От малка Нора обичаше числото пет и вярваше, че то ѝ носи щастие. Не, че на петнадесет се чувстваше много голяма, но все пак вече не беше дете. Показваше го на всички, увличайки се по типично тийнейджърски неща като дискотеки, купони и чатове из разни апликации. С момчета, предимно. Всъщност, за нея тези чатове си бяха просто забавление когато ѝ доскучае преди сън, а не ѝ се гледа филм. Младото ѝ сърце бе твърде заето да тупти за Лъчо, момчето от петия етаж на съседния вход, за да има време да се вълнува от други представители на момчешкия свят. На Нора никога не ѝ беше минавало през ума, че увлечението ѝ към петицата може да има нещо общо с първата ѝ любов. И последна, както се надяваше. А дали случайно или не, номерът на апартамента на Нора също беше пет, макар и на втория етаж. Това са подробности, както и факта, че жилището е на родителите ѝ, съгласявам се, но те може би потвърждават неслучайните случайности в живота на нашата влюбена героиня.

 Нора беше дъщеря на баща си. И на майка си, разбира се, но това почти по нищо не личеше. Косата ѝ беше гъста, черна и чуплива, дори и дълга, точно каквато беше на баща ѝ на младини. Дълбоките ѝ тъмнокафяви очи бяха изразителни и с омагьосващ поглед, точно като неговите. Не беше пропуснала да вземе и плътните му устни, както и малката бенка над тях. С височината малко се разминаваха, защото Нора явно беше програмирана да си остане миньонче, като майка си. Младото момиче нямаше нищо против, стига това да не пречеше някой ден Лъчо да я забележи. Отново. И да вижда само нея. Физическата прилика не беше всичко. Нора вървеше по стъпките на любимия си татко, играейки роля след роля в същия “Малък театър”, в който изкарваше хляба си със своя талант и той. Нора не вярваше, че ще стане велика актриса, но мечтаеше някой ден да се снима в киното заедно с любимите си актьори. Татко ѝ най-много подкрепяше тази дръзка мечта.

 Нора беше усмихнато и общително момиче и приятелки не ѝ липсваха. Майка ѝ все повтаряше, че са прекалено много и едва ли всички те са истински в отношението си към наивното момиче. Дъщерята беше избрала да не вярва на родителката си, колкото и да уважаваше мнението и преценката ѝ. Сред всички приятелки се открояваше Лидия. Никой друг не познаваше така добре мечтите, страховете и надеждите на Нора. Съседки и първи приятелки момичетата нямаха тайни една от друга. Поне до онзи съдбоносен за двете момент.

 Отново случайността доведе Нора в петия ден на месец май на зелената пейка пред блока. Лъчо бе разбрал, по неведоми пътища, за чувствата на Нора и с помощта на любимия чат си определиха среща пред блока за да поговорят. Той се надяваше уличната лампа да не осветява много пейката, за да не ги види никой, а тя искаше всички да излязат по терасите и да я видят с любимото момче. Лъчо беше по-голям късметлия и докато вървеше по пътеката към съседката си лампата изведнъж угасна, оставяйки ги под светлината на полумесеца.

– Здравей, Нора! Ти ли угаси лампата? – засмя се поздравявайки Лъчо.

– Здравей, Лъчо. – смутено го поздрави тя, – Аз по-скоро бих светнала повече лампи.

– Така ли? Защо? Страх те е от мен?

– Знаеш, че не съм страхливка, но светлината ме успокоява.

– А защо си неспокойна?

– Чувствам се като на разпит вече.

– Съжалявам, но наистина идвам да ти задавам въпроси. Вярно ли е това, което чух?

– Не знам какво е то. – опита се да печели време Нора.

– Нали си писахме...

– А, това ли? Може би...

– Не знаех, че си срамежлива. Тарторката на квартала, която и на сцена пред толкова хора говори, да не смее да ми каже истината. Харесваш ли ме?

– Аз... – момичето усети гърлото си да пресъхва. – Отдавна...

– Значи, отдавна. И аз да не знам?

– Как да не знаеш? Нали сме приятели?

– Това какво общо има? Всичките си приятели ли харесваш... така?

– Не се бъзикай с мен, Лъчо!

– Добре, шегувам се. Отпусни се, знаеш, че съм директен. Влюбена ли си?

– Да. – едва се чу гласа ѝ.

– Какво?

– Казах да. – сопна му се Нора.

– В мен ли?

– В теб. – гласът ѝ отново заглъхна и Нора заби поглед в тревата под краката си. В това време Лъчо се приплъзна по пейката, взе брадичката ѝ в ръка, накара я да го погледне в очите и я целуна. Тя не разбра как, но нейната ръка се оказа на бузата му и я зачерви. Уплашена както от целувката, така и от реакцията си, Нора се озова в другия край на пейката.

– Не споделяй това с Лидия! – смеейки се Лъчо стана и затича в тъмнината. След минути, все още стояща сама навън, Нора получи тази последна заповед и на съобщение в телефона си. Вълнението ѝ пречеше да си зададе въпроса защо красавецът с права светлокестенява коса и зелени очи, с две години по-голям от нея и подарил ѝ първата целувка иска тя да пази тайна, но го послуша и близо месец мълча. Не сподели за последвалите вечери на същата пейка, по-дълги и незаплатени с шамар целувки, за разходките в зоологическата градина, споделянето на сладолед и съвместното ходене на пицария, нито пък за дългите среднощни чатове, пълни с мили думи и обещания. Прегръщаше заспивайки плюшеното мече, което също запази в тайна. Свиваше ѝ се сърцето всеки път щом Лидия задаваше въпроси защо не споменава вече Лъчо, защо ѝ се струва потайна и какъв е този блясък в очите ѝ. Не ѝ харесваше да лъже приятелката си, да пази тайни и да не може да изкрещи радостта си, но не искаше да разочарова момчето за което толкова дълго бе мечтала.

 В онази юнска нощ Нора се прибираше сама от театъра. Бързаше, за да се затвори в стаята си, да пусне тиха музика и да си пише с часове със своята първа любов. Не и без да поседи преди това на любимата си пейка, отдадена на мечти и спомени. Наближавайки я забави крачка, дочула тихи гласове. “Кой си позволява да използва нашата пейка?“, полюбопитства тя, опитвайки се да не се отдаде на раздразнението. С бавни и възможно най-тихи стъпки стигна зад големия храст до пейката. Притаи дъх и се отдаде на подслушване, без да обръща внимание на присвиването в областа на сърцето си.

- Много ми е хубаво да се прегръщаме и целуваме тук, но не е ли време да повторим магичната нощ? – с трепет прозвуча гласът на Лъчо.

- Сигурен ли си, че искаш? – наруши тишината несигурен момичешки глас.

- Защо да не искам?

- Например, защото искаш същото с Нора?

- О, ти ревнуваш?

- А нямам ли право?

- Не.

- Защо не?

- Първо, защото с Нора е много невинно, тя не е готова. Второ, защото ми е по-забавно с теб.

- С какво толкова те забавлявам?

- Ами, с опита и желанието си.

- Значи, с мен забавления в леглото, а с малката всичко останало? Разходки, сладки приказки, може би любов?

- Хайде, сега пък любов! Знаеш, че това не е моето...

- А кое е твоето, Лъчо? – много познат глас прекъсна разговора им. Докато Лидия и Лъчо стреснато се отделяха един от друг, приплъзвайки се в различни посоки на пейката, Нора застана пред тях.

- Норче, аз... – запелтечи гузно Лидия.

- Не питам теб! – хвърли ѝ гневен поглед наранената приятелка и се обърна към сконфузеното момче.

- Мислех, че си на репетиция... – промълви то.

- И за това се гушкаш на нашата пейка с Лидия?

- Не, ние...

- Стига си пелтечил! Кажи като голямо момче, че спите зад гърба ми! Докато ми обясняваш как ще ме чакаш, как съм най-красивото нещо в живота ти, спиш с нея! Нали?

- Само веднъж и...

- Това ме успокоява, да! А ти, приятелко, защо не ми каза коя е новата ти тръпка?

- Защото и ти, приятелко, не ми каза, че имаш тайни срещи с Лъчо! – изправи се бойно настроена Лидия.

- Той не искаше да знаеш! Сега разбирам защо, но пък не спомена ли преди малко какво прави и какво не с мен?

- Преди дни разбрах и той си призна.

- Добричката ти, прие го и си продължихте? Така е по-голяма тръпката, предполагам. Нали все искаш да ти е вълнуващо!

- Норче, влюбена съм...

- Да не мислиш, че аз го целувам без да съм влюбена?

- Хей, момичета! Тук съм! – Лъчо се изправи и застана между двете приятелки. – Много ми е хубаво да се карате за мен, но не си разваляйте приятелството, моля ви!

- Ти да мълчиш! – викнаха в хор момичетата.

- Добре, вече ме няма. – и младият Дон Жуан седна послушно на пейката на раздора.

- Вярвах, че си ми най-добрата приятелка! Доверявах ти тайните си, споделях ти копнежите си! Исках на рождения ми ден да отидем тримата на пикник и да разбереш защо ти се струвам различна от преди, да ти разкажа за нас... Виждам, че няма “нас“... Не можехте да ми спретнете по-голяма изненада за празника!... Толкова ви обичам и двамата!... Не искам да ви виждам никога вече! – Нора усети сълзи да парят очите и бузите ѝ. Обърна се и затича в тъмнината. Не я интересуваше посоката. Искаше само да е далеч, много далеч от пейката, квартала и целият ѝ познат свят. Колкото по-силни бяха виковете зад гърба ѝ, толкова по-бързо тичаше. Не разбра кога премина покрай своя и още два дълги блока, озовавайки се на автобусната спирка. Замъглените ѝ от сълзи очи не видяха номера на последния преминаващ автобус, в който успя да се качи. Беше любимата ѝ Петица, която пое съдбата на най-малката актриса в града в свои ръце.

Докато Нора се настаняваше на последните седалки задъханите ѝ приятели си купиха билетчета от шофьора и Петицата бавно потегли.

Следва...

04.12.2023 Ким Джаксън