението, но забитият в хълбока му нож не му позволи - помощ...

В следващия момент трупа на момчето се срути на земята, целият облян в кръв. В отговор на всички тези действия, шофьорът затвори вратите на рейса си и продължи по маршрута.

- Дай да видя к’во имаш - изръмжа другото момче и запретършува джобовете на клетника - пет ли’а, а? Педераст!

После младият престъпник побягна по улицата под погледа на смаяните очевидци, неспособни да реагират. През това време Иван започваше да се чувства по-лек и свободен, в ушите му кънтеше божествена мелодия. Песента на светилата, която все повече се приближаваше към него.

***

„… и още една новина, автобус катастрофира тази сутрин към 11 сутринта, близо до мястото убийството, за което ви информирахме вече. Шофьорът е с опасност за живота и не се знае дали ще оцелее, водачът на другия автомобил, „БМВ” е без особени наранявания, но се очаква да съди водача на автобуса.”