Тишината беше убийствена. В нея имаше някаква скрита заплаха, поради осъзнаването, че следващият звук ще бъде последният в живота. Точно това обстоятелство опъваше нервите докрай, правеше всякакво физическо усилие неимоверно трудно, защото всяка грешна стъпка можеше да доведе до болезнена смърт. И все пак в тази тишина имаше нещо нереално, нещо извън това място и това време. Сякаш ако затвореше очи, човек щеше да се озове в един друг свят, където уханието на зелената трева е утеха, а допирът до меката земя – нежна ласка. Нереалността на тишината се състоеше и в болезненото разбиране, че тя всъщност ще продължи само един нищожно кратък миг, който обаче като че ли съдържаше в себе си вечността.
Внезапно грохот разтърси въздуха, след това още един и още един. Капитан Милър подскочи изплашено в кратера от снаряд, където беше намерил прикритие.
- Пак започнаха, - помисли си той и се прилепи още по-плътно до студената земя.

Канонадата не спираше вече от около 8 часа. Частта на капитан Милър получи заповед да атакува рано сутринта, но артилерийският огън разпръсна хората му и направи отстъплението невъзможно. Оттогава капитанът се криеше в тази дупка, надявайки се неговата част да атакува отново, за да бъдат изтеглени ранените, чиито стонове раздираха въздуха. С минаването на часовете обаче шансовете за това ставаха все по-малки и по-малки.

Капитан Милър осъзнаваше, че настъплението на противника е въпрос на време. От известно време Милър се опитваше да се пребори безуспешно със сковаващия го страх от смъртта. За нейната болезнена близост му напомняше трясъкът на снарядите, сливащ се в един глъх тътен; всеки полъх на вятъра го караше да се обръща, сякаш Смъртта минаваше наблизо покрай него, за да го накара да разбере, че е вече тук.

Милър се беше свил на кълбо на дъното на кратера и неистово трепереше. Вече не го интересуваше нищо друго, освен мисълта за приближаващия край. Той ясно съзнаваше, че всяко усилие е безполезно, нищо не зависеше от него.

Милър никога не се беше страхувал да признае, че го е страх от войната, от трясъка на оръжията и виковете на ранените. Въпреки това той ясно съзнаваше чувството за дълг както към Водачите, така и към своите приятели в частта. Ето защо той изпълняваше всичко, което се изискваше от него и не оставяше страха да вземе връх над неговите действия. Всъщност страхът го караше да стреля по-точно, да убива по-безмилостно с надеждата, че един ден този ад ще свърши и всички ще се приберат у дома. В този момент обаче първичната емоция напълно властваше над съзнанието на войника.

Изведнъж, сякаш търсейки утеха, Милър започна да си припомня най-щастливите мигове от живота си – един залез на плажа с Мария, раждането на децата му, няколко тихи вечери на вилата. Споменът го накара за момент да се откъсне от реалността, сякаш отново и отново изживяваше тези мигове и се опитваше да ги запази от връхлитащия ужас.

Внезапно грохотът на снарядите започна да зачестява и да се приближава към укритието на Милър. Имаше нещо адски красиво в експлозиите – фонтаните от пръст и огън напомняха за неустоимата мощ на вечността, настъпваща безмилостно. В един момент шумът от избухването на снарядите стана толкова силен, че капитан Милър вече не чуваше дори собствените си мисли. Той се сви още по близо до земята, всяка частица от него очакваше приближаващата смърт. Експлозиите се превърнаха в див и необуздан вой, който сякаш изтръгваше душата и я караше да пищи в предсмъртна агония.

Изведнъж грохотът спря, сякаш никога не го е имало. Тишината отново спусна своя воал над бойното поле, носейки едновременно своята утеха и своята заплаха.

След известно време Милър излезе от вцепенението, което го беше обхванало и отвори очи. Силната светлина го накара да закрие за момент очите си с ръка. В продължение на няколко мига Милър се взира в небето, което беше придобило яркосин цвят – едно неземно синьо, което сякаш отразяваше очите на момиче, толкова дълбоки, че, взирайки се в тях, човек губеше представа за времето и пространството, изпадаше в някаква безтегловност, която отнасяше душата накъдето си поиска.

Забравяйки сякаш къде се намира, Милър се изправи и излезе от кратера. Той не се изненада от това, което видя – намираше се на плажа, само на няколко крачки от морето. Малки вълни се разбиваха лениво в брега, носейки усещането за вечен покой и удовлетворение.... Пясъкът беше неземно жълт и примамваше в своята прегръдка всеки, готов да изхвърли от съзнанието си всякакви мисли....

Милър направи няколко крачки по брега, взирайки се в хоризонта, където морето и небето се сливаха в едно цяло, правейки усещането за лекота вечно и неизменно...

Внезапно някакво непознато усещане започна да набира сила в душата на Милър и да изпълва съществото му. В един миг той осъзна, че усеща всяка частица от заобикалящия го свят, всяка една песъчинка, капка вода, лъч светлина го викаше при себе си, искаше да сподели с него това усещане за вечност и неизменност, което я изпълваше.

Милър се спря до водата и се огледа наоколо... На лицето му беше изписана широка усмивка, отразяваща вътрешен мир и удовлетворение.... Той вече беше забравил целия си досегашен живот, от него беше останала само една неясна сянка, която винаги можеше да бъде прогонена и която в един момент щеше да изчезне завинаги...... Единственото нещо, което съзнаваше, беше, че се намира тук, на този плаж и че ще трябва да се опита да оцелее и да продължи напред.

В следващия миг една нова мисъл навлезе в съзнанието на Милър. Той се огледа внимателно около себе си и след малко откри това, което търсеше. Милър направи няколко крачки, наведе се и вдигна камъка със заострен връх...

- Това ще ме пази от животните, - помисли си той и навлезе в гъстата джунгла, обграждаща плажа...