Тази кореспонденция така и не видя бял свят, когато трябваше, но сега реших да ù вдъхна живот чрез сайта "Откровения", та макар и късно. Ние си пишехме с моя приятел всеки ден и си носехме писмата собственоръчно всеки ден с уговорката да не прекъсваме. И ето какво се получи:
“Полека тръгва той към свода –
връстник на вечната природа”
Пушкин “Руслан и Людмила”
Няма да обяснявам защо съм жив, защо съм човек и защо пиша. Вероятно природата е решила така, тя е открила човечеството, тя го е направила разумно и му е дала всички възможности да се осъществява и унищожава. Така е и с нашия случай в частност. Ние си пием водката при Мино всяка вечер, обсъждаме географската си ширина, в която са ни потънали гемиите, говорим за възвишени неща, без да осъзнаваме колко са ни окъсани дрехите, колко са ни ограбени душите и колко са ни слаби думите и метафорите, защото са далече, далече, на хиляди километри от столицата. И ни увисват стихотворенията по оградите в крайните квартали на душите като скъсан ...