ПЕТО ПИСМО

“Неделя. Едно хубаво слънце е изгряло, въздухът трепти, свеж и хрупкав. Иде ти да качиш цялото семейство в колата и да запрашиш към Балчик. Един хубав неделен плаж с море, пържена рибка, някоя и друга бира добре ще ти се отрази. Вместо това, обаче, ти ставаш рано, отиваш до пазара, купуваш от най-дребните картофки, от най-кривите и евтини краставици, два-три домата за цвят, после вземаш жената, отивате на лозето, събирате изсушените от слънцето ягоди, връщате се и правите компоти. Че зима иде. Трябва да се оцелее. Вечерта си броиш парите, правиш едно скандалче, след като си изпил бутилка домашно, възкисело винце, останало от предната зима, после си лягаш с пълен тумбак и потъваш в тежкия вече тринадесетгодишен бедняшки сън. И ако все още е останала някаква искрица за мечтаене, сънуваш, че жена ти си е намерила работа, че ти си спечелил от тото-то, че си купил кола, дето я продаде и сте тръгнали за плажа.”

Приятелят ми продължава да разказва своята семейна сага и накрая ме пита: “А ти как живееш?”. Като че ли ще му кажа нещо по-различно. Пита ме дали пиша стихотворения, дали ще издавам книга. Т.е. прехвърляме се в пространството, където сме недосегаеми. Там, където само ние сме владетели, където всичко можем да си измислим и никой няма да ни пречи, където никой няма да те рекетира, няма да те осъди, няма да те излъже, за да гласуваш за него, изобщо се изживяваме като свободни хора.

Но как да му кажа, че пиша стихотворения, като и те – моите стихотворения са парцаливи като живота ми, увити в парченце от вестник, в найлонова торбичка, стоят закачени на стола или ги нося вдъхновен в ръка и крача по пътя си за никъде, та дано срещна Бялата лястовица и да оцелея и през следващата зима. Оцеляването – това е нашата основна задача. Нищо, че нямаме стотинки да отидем през лятото до плажа, че няма да излезем от града цяла година, че сме крепостни. Важното е да оцелеем. Това знаят и децата. И те ще се борят за същото. Това ще бъде и тяхната стратегия в живота. Страхотни граждани възпитаваме за страхотната си държава. И най-накрая като им писне на тия, дето ме гледат в очите и чакат татко им да спечели нещо, та да има и за тях, и като видят и разберат колко съм неспособен, ще си купят билет без връщане за някъде и толкоз. И дано така да стане. Дано не се кюхна по-рано като някоя стара таратайка, забравена на пътя с изпуснати гуми, потрошени стъкла, изтърбушени седялки, ограбени мигачи като символ на едно забравено време, което се повтаря безкрайно. А може и това да е изход. Едно малко спретнато самоубийство, я с въже, я с вода, я през балкона – все неща под ръка. А ти ми разказваш как талантливият дървостругар превръщал дървото в музика, в изразител на човешката душа. Тя, нашата душа, братко, както и да я изразяваш, все си е една, като нощна пеперуда, красива, изящна, чародейна, но за какво ти служи – само за нощно виждане. Хляб и вода в нея няма. Най-много една водка да ù хвърлиш в красивите цветове или по изящните ù крила и да видиш как умира.

15. 06. 2003 г.

Сашо

ШЕСТО ПИСМО

Има една приказка сред пиещите братя, която гласи: “Ако пиенето ти пречи на работата – спри да работиш.” Хубаво е казано, нали? Поне звучи по-искрено от думите на един побъркан политолог, който днес по телевизията плещеше толкова много глупости, колкото всички пияници, събрани накуп, или политик по време на предизборна кампания не може да изрече, макар и да рови из огромните си джобове и из огромната си празна глава… В едно изречение да ти го кажа. Според този индивид, чието име не искам да споменавам, защото не ми се разваля хубавото разположение на духа след кратката почивка под чинарите в Стария Добрич, та той упорито твърдеше, че българинът живее много добре, а в бъдеще, както вървят нещата – щял да живее още по-добре.

Ликуй народе!

Мръсник! Явно не е чел есето ти. Защото този мерзавец се шегува за сметка на нещастния и окъсан сиромах. Той живее в държава, която не съществува, държава, управлявана от политици, които никога не са били политици, от българи, които никога не са се чувствали българи. Оттук идва и поговорката: “Ситият не вярва на гладния.”

Но тази тема е неизчерпаема. Искам да споделя още, приятелю, че човечеството може да е измислило начин за трансплантиране на сърце, бъбрек, черен дроб и т.н., но не и на дух. А навикът на човечеството да се разделя на два свята е следствие от това, че то не се съобразява с природните закони. Най-голямото предимство и най-големият недостатък на човека е, че той не иска да повярва, че е несъвършен. Той става несъвършен от момента, когато започва да мисли. И тъй като той самият е несъвършен – създава общество по свой образ и подобие.

А за оцеляването какво да ти кажа? Та нима лъвовете, тези безспорни владетели на животинския свят, когато климатът се промени рязко и изчезне онова, което им е необходимо да живеят, не се борят за оцеляване? Събира лъвът лъвицата, лъвчетата и тръгват по света да търсят място, където да живеят нормално. По пътя едни оцеляват, а други – не. Така е и с човека. Когато не може да живее на този свят, отива на Онзи свят. Не мога да си спомня кой мъдрец беше казал, че животът е само път към съвършенството, а съвършенството е смърт. Така че нека и ние да извървим своя път. Кой както може. И това го запомни от мене: ако не се самоубием сами – ще ни убие обществото, където и да се намираме. Зловещо звучи, но си мисля, че е истина. Казва ти го един нездрав физически човек, който в момента е малко депресиран и комплексиран от това. И все пак още вярва, че последна умира надеждата.

Накрая искам да те попитам какво мислиш, дали е вярна старогръцката сентенция: “Здрав дух – в здраво тяло.”?

16. 06. 2003 г.

Ачо