Всяка нощ пиша до ранни зори писма до теб. Разбира се, никога не ги изпратих. Защо ли? Не знам, може би страх? Страх от това, че няма да разбереш какво съм написала, смисъла на думите, същността на писмата. Вътре е сърцето ми, душата ми, мъката, сълзите и разочарованието. Пиша ли, пиша, но има ли смисъл, питам се сега. Когато теб те няма, няма те до мен! Всяка мисъл е твоя, всеки дъх е твой, всяка мелодия, песен е твоя. Моят живот си ти! Не знам защо не ща и да зная, зная само едно. Искам те! Болката от това, че не си до мен, а някоя друга в нощта прегръщаш, от това ме боли при мисълта. Сутрин целуваш нея, че лягаш до нея, че в сърцето ти е тя. Чудно ми е къде съм аз? Дали не съм хвърлена дълбоко, дълбоко в душата ти, в тъмнината на душата ти, най-тъмното и празно място? Писмата, които ти пиша, са в шкафа и нямам смелост да ти ги дам, нямам и смелост да ти се усмихна или да ти кажа "Здравей", пустият страх обзема ме, щом видя те. Заради страха ми загубих мечтата си! Знам, че някъде дал ...