Петък следобед

Да те пуснат два часа по-рано от работа, си е голяма работа. Браво на Енергото, че точно в петък следобед реши да си прави профилактика на мрежата и шефът нямаше друг избор освен да ни пусне да си ходим. Естествено, че в някой хубав ден ще ни го изкара през носа, но днес е хубав ден. Не че свърших нещо кой знае какво - напълних торбите с покупки и със симетрично опънати ръце си правя сметка за генерално почистване на дома, докато се люлея в трамвая на път към къщи. Ще използвам, че мъжът ми е в командировка, ще хвана синковеца да помага (стига е мързелувал пред компютъра). Вече съм на площадката пред входната врата, окичена с торбички като коледна елха. Звъня. Никой не ми отваря. Отвътре дъни музика. Няма как - пускам торбите на земята, ровичкам пет минути в дамската чанта, докато си намеря ключа и след цяла вечност вече съм в антрето барабар с покупките. Вратата на детската стая се отваря и се показва изплашената физиономия на сина ми Мирослав. Музиката зад гърба му секва.

  - Мамо, не влизай!- кресва Миро!

„Вкарал си е момиче! Та той е само на шестнайсет! Какви ги върши? Как тъй няма да вляза?” Тръгвам към вратата, избутвам го и нахлувам. Срещам погледа на Илко- съученик на Миро, който е замръзнал на дивана с не по-малко изразителна уплаха на лицето. Погледът ми слиза надолу и върху масичката пред дивана съзирам банкноти. Пари на купчинки, страшно много пари…

  - Господи, какво значи това?! Мирославе, искам обяснение!...

  - Мамо, не е това, което изглежда!

  - А какво е, Мирославе? Това не са пари, а наденици ли?! А?!? Искам обяснение и то веднага!

  - Ние работихме здраво за тези пари! На пристанището. Преди няколко дни като се разхождахме и един човек ни помоли да му помогнем с яхтата. Беше я изкарал от водата и беше обрасла с водорасли и миди. Обеща, че ще ни плати добре и ние се съгласихме. Последните три дни сме се занимавали с това, но ти няма как да разбереш, понеже вечно си на работа или ходиш като зомби из къщи.

  -  Да бе! А аз съм еднорог! – казах аз саркастично.

  - Знаех си, че няма да ми повярваш! Ти никога не ми вярваш! Ако бях ти казал, че съм продавал наркоти ици, щеше да ми повярваш, нали?!? Но неее, ако е нещо добро, не може да е истина.

  - Така ли е Мирославе? С наркотици ли се занимаваш?!?!

  - Ето! Започна се! – Мирослав вдигна ръце и завъртя очи в знак на безсилие.

  - А защо тогава не искаше да влизам? Ако нямаше нищо гнило,а? – продължих да дълбая аз.

  - Не исках да ти показвам, ,защото бях сигурен, че няма да ми повярваш. Исках да отида в банката и да платя част от заема за апартамента, защото ми писна да те гледам такава.

  - Каква?! – повиших отново тон.

 - Такава.. обезверене, отегчена...никаква. Ти вече не се усмихваш даже! Затова знаех, че няма да ми повярваш. Ние просто помогнахме на този човек.

  - Мирославе, това са адски много пари за почистване на една яхта. Не се шегувай с мен, момченце! Нищо че си станал поголям от мен, пак мога да те ошамаря!

  - Но яхтата беше голяма мамо! Наистина. – Ето, виж ми ръцете, как се навязох с мидите, докато ги стъргах..Ще ти докажа, че е истина.

  - Така ли? Чакам.. – скръзстих ръце пред гърдите си и демонстративно започнах да тактувам с крак, сякаш отмервах секундите до големия взрив.

  - Ще ти докажа лесно – усмихна се Мирослав – Той ни покани на вечеря, на неговата яхта.

  - Хайде сега, глупости..

  - Да мамо! Каза да взема и майка си!

  - Добре – казах ядосано аз и започнах да тъпча парите в една торба– да приключваме с тази глупост! Отиваме при този господин и ще му върнем тези пари.

  - Но, мамо, ние работихме за тях!

  - Без но! Това да не ти е Коледа! Ще върнем тези пари, преди да се е случило нещо лошо....сигурно са крадени..или ще дойдат да си ги търсят.. – продължих да нареждам аз, докато прибирах парите.

  - Но, мамо...

  - Без „но“ казах!

  - Добре де, поне се преоблечи. Вечерята ще е след час.

  - Да се преоблека ли??? Че какво ми е така?

  - Имаш петно на блузата.

Погледнах надолу и с изненада установих, че е прав. Преоблякох се набързо. Незнайно защо дори се посресах и сложих грим и се запътихме към пристанището. Наближихме яхтата, от която се носеше приятна музика. Погледът ми се спря на масата с бяла покривка, на която се кипреше свещник, а лекият бриз си израеше с пламъка на свещта. За миг се помислих, че е приказно и даже ми се прииска да поседна и да се полюбувам на нощното небе, когато се покажат звездите. Опомних се от приятен глас, който ни поздрави. Беше мъж с бяла коса, в черен костюм и преметнат хенкел на лявата ръка. Беше с бели ръкавици, сякаш излизаше от някоя приказка. „Боже“ – възкликнах на ум.

  - Здравейте!  - изрекох уверено аз – дошли сме да се видим с г-н...ъъъ. – внезапно установих, че не зная името на този човек.

  - Добър вечер г-жо Петрова! – изрече господинът и леко кимна – Господарят ви очаква – съобщи той и посочи към масата.

„От къде ми знае името?“ – погледнах въпросително към Мирослав, а той само повдигна рамене и двамата се понесохме към масата. Въпреки че настоявах и Илко да дойде, той се измъкна с хиляди молби и увещания, че има работа и баща му ще се кара, ако закъснее отново и т.н.

Пристъпвахме бавно и с всяка стъпка очите ми попиваха лукса и изяществото и на най-малкия детайл на тази прекрасна яхта. Недалеч от масата с гръб към нас стоеше висок мъж с широки рамене. Перфектна фигурна. Също както яхата и собственикът и изглеждаше безупречно. Без да се усетя леко понаместих косата си и притеснено изгладих невидими гунки по дрехите си.

  - Извинете господине, дойдохме със синът ми да върнем нещо, което по негови думи сте му дали, заради това, че с негов приятел са ви помогнали да.... – думите ми секнаха.

  - Здравей Вера! – изрече мъжът докато плавно се извърна към мен.

Очите ми бяха широко отворени и невярващи. Краката ми се резтрепериха  и целият свят започна да се върти лудо около мен. Залитнах, а Мирослав ме хвана.

 - Какво става мамо?

Аз продължавах да гледам мъжът пред себе си, а в мен започнаха да се надигат чувства, които подтисках през последните години – гняв, радост, любов, огорчение, мъка – всичко се завъртя като един водовъртеж и сълзи започнаха да се стичат по лицето ми.

 - О, Вера! – Кирил пристъпи към мен, но аз го спрях със звучна песница. – Защо го направи? Не се ли радваш поне малко да ме видиш?

  -  Ти! Тиии! Не те ли е срам! -   посочих го гневно аз – Мирославе, тръгваме си!

  - Вера, чакай, нека да ти обясня!  

  - Какво да ми обясниш? Остави ме тук...цели 17 години без дори една дума да чуя за теб.. Безследно изчезнал!!! – ноздрите ми се разтвориха широко, като на побеснял бик, а Мирослав продължаваше да гледа ту мен, ту Кирил и не разбираше какво става.

 - Да, така е! Когато заминах на мисия в Колумбия някой ме натопи. Сложили са ми кока в багажа и на летището ме закопчаха и ме захвърлиха в един затвор, без дори да ми дадат да говоря с някой, дори адвокат!

  - Да бе! И какво? Тази яхта ти я дадоха като сувенир от затвора ли?  Мирославе, тръгваме си  -  завъртях се аз и тръгнах наобратно. Внезапно се сетих, че още държа парите в торбата. Обърнах се и още трепереща от гняв продължих да говоря. – О, и какво още? Реши внезапно да се върнеш след 17 години и да подкупиш синът ми, за да ме умилостивиш ли?

  - Нашият син – поправи ме Кирил, а ченето на Мирослав падна до земята

  - Наш ли?! Нима това, че си му дал гените си ти дава право да бъдеш баща?!?! Ти въобще знаеш ли аз през какво съм минала?!?!

 - Но аз не знаех за него! - извика Кирил – когато излязох от затвора разбрах, че си се омъжила. Много ме заболя, но все пак бяха минали 5 години откакто последно те видях и реших, че си ме забравила и че си щастлива. Нищо не знаех за него. Тогава реших да остана в Колумбия. И без това бях научил езика. Щеше да ми е много трудно да се върна в България и да зная, че ти си с друг!

  - Мирослав имаше нужда от баща! Какво очакваше да направя!

  - Не знам! Не знаех за него. Започнах бизнес в Колумбия, в началото беше малък, но ми потръгна, бързо се разрастна и сега съм един от най - богатите хора там..

  - И какво очакваш?! Да, да ,да... – започнах да заеквам аз и нови сълзи се стекоха по бузите ми – Да се хвърля в обятията ти като в приказките ли?! Боже, как можа? Цели 17 бгодини да ме държиш в неведение – заридах аз като малко дете, а Кирил ме прегърна и зацелува сълзите ми.

Изведнъж някой ме побутна.

  - Мамо, мамо! – извика Мирослав – Мамо, събуди се!

Аз отворих очи и се опитах да избистря картината пред премрежения си поглед.

  - Какво става? – казах аз избърсвайки сълзите от очите си.

  - Плачеше на сън и викаше някой си Кирил – обясни Миро и аз започнах да си припомням какво съм сънувала. Прищя ми се да не се нях събуждала. Подхилих се сама на себе си. Знаех си, че съм прекалила с любовните романи, когато бях тинейджърка. А Кирил... Кирил си оставаше голямата ми любов, баща на синът ми. Изчезна безследно, когато бех бременна във втория месец. Така и не разбра, че чакаме дете.... Така и не успях да го забравя, дори и след като срещнах мъжа си. Насилих се да си повярвам, че е по - добре така. Поне Миро ще израстне с баща. Но мозъкът ми не ме оставяше да го забравя и все ми скрояваше номера. Изпращаше ми някой сън, нечакан и толкова истински...Е, поне едно нещо беше вярно. Наистина ме бяха освободили по-рано от работа днес. Присмях се пак на себе си и се насочих към кухнята, за да сготвя нещо за вечеря.

 На вратата се позвъни. „Сигурно е домоуправителя. Пак ще иска пари за ремонт на покрива“ помислих си аз и с крайно нежелание отворих. На вратата стоеше Кирил. Помислих, че още сънувам и разтърках очи. Не изчезна. Краката ми се подкосиха, главата ми се завъртя и припаднах.