Гражданинът Иван Петров с удоволствие отпиваше от ароматичното турско кафе. От дъното на бара долитаха галещи звуци на йоника. В един момент той се изправи, вдигна високо ръце свити в юмрук и извика: "Е- В- Р- И- К- А"... Проклетият му тирбушон! Как не се сетих до сега! - и тупна обратно върху стола.

   Преди три дни колегата му Костакиев даде прием у дома си. На него присъствуваше и директорът Карапетров. По някаква случайност той забрави тирбушона си на масата.

    Привлечен от металния блясък, Иван Петров го забеляза.  В момент, когато нямаше никой, той го грабна като хищник, който преследва плячката си, и го пъхна в джоба си. Развеселен от виното и някаква приятна мисъл, която го гъделичкаше, усмихвайки се, не усети как се намери на спирката. Криво-ляво се прибра вкъщи. Главата му тежеше. Съблече сакото и ризата си, и в този момен лицето му се сгърчи от болка. Върху новия панталон от китайски габардин огромно, мазно петно, загрозяваше изящната му външност. Идеше му да заплаче. Дали Карапетров не беше видял петното! Да, в един миг той някак странно го изгледа! Такъв поглед може да отправиш към човек, когото презираш. Аха, така значи! А сега в командировка за Париж изпращаха Костакиев!

    Иван  Петров разтърси глава, пъхна панталона на закачалката и го остави да виси в гардероба. На другия ден тирбушонът изчезна. Къде ли не го търси. Като си помисли само чия собственост беше!...

   Буйният ритъм на следващата мелодия го върна към действителността. Беше забравил, че се намира в бара. Някаква песъчинка по необясним начин беше попаднала в кафето, което с такова удоволствие допиваше. Хрус... и песъчинката се стри мужду зъбите му. "Ах, той, Костакиев! Като тази песъчинка ще го! - помисли гласно той. Тирбушонът, тирбушонът ще ме доведе до директора! По-бързо, по-бързо! Ще го грабна от панталона си и ще види кой е Иван Петров!...