Уважаеми Господине!
Да, да! Вие! С втренчените синьозелени очи, зачервено лице и розовочервена тениска! Да, Вие, който ни срещнахте онази вечер на гара Церово! (Церово ли беше?). Да, Вие, който седнахте безцеремонно да си допиете джинчето на нашата маса и много държахте да си поговорим! Ама само как се бяхте насвяткали нея вечер! Как само заваляхте думите! Може би бяхте привлечени от начина, по който онзи мъж ме беше прегърнал; почти ме беше притиснал до себе си. Спомням си, леко се уплаших от Вас, защото чакахме влака и щях да пътувам сама. Нервно извадих блузата с дълъг ръкав, за да не ви привлича излишно голият ми гръб. Спомням си как започнахте да ни разпитвате. Спомням си колко спокоен беше мъжът до мен, а аз колко нервно се смеех. Чак ми ставаше неудобно от мен самата.
Попитахте ни кой от нас двамата има вила наоколо. Че защо не си помислихте, че сме мъж и жена например, и че вилата ни е обща? Може би заради начина, по който мъжът до мен държеше ръката ми - здраво, силно и гальов ...