На плика беше написан само адресът и малкото име на получателя, тоест моето. Подателят беше неизвестен, нямаше и марка. Явно някой лично го беше пуснал в кутията.
Беше ми странно да получа писмо – не се беше случвало от години, сега си кореспондираме предимно по електронен път. Единствено с майка ми и със свекървата от време на време си изпращаме по някоя картичка по празниците.
Зачетох го още на стълбите и някъде между втория и третия етаж спрях и не можах да продължа. Трябваше ми време да се съвзема. Не беше многословно, но несъмнено беше най-романтичното, най-вълнуващото и най-нежно любовно послание, което някога съм чела. До шестия етаж го прочетох още два пъти и влязох вкъщи с просълзени очи и разтуптяно сърце. Мъжът ми и децата вече се бяха прибрали и затова се опитах да скътам вълнението си някъде много надълбоко за момента, когато ще имам време само за себе си. Но с каквото и да се захванех, пасажите от писмото изплуваха в съзнанието ми като розови цветчета, носени от течението ...