1 min reading
Пианото днес мълчи. Остави ми една тишина, дето боли. Разкъсва отвътре и дере с нокти душата ми. Сякаш тялото ми още те усеща, съзнанието ми държи тук образа ти.
А клавишите отдавна събират прах. Къде са ръцете, които свиреха по тях? Да разтърсят тишината, да внесат в черното и бяло – емоция, живот, страст. Но те ми оставиха само мълчание, най-големия израз на презрение. Това ме раздира отвътре, като нож се забива в най-дълбоката част на сърцето ми и не ми дава покой.
Пианото мълчи, ала помни. Помни всеки път когато си бил тук, всеки допир, който си оставил. Помни искрата дето палеше у мен, щом ме погледнеш.
Поглеждам навън и виждам, че отново е зима. Нима е минала цяла година? Нима аз още чакам? Може би тези ръце отдавна свирят за друга жена. И онези пъстри очи няма да ме погледнат никога повече. Май дошло е време да се изправя, да изтупам прахта от себе си.
А колкото до теб... ако някога ме познаеш у някое чуждо лице, вплитайки пръстите си в нечий чужди коси... спомни си, че те обича ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up
Посветено на една любов – моята страст и моят порок.