Прелюдия

Пчелата се разхождаше по вътрешната страна на прозореца и последните лъчи на аления залез се отразяваха в крилцата й като парченца рубин. Насекомото обикаляше нагоре, после надолу, после поемаше вляво или вдясно, после пак нагоре и така в безкраен кръговрат.
Първата му реакция беше да потърси с поглед дебелия телефонен указател, за да убие досадното насекомо... после изведнъж спря. Да, мразеше пчелите, ненавиждаше ги, дори. Тази омраза се беше загнездила дълбоко в съзнанието му, макар самият той да осъзнаваше, че е ирационална. Омраза, породена от жестоката и ненавременна смърт на неговия най-добър приятел по времето, когато бяха деца. Ала приятелят му (Шон, казваше се Шон) беше алергичен към пчелната отрова. Докато пристигне помощ, настъпи анафилактичен шок, трахеята му се затвори и той умря от задушаване пред очите на безпомощния Уилсън.
Затова сега първата реакция на Уилсън беше да убие пчелата. Нещо като закъсняло отмъщение. Възмездие за отдавнашно престъпление. Обаче спря. Внезапно му се стори някак... нередно да убие едно такова крехко божие творение. Стори му се, че ако изпълни първоначалното си намерение, ще си навлече гнева на незнайно божество.
Вместо това той застана до прозореца и леко чукна с пръст по повърхността му. Пчелата разтвори крилца и отлетя. Уилсън проследи полета й, после се обърна и пристъпи обратно към бюрото, където седеше преди малко. Едва беше успял да седне, когато телефонът иззвъня. Той вдигна на третото иззвъняване.
Беше Мат Тейлър, разбира се - кой друг? Отново Мат Тейлър с многобройните му страхове и фобии.
Мат Тейлър с неговите Плешиви докторчета.

(следва)