Писмото
Петър стоеше в центъра на малката стая, държеше ръце в джобовете си и се опитваше да изглежда спокоен. Очите му излъчваха огромна тъга и решителност - и двете неприсъщи за него. Последните няколко дни бяха ужасни. Това, в което вярваше, това, което търсеше, и за което мечтаеше, се стопяваше пред очите му бавно и сигурно. Петър ясно разбираше, че решението му щеше да промени всичко оттук-нататък. Откъсна лист от стара тетрадка, намери химикал и се приготви да пише.
С Деян бяха приятели от деца, учеха в един клас, а от няколко години и живееха заедно на квартира. До днес. Едва сега Петър усети колко труд се изисква да остави бележка с подобно съдържание. Все пак реши, че е по-лесно да надраска набързо няколко думи, отколкото да говори с Деян очи в очи. Просто искаше да избяга от всичко - от срещата, от отговорността да избира и най-вече от изтощителните разговори, които водеше с Дидо до късно през нощта. Въздъхна тежко и протегна натежалата си ръка към листа.
"Аз избрах..."
Чу се ...