Хвърлих това писмо в морето. Облечено в бутилка... Хвърлих го така, както хвърлих душата си на вятъра, когато започнах да те обичам...
Вълните поеха леко. Гальовно. Приютиха самотата и във вълшебна люлка от бяла пяна и мирис на морски цветя. Тя се понесе щастливо. Отпусната. Предадена. Oмиротворена. Без да търси бряг. Без да търси смисъл. Без да осмисля всъщност колко абсурдна и опасна е ситуацията.
Не съжалявам за думите, за клетвите и за сълзите. Беше прекрасно. Бяхме живи Тайната караше сърцата да препускат бясно във вълшебното опиянение на екстаза. Нашата тайна. Колко сила имаше в нея. Колко воля изстискваше от младите ни тела. Колко усилия за да я опазим. Нашата тайна. Толкова скрита за околните и толкова очарователно опасна за нас. Тя караше очите ни да се смеят високомерно, защото криеха желанието. Всяка грешна искра избягала в ириса ми те караше да потръпваш. Виждах. Всяка секунда караше погледа ти да става все по - искрящ и все по - изискващ. Синьото ставаше стоманено в усилие ...