Sep 9, 2008, 3:19 PM
Пианистът
2 мин reading
Беше средата на февруари. Навън валеше и май нямаше скоро да спре. Но нека - той се чувстваше по-добре, когато валеше. И в душата му. И навън. Както минувачите оставяха кални отпечатъци по заскрежената улица, така и спомените в съзнанието му оставяха белези. Не болеше. А дали? Просто валеше...
Пианото в стаята отдавна замлъкна. Прах покри капака и клавишите му. Черни и бели. Спомени и болка. Надежда и радост. Просто пиано...
Той не обичаше да показва чувствата си. Живееше сам в голямата си ренесансова къща. Единствено котката нарушаваше мълчанието. И в дома му. И в него...
Минаха се години. Дори прекалено много и като че ли забравиха да се спрат при него. И при котката. Огънят в огнището вече немощно пращеше. Без да топли. Тъжно...
Самотата вече не се издържаше. Задушаваше го и го замразяваше отвътре. Искаше му се да крещи. Сърцето...
Съзнанието му се замъгли. И очите също. А навън напук на всичко заваля по-силно. И калта се стопи. Тишина...
Не издържаше повече. Запъти се към стаята. Към миналото. Стъпките му отекваха по пода и сякаш с насмешка му напомняха: "Ти си сам! Сам... Самотен... НИКОЙ!" Но той не ги слушаше. Статуите от двете страни на стълбището протягаха ръце към него. Демони. В душата му. Сълзите се стичаха от очите му. Горчиво.. Продължаваше да върви. А навън - да вали. Безкрайно дълго... вървене... мислене... самота... Не се усети кога стигна... Там. В стаята. С пианото.
Когато отвори вратата, притаи дъх. Връщаше се назад. Не беше лесно. Животът му не беше лесен...
Времето бе избрало да спре. За миг. За него.
Пристъпи със свито сърце вътре. Всичко си беше същото. Но отражението в огледалото го гледаше някак странно-студено. Празен поглед. Самотно сърце. Пропилян живот.
Картините от стените го поглеждаха безизразно. И с насмешка. Но само понякога. Но не и сега.
Свещите пращяха. Тежки завеси покриваха прозорците. През малка пролука се виждаше зимния ден. С цялата му белота. И отчужденост. Но едно нещо привличаше погледа от всичко. Пианото. Господарят. На живота му. Стъпките бяха приветствие. За добре дошъл.
Той дръпна стола и седна. Не можеше да удържи ръцете си. Трепереше. Повдигна капака и ги докосна. Клавишите. Сякаш ток премина през тялото му. Облекчение. Утеха. Дори и котката спря да мърка и легна на перваза, взирайки се в ръцете му. Всичко утихна. Той си пое дълбоко въздух. Затвори очи. И засвири...
Пианото в стаята отдавна замлъкна. Прах покри капака и клавишите му. Черни и бели. Спомени и болка. Надежда и радост. Просто пиано...
Той не обичаше да показва чувствата си. Живееше сам в голямата си ренесансова къща. Единствено котката нарушаваше мълчанието. И в дома му. И в него...
Минаха се години. Дори прекалено много и като че ли забравиха да се спрат при него. И при котката. Огънят в огнището вече немощно пращеше. Без да топли. Тъжно...
Самотата вече не се издържаше. Задушаваше го и го замразяваше отвътре. Искаше му се да крещи. Сърцето...
Съзнанието му се замъгли. И очите също. А навън напук на всичко заваля по-силно. И калта се стопи. Тишина...
Не издържаше повече. Запъти се към стаята. Към миналото. Стъпките му отекваха по пода и сякаш с насмешка му напомняха: "Ти си сам! Сам... Самотен... НИКОЙ!" Но той не ги слушаше. Статуите от двете страни на стълбището протягаха ръце към него. Демони. В душата му. Сълзите се стичаха от очите му. Горчиво.. Продължаваше да върви. А навън - да вали. Безкрайно дълго... вървене... мислене... самота... Не се усети кога стигна... Там. В стаята. С пианото.
Когато отвори вратата, притаи дъх. Връщаше се назад. Не беше лесно. Животът му не беше лесен...
Времето бе избрало да спре. За миг. За него.
Пристъпи със свито сърце вътре. Всичко си беше същото. Но отражението в огледалото го гледаше някак странно-студено. Празен поглед. Самотно сърце. Пропилян живот.
Картините от стените го поглеждаха безизразно. И с насмешка. Но само понякога. Но не и сега.
Свещите пращяха. Тежки завеси покриваха прозорците. През малка пролука се виждаше зимния ден. С цялата му белота. И отчужденост. Но едно нещо привличаше погледа от всичко. Пианото. Господарят. На живота му. Стъпките бяха приветствие. За добре дошъл.
Той дръпна стола и седна. Не можеше да удържи ръцете си. Трепереше. Повдигна капака и ги докосна. Клавишите. Сякаш ток премина през тялото му. Облекчение. Утеха. Дори и котката спря да мърка и легна на перваза, взирайки се в ръцете му. Всичко утихна. Той си пое дълбоко въздух. Затвори очи. И засвири...
© Самота All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
-
Чувствам се прехвалена, но искрено благодаря
-
Наистина трогателна изповед. Намерени са най-точните средства, за да прозвучи истински. Поздрави.
-
Благодаря ви, че се отбихте и отделихте време
Всъщност това е първия разказ, който пиша. Не намирам време да го довърша, но щом началото ви е допаднало толкова, обещавам скоро продължение -
Много ми хареса! Поздрав!
-
Впечатляващо е
-
Много добро!!! Тези кратки ,точни и ясни изречения са пълни с огромна енергия...и идеата на текста е добър...
Браво! -
Самотата е музата на пианиста...
-
Невероятно е! Наистина. Невероятно силно. Невероятно затрогващо. Невероятно истинско.
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
