Пишете ми 2... знам, че толкова получавам на изпита за подмазване и четкане. Да, знам, че за толкова съм се подготвила и възможностите ми далеч не стигат даже и за 3. Така че пишете! Ама не се тревожете... пишете. Свикнах с натрапената ми от Вас идея, че няма да се впиша и че колкото и да пиша, няма да напиша нещо стойностно. Пишете 2 заради повторенията. Да, ще пишете, знаейки, че е нарочно и въпреки това ще го напишете, нали? Защото Вие този изпит минахте с отличен. А мен оставяте ме на поправка пак и пак. Но пишете де, не искам да Ви спирам. Пишете 2 на разговорния ми стил (на този жалък опит). Пишете, аз няма да се сърдя. Няма хич дори да се ядосам. Ама още ли не сте написали? А... казвате, че тонът ми не Ви харесва. Съжалявам, нямам друг в арсенала. Само този ми е - гневният. Вие ми отнехте другите, докато ме мачкахте. Оставихте ми само истината, но взехте ми гласа, с който да я изкрещя и ме оставихте нямо да отварям уста. Взехте и молива от ръцете, за да не мога и да пиша. А сега ...