Всяка година, щом настъпеше лятото, младежи от цялата страна, постъпили във военното училище, по своя или може би чужда воля, бяха разпределяни в най-близките градове, където трябваше да прекарат двата си свободни месеца, извършвайки различни видове доброволен, ала всъщност съвсем насилствен труд.

Едни от тях бяха разпределяни в старчески домове, други в домове за сираци, а трети – в различни болници.

През онази година лятото  обещаваше да бъде изключително горещо. Слънцето хвърляше жарките си лъчи безмилостно, на лазурно синьото небе нямаше нито един облак, който да създаде илюзия за по-прохладно и приятно време. Десетки млади момчета, облечени в тъмни униформи от дебел плат, с високи, груби обувки и шапки, вървяха по единствения път към града. Вървейки, зад тях се вдигаше сухата прах, лицата им бяха мокри, а дишането им учестено и тежко. Въздухът не помръдваше, беше тежък и влажен, което караше жегата да бъде още по-безмилостна.

В една от редиците вървеше момче на около двадесет години, с  катранено-черна коса и тъмни, почти черни очи.   И  то, както други свои другари, бе постъпило във военното училище не по свое желание, а за да задоволи нестихващия ентусиазъм на своя баща. По лицето му бе изписано безразличието, което изпитваше към всичко случващо се. Мислите, които нарушаваха вътрешното му спокойствие, не му позволяваха да се усети жегата, макар че от лицето му се стичаха струйки студена пот, които веднага изсъхваха и образуваха бели ивици по мургавото му и красиво лице.

Този младеж бе разпределен да помага в отделението за душевно болни хора, но това сякаш не му направи впечатление, напротив с твърдост и хладнокръвие, продиктувани му не от четиригодишното му обучение като войник, а от твърдия му характер, той влезе в стаята, която щеше да му служи в следващите два месеца.

Стаята бе малка, събираха се само едно легло, малък гардероб и нощно шкафче. Мизерията и нечистотията, които царяха вътре, също не му направиха впечатление, та нали бе виждал и много по-лоши места, та нали бе прекарвал седмици в една стая с десетки други мъже, спейки, свит на неравния и студен под. Неусетно умората, която се бе събирала бавно, го повали, той легна на леглото и спа чак до сутринта.

Още преди да се съмне, се събуди от някакъв сън, който вече не можеше да си спомни, но вълнението, което бе породил, все още го държеше. Слезе по стълбите, за да отиде в общата баня, където все още нямаше никого. Неприятната миризма, която се усещаше още от началото на коридора, безпогрешно го ориентира в правилната посока. Изми се, изми и онези бели следи от потта, които бяха останали по лицето му, а след това се върна обратно в неприветливата си стая, за да се преоблече. За първи път от много време насам можеше да свали тежката войнишка униформа, която бе пропита с пот, прах и кал, а заедно с нея и тежкото бреме, с което беше натоварен.Макар и само за миг, щеше да се откъсне от онзи свят, към който изобщо не принадлежеше.

Слизайки по стълбите, водещи към болничните отделения, той отново мина покрай общата баня, усети отново ужасната миризма, която се носеше оттам, но сега тя бе смесена с миризмата на двайсет други мъже, блъскащи се нетърпеливо.  Слизайки по-надолу, миризмата от банята започна да се замества с тази на болничното отделение – тежка и специфична, а скоро спря да се усеща. Отиде до рецепцията, където една сестра, в чийто поглед се виждаше отегчението, което се бе породила в нея вероятно отдавна, веднага позна, че това беше едно от момчетата, които очакваха. Машинално го въведе в обстановката, без да му позволи да зададе въпрос, а след това му показа количката с храна, която трябваше да разнесе по стаите.

Стаите бяха разположени само на един етаж, първия, в дълъг коридор, осветяван от  две слаби лампи. Въздухът беше застоял и се усещаше острата миризма на препарата, с който бе почистен пода, по-рано тази сутрин. Той започна да бута количката. Стигайки до първата стая, спря. Всички помещение бяха еднакви – голямо стъкло и дървена врата ги отделяха от коридора. Момчето погледна през прозореца. Една жена седеше на стол, а очите и се взираха в една-единствена точка. Но погледът ù не беше съсредоточен и не се виждаше наличието на разум – това беше кух и празен поглед, от който лъхаше студенина и пустота. Струваше му се, че това не бяха живи същества, а обезумели кукли и всяка от тях изпълняваше различен номер. Във всяка стая намираше нещо различно, но картините бяха винаги отчайващи и тъжни. Стигна до последната стая, в която завари младо момиче, не повече от седемнадесетгодишно.  Щом той влезе, тя му се усмихна приятелски, а изражението ù не издаваше никакво учудване, сякаш вече го познаваше:

-          Ти вероятно си от военното училище? Споменаха ни за пристигането ви. Как се казваш?

Той се загледа в момичето – във влажните ù сиви очи не откриваше нищо ненормално, напротив те бяха така живи и весели, гледаха толкова разумно и разбиращо, че той се стресна. Разглеждаше я внимателно. Спря се върху  дългите ù черни коси, идеално сресани, погледна дрехите ù – противно на всички останали болни, тя бе облечена в красива светлосиня рокля с къси ръкави.

-          Да, от военното училище съм. – успя да отговори момчето – вероятно съм сбъркал стаята, извинете.

-          Да си сбъркал стаята, не мисля. Предполагам и на мен ми се полага закуска? Как се казваш така и не разбрах? Аз съм Калина.

-          Ъъ... Стефан, казвам се Стефан.

И той пак погледна в очите ù, мъчеше се да долови нещо странно в погледа ù, нещо, което да го накара да се усъмни в състоянието ù, но не виждаше нищо такова. Тропотът на дървени налъми стресна Стефан. Той излезе от унеса си тъкмо когато сестрата влезе в стаята на Калина. Подаде ù пластмасова чашка с лекарства и я изчака да ги изпие. Когато забеляза момчето в стаята, тя побърза да го скастри и той се принуди да побърза с връщането на количката.

Следобед всички  болни излизаха в голямата градина, където прекарваха два часа от иначе еднообразното си и скучно ежедневие. Стефан сега трябваше да ги придружава, да им помага и да ги наглежда. Калина седеше на една пейка и четеше книга. Стефан се приближи и я заговори. Говориха дълго, той забрави грижите за всички бездушни същества, които го заобикаляха, забрави страховитите им кухи погледи, които не преставаха да го преследват. Говореше с  нея свободно, сякаш вече се бе запознал с нея веднъж. Не бе говорил така отдавна.

                Дните в болницата минаваха еднообразно. Носеше храна на болните, придружаваше ги в градината, където винаги говореше с  Калина. За двете седмици, които бе прекарал там, все още не си даваше сметка как това разумно същество бе попаднало тук. Но един ден, когато седяха в градината и Стефан ù разказваше за военното училище, нещо изведнъж го изплаши. Влажните сиви очи на Калина, които иначе гледаха с толкова добронамерен и разбиращ поглед, в които светеше пламъкът на надеждата, изгубиха блясъка си. Гледаха го две безизразни, уплашени очи, един кух поглед се взираше в него, а пламъкът бе угаснал.  Сякаш нещо се скъса, защото тя започна да говори бързо и неясно, сякаш досега не бяха водили разговор. Повика я по име, но тя не се обърна.  Седеше, просто седеше, а очите ù блуждаеха. Този момент, който трая само миг, му се стори сякаш цяла вечност. Той пак погледна и видя, че тя отново разсъждаваше. Тогава разбра какво ù беше, разбра, че тя не бе само Калина, с която можеше да говори за всичко, онази Калина, която чувстваше и разбираше,  тя беше същевременно и друго същество, което не можеше да се оправя само, не можеше да разбира, да мисли трезво, нито да се контролира.

Първоначално пристъпите бяха редки, появяваха се само за кратко, веднъж в седмицата. И след това всичко бе отново нормално. С времето обаче те започнаха да стават по-чести, а моментите, в които тя не бе на себе си – по-дълги, по-мъчителни. Стефан виждаше това и знаеше, че един ден  кухият и безизразен поглед щеше да стане единственият ù поглед и тогава той нямаше да може да говори и да споделя всичко, защото нямаше да има кой да го разбере. Две уплашени очи щяха да го наблюдават втренчено.

Съзнаваше, че и двамата се привързват един към друг и че само след месец нямаше да има кой да успокои тези две уплашени очи. Но той не и каза това, не ù го каза, защото знаеше, че болестта ще я погълне и тогава тя нямаше да го помни, нямаше да се сеща за него, а миговете, в които щеше съзнава какво е станало и какво е загубила, щяха да бъдат прекалено кратки, прекалено редки, докато не изчезнеха напълно…

Когато есента дойде, десетки млади момчета, облечени в  тъмни униформи от дебел плат, с високи, груби обувки и шапки, вървяха по единственият път, излизащ от града.  Валеше ситен есенен дъжд и те газеха в калните локви, които се образуваха по прашния път. Влагата се просмукваше в дрехите им, а дъждовните капки се стичаха по лицата им.

В една от редиците вървеше момче на не повече от двадесет години, ала изражението на лицето му – непроницаемо и решително, го караше да изглежда зрял. Вървеше момче, което  подобно на други свои другари, бе влязло във военното училище, без да иска това, заради нечия чужда воля, но за разлика от тях, щеше да напусне училището, защото знаеше какво иска. То, за разлика от своите другари, съзнаваше, че е способно само да взима решения, само да избира. Не бе необходимо друг да прави това вместо него, защото беше разумно и свободолюбиво същество. Цялата тази решителност, цялата самоувереност, всичките му чувства  се виждаха в разумния му и жив поглед, в който светеше пламъкът на надеждата…