Пететажна къща

Глава 1

Усещали ли сте миризмата на студа? Аз не съм и честно да си призная, бих желал. Твърдят, че наподобявала миризмата на пушек. Но не този, който се вдига от пожара и който задушава, а този, който се разнася над грижливо запаления огън, в очакване на аленочервената жарава. Убеден съм, че е приятно да се разходиш из студения посивял град, да вдишаш студения въздух и да се отнесеш в една паралелна вселена, където тази миризма се свързва с благоуханието на големия яркочервен огън, запален на открито.

Реших да опитам тази наслада. В десет без петнадесет излязох от дома си и се запътих към центъра на моя роден град. Взех трамвая, пътувах около двадесет минути и се озовах пред портите на градската поща. Мрачен и сив ден стоеше пред мен. Жива душа не се мяркаше пред очите ми. В трамвая бяхме само аз и една стара жена, която вероятно се връщаше от някъде, тъй като носеше голям куфар, прилежно поставен на съседната седалка. Градът беше пуст като военно поделение след уволнение. Тук-там се мяркаше някое бездомно куче, което определено осъзнаваше враждебността на градските улици. Завъртях се няколко пъти в кръг, мръднах на ляво, на дясно, но пак не видях никого. Почувствах удовлетворение. Липсата на хора ме развесели и краката ми механично започнаха да крачат из бетонните градини на града.

Наближаваше десет и половина, а жива душа не се бе показала. Всичко това ми се стори прекалено необичайно. Какво се случваше в родния ми градец изобщо не ме интересуваше. Важното бе, че тълпата я нямаше, нито нахалните превзети бабички, или самонадеяните тийнейджъри, който вдигат врява като невидели. Забравих да спомена, че вероятно и селското съсловие се бе изнесло по родните си места. Какво блаженство, каква идилия.

Запътих се към стария апартамент на моите родители. Беше на не повече от три пресечки от центъра. Намираше се в стара сграда, по чиито стени бяха израсли гирлянди от бръшлян. Така бяха оплели варосания зид, че трудно можеше да се определи възрастта на постройката. Тя бе на моята възраст. Била построена в чест на моето раждане в далечната 1993 година.

Застанах пред портата, на която имаше една пощенска кутия, ръждясала и зееща като устата на жаден пес, неблизвал вода от дни. Безобразна гледка. Красиво изработената желязна кутия, навремето украсена с медни и стоманени нишки, сега се бе превърнала в боклук, очакващ своя последен пристан не къде да е, а в завод за преработване на вторични суровини. Грехота. Хубавите ябълки прасетата ги ядат.

Бутнах портата и се озовах в двора насред плевели и тръни. Тук-там можеше да се забележи някое и друго цвете, но на фона на цялата избуялост то приличаше на добре развил се бурен. Тъжна картинка, но уви, никой не бе стъпвал в този двор от четиридесет години. Законите не позволяваха разрушаването на необитаеми сгради, а родителите ми никога не пожелаха да продадат мястото. Имало сантиментална стойност. Глупости, поредният имот, закупен за поредния повод. Никому ненужни парцели, полуразрушени от силата на времето.

Тръгнах към входната врата на къщата, която впрочем бе пететажна. Винаги сме я наричали апартамента, тъй като всеки член от семейството имаше по един етаж – майка ми и баща ми на първия, брат ми на втория, аз на третия, сестра ми на четвъртия и бездетната ми леля, която се помещаваше на последния етаж. Таванското помещение бе отредено за прислужницата, макар и никога да не сме имали такава, то бе спретнато и подредено, готово да приюти някоя работлива женица, която да слугува и да уйдисва на акъла на своите работодатели.

Старо, прогнило дърво се изправи пред мен. Беше проядено от термити или някакъв друг вид насекоми, на които им доставя удоволствие да рушат. Но какво ми пукаше, в крайна сметка вече не живеех там. Но все пак гледката ме натъжи. Тази дъбова врата се бе отваряла и затваряла многобройно пред моите очи. А сега бе наполовина откачена от пантите, с липсваща дръжка и голяма дупка в долния десен ъгъл. Бутнах я леко и си проправих път навътре. Живо щастие е, че не се откачи.

Пред мен величествено се изправи старото стълбище. Виеше се нагоре и не му се виждаше края. На тавана беше изрисувана картина, която изобразяваше продължението на стълбите. Идеята бе на моята леля. Така стъпалата ще продължават все нагоре и нагоре, оправяйки се към безкрайността. Глупости, ако питате мен. Застанеш ли на последния етаж веднага виждаш некадърно изрисуваното стълбище, дело на поредния градски самозванец. Художници, дрън-дрън.

В стаята се носеше миризма на старо. Обожавам тази миризма още от малък. Когато бях на около 12, често ходех в дома на моите баба и дядо. Типичен комунистически апартамент, обзаведен по типичния за своето време начин – кафяво-сиви мебели, ръчно тъкани рогозки, зелен балатум, големи дървени шкафове, но най-любимото ми бе миризмата на извехтялата мебелировка, смесена с миризмата на току-що сготвената яхния и дима от цигарите на моята баба. Аромат, който никога няма да забравя. Аромат, толкова типичен за комунистическите панелки. Неописуемо. Да се върнем към преддверието на старата къща. То определено бе голямо и може би щеше да побере около петдесет правостоящи и още толкова седнали гости. Широчко място за живот. Баща ми често правеше приеми у нас. Бе видна личност в нашия град. Някои го наричаха г-н. Ви, други - кмете, а ние му казвахме просто татко. Чисто и по детски – татко. Каква заблуда „татко“, като че ли някога е имал време за нас. Приеми, балове, тържества, банкети, откривания, освещавания и всякакви други мероприятия, които откъсваха бащата от неговите деца. Жалко.

От лявата страна на стълбището се намираше големият салон. Реших да вляза и да видя какво е останало от него. За мое учудване вътре заварих един продънен матрак, няколко празни винени шишета, един вестник и за капак на всичко - едно измършавяло до кокал куче. Красота. Почувствах се като клошар, който е намерил рая на земята. Уви, преди това място може би беше рай, но сега приличаше повече на сметище, отколкото на изискан салон от началото на 21 век.

Да ви разкажа за салона. Това бе една от многото прищевки на моята мила майчица. Искам това, искам онова. Винаги искаше нещо, рядко даваше. Случва се. Салонът бе завършен през пролетта на 2006 година. Отне й шест години да го завърши и накрая пак беше недоволна. Много добре си спомням този момент. Бях на тринадесет години и си играех в градината. Тя излезе от входната врата, застана по средата на двора, разтвори широко ръце и даде гласност на своето творение. Цялата улица разбра, че най-накрая госпожа кметицата е завършила своя дългогодишен проект. Всеки жител на малката уличка с нетърпение очакваше покана за предстоящото поливане на новата стая. Стая като стая, какво си мислеха, че има в нея. Много шум за нищо. Точно след една седмица грандиозното събитие се състоя. Всичко куцо и сакато се изсипа в дома ни. С покана, без покана - нямаше значение. Важното бе майка ни да е щастлива. Така си и беше. Сияеше като филмова звезда, която получава награда за цялостно творчество, а всъщност бе обзавела просто една стая. Но това нямаше значение. Целият град й завиждаше за мебелите, за гарнитурата, за полилеите, жената на премиера дори се интересуваше от майстора на паркета. Представете си какво щастие бе това за моята майка. Цял град я гледаше. А тя и нейната суета едвам успяваха да се озърнат в голямото, ръчно изработено в чужбина огледало. Тъжно, нали. Поне хората я гледаха и тя се оглеждаше в тях.

Не можеше да се отрече, че салонът бе обзаведен с вкус. Тъмнокафяв паркет, бледосиви стени, богато украсени с гипсови и циментови орнаменти, четири огромни полилея, изцяло направени от кристал, голяма каменна камина, по пода бяха опънати животински кожи, а по стените бяха окачени картини на най-известните художници на 20 век. За някои беше красота, за мен беше абсолютен кич. И все пак, обзаведено с вкус – вкусът на една претенциозна и капризна жена на кмет, която не спираше да харчи парите на своя мъж.

От полилеите бяха останали дръжките, картините вероятно отдавна бяха разграбени, както и животинските кожи, но камината все още си беше там. Сега в нея се беше намърдало измършавялото куче и бавно ближеше своята козина, като през около тридесет секунди се бореше с бълхите, които нападаха прозрачната му кожа. Как да не го съжали човек. Уви, не ми пукаше. Почнах да крача нервно из салона, опитвайки се да се сетя защо го мразя толкова много. Но прозрението така и не идваше. Реших да полегна на продънения матрак и да си почина, тъй като часът наближаваше дванадесет, а аз никога не пропускам следобедната дрямка, дори за час. Така и сторих. Заспах и след час се събудих отново в прашната и задушна стая. Въздухът сякаш се бе сгъстил още повече. Изправих се и отидох да отворя прозореца. В един миг студеният ноемврийски въздух прониза спарената воня, която цареше в салона. Тогава го усетих. Този специфичен аромат на студа, за който всички ми говореха. Усетих пламъка на огъня по цялото си тяло. Побиха ме тръпки. Побързах да затворя прозореца преди да се подам на тези излишни емоции. Окопитих се, изтърсих праха от дрехите си и побързах да изляза от любимия на моята майка салон.

Озовах се в предверието, постоях няколко минути на една място и се отправих към спалнята на моите родители. Тя се намираше точно зад стълбището. Бутнах вратата и сякаш се върнах отново в моето детство. Слънцето печеше, а лъчите се покрадваха през прозореца и играеха по дървения под. Отърсих се от тази представа и бързо осъзнах колко различно е сегашното й състояние. Прозорците бяха изпочупени, стените бавно се рушаха, а по пода имаше поне един сантиметър прах, който те караше да кашляш в мига, в който си влязъл. Неприятна гледка като цяло. Единственото нещо, което не бе сменило своя притежател, бе леглото. То стоеше гордо в средата на стаята, макар и ръждясало, и подсказваше някогашното си величие.

Велики неща са се случвали на това легло. Моят брат бе заченат тук, както и сестра ми. Публично достояние бе, че и любовницата на баща ми е спала не в кое да е легло, а точно в това. Бракът на моите родители бе повече от нагласен. Майка ми се е омъжила за пари, а баща ми се е оженил за престиж. Кметицата бе чудесния параван за тайния любовен живот на кмета. Всеки го знаеше, дори ние. Но в крайна сметка кои бяхме ние, че да ги съдим.

В понеделник, сряда и петък, както и всяка втора неделя, госпожица Ди идваше у нас точно в десет без петнадесет вечерта. Тя чукаше на вратата, майка ми отваряше, поздравяваше я и любезно й предлагаше питие. Ди винаги отказваше. Определено не беше от алкохолния тип, за разлика от баща ми, който обичаше да си пийва уиски. Майка ми я изпращаше до стаята, а после бавно се изкачваше по стъпалата. Когато стигаше до моя етаж стъпваше тежко, сякаш искаше да ме събуди, за да страдам и аз като нея. Но проблемът си бе неин. Не ми пречеше особено. Продължаваше нагоре докато не стигнеше до таванското помещение. В тези дни от седмицата желязната кушетка, старият телевизор и меката пухена възглавница бяха нейните единствени приятели. Не я съжалявайте. Това я устройваше напълно. Важното бе да има пари в джоба. А тя винаги имаше. Обичаше да демонстрира своите финансови възможности, но най-вече обичаше да дразни госпожица Ди. Всяка втора неделя, когато тя идваше, майка ми си слагаше най-красивите рокли и се окичваше с най-скъпите бижута. Селска история, но на нея й доставяше удоволствие.

Е, имах и добри спомени от спалнята. Поне така си мисля. Бях първи или втори клас, не помня много добре, но със сигурност беше по Коледа. Слязох от моята стая, отидох при родителите ми и се намърдах между тях. Завих се с големия юрган и започнах да им разправям някакви си мои работи. Маловажни, разбира се, но какво да се прави - деца. Помня, че греех от щастие. Зимна приказка. Излъчвах толкова любов, а те уви, я симулираха. Получих редовната майчина ласка – погалване по челото и целувка по бузата. Никога не съм получавал повече, дори не съм и искал да получа. Баща ми бе толкова студен, както винаги впрочем, че дори не ми обърна и внимание. Но това беше моят миг на щастие. Семейна идилия… В очите на едно невръстно дете. Колко наивно само.

Часът наближаваше два, а аз продължавах да се разхождам из апартамента. Започнах да крача бързо към любимото ми място на първия етаж – кухнята. В спомените ми тя бе бяла, чиста и много красива. Като се замисля, приличаше на помещение за хигиенизиране, че дори и на зъболекарски кабинет. Но предишният й вид няма особено значение, тъй като сега тя изглеждаше просто потресаващо. По средата й бе израсло дърво, което беше пробило тавана. На всичко отгоре в дървото имаше хралупа, от която се подаваше някакъв особен вид птица. За моя радост тя бързо се стресна и се прибра вътре. От дясната страна на кухнята стоеше трапезарията или поне какво бе останало от нея. Едната й стена беше разбита, а другата беше изрисувана от някакви хулигани. Жалко за хубавата ламперия, беше любима на всички.

Върнах се в кухнята, чиито стени за мое утешение бяха все още здрави и задържаха топлината вътре. Седнах на кухненския плот и запалих една цигара. Помещението, в което се намирах, сякаш бе извадено от приказките – дървета, птици, кал, трева. Чудна гледка, как да му устоиш. Постоях си там и продължих да си мисля за отминалите дни. Когато бях на четиринайсет, тук се бе състояла празнична вечеря по случай моите кандидат-гимназиални успехи. Бях приет в Американския колеж, първи от всички шейсет момчета. Гордостта на семейството. Всички се бяхме събрали около голямата кръгла маса – родителите ми, брат ми и сестра ми, леля ми, както и баба ми, която току-що бе овдовяла. Семейните сбирки са познати на всички. Много храна, пиене, шум, разговори. Уви, при нас не беше така. Всички около масата мълчаха и се хранеха възможно най-културно, за да не дразнят майка ми, която не бе в особено добро настроение. Опитах ли се да поставя начало на разговор, някой или ме сритваше или ме побутваше. Въобще дадоха ми да разбера, че на масата няма да се говори. Но моя инат бе по-голям. В продължение на час повръщах монолози, докато майка ми просто стана и напусна кухнята. Слава Богу, поне щяхме да си разплетем езиците малко или много. Вечерята продължи, кикотехме се,смяхме се, разбира се баща ми се въздържаше, но това бе абсолютно нормално.

Знаете ли, всяко семейство си има тайни. Нашето не беше по различно от останалите. Държахме тези тайни в килера, при кирливите ризи. А килера се намираше точно до стаята на моите родители. Какво съвпадение. И като говоря за килер, би трябвало да се поправя, тъй като размерите му са като на един двустаен апартамент. Бе разделен на три помещение – едно за майка ми, едно за баща ми и едно за нас тримата. Нашето, разбира се, беше пълно с детски играчки, колелета, шейни. Докато техните криеха далеч по-големи тайни. Някои от които не бих описал, тъй като са прекалено лични.

Когато бях на седемнайсет, случайно попаднах на кода за помещението на майка ми. Дори и за секунда не се поколебах и веднага нахълтах в личното й пространство. Това, което открих ме зашемети. Цялото помещение бе пълно с картини, бои и четки. Портрети на нас тримата. Не можех да повярвам. Явно майка ми не била толкова студена. След тази гледка често се връщах в хранилището й за да разглеждам нейните творения. Не ми се мислеше какво е имало в помещението на баща ми. Оръжие, пари, а може би трупове? По-добре да не знам.

Влязох в килера, за да разбера какво бе останало от него. Нашето помещение беше празно, майчиното все още бе заключено, а това на баща ми беше разхвърляно. Влязох вътре, по пода имаше дрехи, хартии, стъкла. Явно някой клошар добре си е прекарвал тук. В дъното открих някаква кутия. Помнех тази кутия. Беше му подарък от мен, брат ми и сестра ми. Бая пари бяхме дали. Опитах се да я отворя, но не можах. В продължение на петнайсет минути се опитвах, докато накрая успях.

В нея нямаше нищо освен една бележка, която гласеше „Деца, винаги съм ви обичал.“ Това бе всичко. Просто хартийка. Звучеше чудесно. Кратко и лаконично, определено беше в негов стил. Но така и не проумях значението на този къс хартия. Явно времето ми бе отнело способността да изпитвам толкова силни чувства. Жалко, все пак късчето хартия звучеше добре - „Деца винаги съм ви обичал.“ Сложих го в джоба си, погледнах часовника си и видях, че  бе четири без десет. Излязох от апартамента, тръгнах към центъра на моя град, след което взех трамвая и отново си бях у дома.