... Нещо се забиваше в мозъка ú... чукаше в слепоочията ú... някаква мелодийка натрапчиво се повтаряше... радио... не... клетъчният... Едва успя да си отвори очите и веднага ги затвори. Беше забравила да дръпне пердетата и слънцето я заслепи... Ръката ú опипваше нощното шкафче за да намери малкия телефон... Отвори внезапно очи, изтръпнала от мисълта, пробягала през съзнанието ú: ... "Децата... какво ли се е случило..." и още не помислила си какво може да е... сърцето ú се качи в гърлото и я задуши. Тревогата я събуди напълно, несъзнателно погледна часовника на дисплея - седем часа, видя и номера на непознат клетъчен телефон и си отдъхна. "...Не са децата, - но сърцето ú продължаваше да блъска лудо. - Кой ли идиот може да е... по това време?... Който и да е... - пое дълбоко дъх. - ...изглежда не е спал цяла нощ за да ми звънне... - издиша - ...Андрей?... Не... той ми няма номера..." - разсъждаваше, докато се опитваше да успокои сърцебиенето си с дълбоки вдишвания. Натисна бутончето за връзка:

- Да, моля? - гласът ú излезе дрезгав и задъхан.

- Добро утро - чу тя гласа на Стефан. - Събудих ли те или прекъснах нещо?

- Не ставай циничен, изкара ми акъла - сопна се тя.

- Не може да се изкара нещо, което го няма... - опита се да се пошегува той, но прекали и това я ядоса.

- Това ли искаше да ми съобщиш толкова рано?... Е, считай, че си успял! - Анна ядосана прекъсна връзката.

Не се надяваше номерът ú да мине, но така ú се спеше, а ú му беше ядосана, че искрено ú се искаше да не звънне отново...

Още не беше довършила мисълта си и познатата мелодия ú подсказа, че напразно се е надявала. Отново натисна малкото копченце за връзка и познала по номера върху дисплея, че отново е той, изстреля думите си без да обръща внимание на неговите:

- Ако си ме събудил в ранни зори, за да остроумничиш, следващият път няма да прекъсвам връзката, а ще изключа апарата. - Чу, че искаше нещо да ù каже, но дори не го изслуша. - Достатъчно ясна ли съм?

- Да... Добре... Извинявай, не исках да те обидя. Исках само да се пошегувам, винаги преди си понасяла такива шеги.

- Да се пошегуваш ли?... С какво?... Че съм се изплашила?... Не съм се стреснала от обаждането ти. Помислих си, че нещо се е случило с децата, докато не видях, че някакъв непознат малоумник ми звъни по изгрев слънце! - все още беше ядосана.

- Съжалявам... малоумникът се оказа познат - самоиронизира се той.

- Този път си точен! - в гласа ú се прокрадна жлъч.

- Гласът ти беше дрезгав и задъхан... и си помислих... - не успя да довърши, защото Анна го прекъсна рязко.

- Не го прави... това, последното, не ти се отдава много! - продължи да бъде язвителна тя. - Сега бих искала да зная защо ми се обаждаш толкова рано?

- Ами, мислех... - започна отново Стефан, но Анна отново го прекъсна.

- Ако ще си тормозиш мозъка с подобни упражнения, избери по-подходящ момент! - не беше вече ядосана, но винаги бе обичала да се заяжда с него.

- Ами, дай ми думата... - разсмя се Стефан.

- Давам ти я - и след като той замълча 5-6 секунди, тя отново се обади. - Сега пък да не си глътна езика?

- Не, не съм и понеже си е на мястото, бих искал да си поговорим малко... но сами... - замълча, думите му не можеха да бъдат по-ясни.

- Ти май не си спал тази нощ за да ми кажеш това?

- Не, аз съм спал, но мисля, че ти не си си доспала, щом си толкова кисела?

- Нали ти казах, да не правиш опити да мислиш толкова рано, защото най-често са несполучливи! - Беше прав, разбира се, но не ú се искаше да го признае. Докато си го мислеше, без да иска се засмя леко.

- Този път, обаче, е сполучлив - беше чул лекия ú смях. - И така, какъв е отговорът? - гласът му бе станал малко напрегнат при въпроса.

- Къде и в колко часа? - Този разговор, така или иначе, щеше да се проведе и колкото по-бързо го приключеше, толкова по-добре. Беше отлаган повече от двадесет години и реши, че не бива да бяга от него.

- Сега... веднага... а къде, ще видиш... Чакам те пред хотела с такси - изстреля всички отговори наведнъж той.

- Ти си луд! - възкликна тя. Приближи до прозореца, който гледаше към входа на хотела и го видя да говори, опрял гръб на таксито. - Толкова рано нито мога да мисля, нито мога да водя разговори!...

- Току-що го опроверга - засмя се той. - Колко време, ще ти е необходимо да се приготвиш? - попита.

- Ще ти излезе малко скъпичко...

- Не се притеснявай за мен, разбрал съм се с шофьора. Ще ти стигнат ли петнадесет-двадесет минути?

- Тридесет - каза и прекъсна връзката.

Влезе под душа и дълго стоя първо под горещата, а след това под хладната струя, докато изми умората от нощното парти, както и недостига на сън. Умът ú трескаво работеше. За какво ли ú беше този разговор... Продължи да мисли и пред огледалото, докато нанасяше лекия дневен грим. Преди да сложи червилото, облече леката, къса една педя над коленете, копринена рокля, грабна чантичката с документите и докато, залитайки от бързане, обуваше сандалите си, мушна клетъчния телефон в нея. Остави ключа на рецепцията и се зачуди дали да напише бележка на Андрей, но се разколеба ­ не дължеше обяснения никому, а и не искаше да дава повод за ангажираност към него - и излезе от фоайето..

Стефан я чакаше все така подпрян на таксито и поглеждаше часовника си, като пушеше поредната си цигара. Анна проследи движенията му с очи, докато слизаше по стълбите.

- Закъснях ли?

- Не, точно навреме. - Отвори вратата на таксито и я покани да влезе. - Ще се поразходим малко на север. Имаш ли нещо против?

- И да съм имала, вече си го решил... - каза тя чак след като шофьорът потегли без да попита нищо - явно Стефан му беше дал предварително инструкции. - Взел си инициативата в свои ръце... оправяй се!... Искам само за обяд да се върна...

- Да не те чака специален обяд като специалната вечер снощи? - гласът му беше малко язвителен.

- Не задавай въпроси, на които не искаш да чуеш отговорите! - не по-малко язвително му отговори тя. Нямаше предвид нищо за обяд, но не искаше да му дава възможност да злоупотребява с времето ú, пък и Андрей сигурно щеше да я потърси...

- Всъщност, не ме интересува - опита се да успокои атмосферата той, но не налучка верния път.

- Защо си мислиш, че съм останала с друго впечатление?... - отправи му леден поглед. - След като двадесет години не си се интересувал... едва ли бих се подвела от няколко въпроса.

- Не исках да кажа това, ­ прозвуча почти извинително - пък и ти знаеш, че не е точно така.

- Какво значение има това сега? - погледна го, не променила изражението си тя. - Защо изобщо поиска да се видим след толкова години?... Можеше снощи да се направиш, че не си ме познал, след като аз не те бях видяла. - Каза го с по-спокоен тон Анна.

- Искам да съм наясно какво стана тогава - очите му я следяха напрегнато.

- Да не би да искаш да кажеш, че през всичките тези години не ти е било? - изгледа го с нещо повече от любопитство. - Това ме навежда на мисълта, че въобще не си се замислял, иначе отдавна щеше да си разбрал всичко.

- Още снощи ти казах, че дори да съм обмислял и предполагал много неща, предпочитам да ги чуя от теб самата... След толкова години мисля, че имам право - видя я, че се готви да каже нещо, усмихна се и продължи. - Знам, знам, че имаш особено мнение за моето мислене и моето право, но хайде да не кръстосваме шпаги толкова рано сутринта.

- И аз ли съм виновна за избора на времето? - любопитството в очите ú се смени с присмех.

- Не, но днес следобед си заминавам и не исках да те изтърва, ако отидеш рано на плаж.

- Значи не те е водило чак толкова нетърпението, колкото липсата на време - пошегува се Анна. - Защо ли не се учудвам?... А за изтърваването... - погледна го този път подигравателно. - струва ми се, че отдавна си закъснял...

- Искаш ли първо да стигнем до мястото, където ще ни е по-удобно да разговаряме... Предлагам първо да пием по едно кафе, да закусим, а след това да си разменяме удари... Зная, че сигурно си ми сърдита за снощи, но бях изумен като те видях... Провалих ли ти вечерта?... - говореше с равен глас, но по очите му позна, че е притеснен от това.

- Не се и надявай. Не успя да ми провалиш живота, какво остава за една вечер! - не му се остави и този път тя.

- Не съм предполагал, че някога ще те видя отново... - не обърна внимание на думите ú, сякаш не ги беше казала.

- Защо?... Планина с планина не се срещат, но човек с човек?...

- Е, и планина с планина могат да се срещнат при силни катаклизми и земетресения, особено когато са наблизо... - засмя се той. - А колко е България за да не може да се случи...

- Да не би да искаш да кажеш, че съм природно бедствие? - погледна го с преднамерена обида.

- Не, но разбрах, че характера ти има силата на катаклизъм... - продължи да се смее.

- И в коя степен ме отнасяш? - поде шегата му. Не знаеше, дали се опитва да ú направи комплимент или да я подразни.

- Чакай да помисля... ами... в девета... - видял любопитството ú, допълни: - ... по скалата на Рихтер.

- Но аз не размествам планини... - с преднамерена невинност каза тя.

- Неее... ти само ги създаваш - нямаше го вече смехът. - Ненадмината си, когато трябва да издигнеш планина между себе си и някого... - каза го с някаква болка.

- А ти не си алпинист... така ли?... Е, аз съм човек на силните усещания и който не ги обича... остава от другата страна на планината...

- Мислиш, че ми казваш нещо, което не знам ли?...

Не се наложи да му отговаря. Шофьорът зави към една малка китна виличка, на около стотина метра от брега на морето. Спря пред входа ú и след като Стефан му плати и се уговориха към единадесет часа да дойде отново, я поведе към малката тераска отпред, върху която бяха изнесени туристическа масичка и два сгъваеми стола, сякаш ги чакаха. Покани я да седне и се извини, че ще я остави за малко, за да направи кафето.

- Искаш ли нещо да хапнеш?...

- Не... и ти ми стигаш! - пошегува се тя.

- Толкова рано месо? - винаги беше имал бърза мисъл и се включи в закачката.

"И при това... жилаво!"- помисли тя, припомнила си острия му ум и забелязала смеха в очите му, но премълча.

- Добре... видях, че преглътна нещо... От това ли си понапълняла? - пошегува се той.

- О, и ти си се подмладил! - не му остана длъжна Анна, но след като не каза нищо повече, Стефан предложи:

- Ще позволиш ли, този път аз да преценя! - думите му бяха повече от намек.

- За лесните неща... ­ премълча "в живота" - си много смел! - захапа го тя и знаеше, че я е разбрал.

- Не бързай!... Има по-вкусни неща от мен...

- Не се подценявай... - Видяла приятната му изненада от думите ú, допълни: - а когато няма риба и ракът върши работа.

- Някои го смятат за деликатес - прозвуча присмех в думите му. - Хайде, изчакай ме, малко... иначе ще пием кафето на обяд.

Беше готова вече с отговора си, но той се обърна и влезе във вилата. След около десетина минути се върна с поднос, на който бяха подредени различни неща за закуска. Тънките филийки хляб бяха препечени до златисто. Имаше масло, няколко малки купички сладко, сирене, плодове. Подреди всичко на масичката и се върна обратно. Внимателно балансирайки със същия поднос, донесе кафето и прясното мляко в стъклени канички, а около тях бе сложил захарницата, кутия с натурален сок и различните видове чаши.

- Добре се справяш!... Едно време не беше толкова сръчен - пак се заяде Анна с него.

- На какво ли не ни учи животът... - подсмихна се той.

- Даже на самоувереност... - продължи да се заяжда тя.

- Когато не му е вродено на човек... - не пропусна удара и той. Взе една филийка от панерчето с хляба, намаза я с масло и някакво сладко, подаде ú я и като я изгледа присмехулно, подметна: - Ето ти нещо да се подсладиш... за да не си толкова кисела... - Видял, че докато говореше, тя си сипва захар в кафето, не се стърпя и добави: - ... ааа, сложи повечко... така пък, няма да си толкова горчива...

Анна се разсмя. Този Стефан, който виждаше в момента ú беше до болка познат.

- Горчиво и кисело... - не се стърпя - като старо вкиснало вино... Това ли искаше да кажеш? - надсмиваше се на себе си и той я разбра.

- И при това, червено!... Но не аз, а ти го каза... Хайде, хапни малко, стига си се заяждала... има време и за това.

Анна отхапа от филийката и го погледна внимателно. Не беше се променил кой знае колко, но косата му беше побеляла чувствително. "Колко ли от бялото е от мен?" - помисли си тя. Все така си беше слаб и очите му все така си бяха усмихнати. Спомни си колко много беше обичала този мъж и усети как не ú достига въздух - нещо я стегна в гърдите. Преглътна с труд отхапания залък и вдигна чашата със сок. Трябваше да пийне нещо, за да не се задави от нахлулите спомени.

Стефан я гледаше внимателно. Забеляза как омекна погледът ú и как внезапно развълнувана едва не се задави с хляба. Видя как разтрепераната ú ръка остави филийката, как вдигна чашата със сок и разбра, че повече едва ли ще хапне нещо. Вгледа се в нея. Онова самоуверено и щуро момиче, се бе превърнало в загадъчна и много привлекателна жена. Не че тогава не беше привлекателна, напротив, но цялата оная плашеща го едно време жизненост и емоционалност се бяха укротили от умората в очите ú. Само пламъкът на косата ú все още му подсказваше, че не е огън, който животът лесно може да угаси.

"Наистина си е все още природно бедствие!" - усмихна се на мисълта си.

- Нещо смешно ли направих? - погледна го с укор Анна.

- Не, засмях се на една своя си мисъл - отговори ú той и като видя повдигнатата ú вежда, разбра, че очаква да я чуе. - Помислих си, че все още си онова "природно бедствие", което познавах отпреди.

- И кое ти даде повод да си мислиш това?... Не си спомням да съм те застрашила с нещо, с което да не можеш да се справиш...

- Не си и полагала усилия... иначе не би била толкова сигурна в крайния резултат! - Гласът му беше станал сериозен и внезапно сетил се нещо, попита: - Кой беше мъжът снощи с теб?... Не беше съпругът ти... - като че ли не беше въпрос. Каза го така, сякаш беше убеден в това.

- Не очакваш сериозно да ти отговоря, нали?... - погледна го възмутена. Какво очаква от нея, да му разказва живота си ли? А какъв ú е Андрей, това не е негова работа. Пък и откъде знае, че не е съпругът ú? А на глас каза: - Ако се притесняваш за моралния ми облик, малко си закъснял, а и отдавна съм разведена.

Всичко това беше изписано по лицето ú и Стефан бе съумял да го прочете. Не че знаеше със сигурност, че това не е съпругът ú, но от поведението на мъжа разбра, че е на прав път. Преди години, когато беше се поинтересувал за нея и детето, го бяха предупредили, че вече е омъжена, чака второ дете и съпругът ú е някакъв доста ревнив родопчанин, който не си "поплюва" и за това да стои по-далеч от нея. Снощният мъж се държа хладно, резервирано и сякаш ú даваше право сама да реши дали да разговаря с него. Ако съдеше по думите за съпруга ú, той едва ли би бил толкова великодушен към евентуален разговор между Анна и него, и едва ли би се въздържал при предизвикателното му поведение, когато я заведе до мястото ú. Сигурно нямаше да му се размине само с няколко заплахи, казани през зъби...

- Какво те притеснява във въпроса ми? - погледна я невинно.

- Притеснява ме не въпросът ти, а мисълта, че имаш право да ми го зададеш! - отговори му войнствено тя.

- Нямам ли? - допускаше, че това ще я вбеси, но реши да рискува. Знаеше, че ако успее да я ядоса много, ще може да я предизвика да говори направо и да не се крие зад думите. Позна.

- Мислиш, че след като съм родила дете от теб, имаш право да се ровиш в живота ми ли?... Не, нямаш - отговори си сама. - Всички права ги загуби в момента, в който ми каза, че онази жена, заради която си тръгнах от теб е "по-голям човек" от мен.

- Знаеш, че бях имал връзка с нея преди това...

- Зная, че я продължи с нея и след мен... не зная за колко време, а и никога не ме е интересувало... А и разбрах най-важното, че не държиш на мен достатъчно и това ми стигаше...

- Но ти се изнесе и аз даже не знаех къде... - прозвуча като оправдание.

- И да се знаел, все тая... - продължи ядосано да говори Анна, палейки поредната цигара. - Ти не направи нищо, когато бях бременна, та тогава ли?... - и като се сепна, каза с такъв поглед, че ако можеше да убива с него, вече да беше мъртъв. - ... Всъщност, направи повече от достатъчно ... за да останем на улицата с детето.

- Но тогава не бях сигурен, че детето е от мен...

- И това ти даваше право да оставиш една самотна майка без покрив над главата ú?... Какво значение имаше дали детето е твое или не?... Не си спомням да го бях упоменала в молбата си за стая в семейните общежития... Слава Богу, че не всички бяха такива идиоти. Имаше хора, които бяха и на моя страна, но и това не помогна... ­ замълча, като си спомняше как я бяха разигравали тогава от Вузовския комитет за да не ú дадат стая заради неговото дете.

- Чакай, защо не се поуспокоиш малко и да започнеш по от начало... Какво се случи оная есен? - опита се да я успокои.

- Не забременях през есента, а през пролетта... или си забравил да смяташ?... - клъвна го тя.

- Но нещо се беше случило с теб още през есента...

- Всъщност, ­ започна да говори по-спокойно Анна - цялата каша с мен се забърка още през лятната сесия на втори курс... Тогава се наложи да отложа част от изпитите си за есента, поради нервна преумора... и още нещо...

- Какво нещо? - прекъсна я любопитно той.

- ... Лекарят му казваше, че е нещо свързано с вътрешната мотивация... но така и не го разбрах съвсем. Бях се преуморила през време на практиката по един от курсовите проекти... даже за няколко дни не можех да гледам нормално на слънчева светлина... и то изплува на повърхността... ­ не ú се обясняваше, какво точно ú беше. - Тогава ме изпратиха на психиатър...

- На психиатър? - учудването му не беше подправено.

- Защо, да не мислиш, че само лудите ги пращат при психиатри?... ­ Видя как той вдигна ръце за да обясни учудването си, но тя продължи без да му даде възможност да каже нещо. - Прави ми някакви тестове с картинки, попълвах някакви анкети и още тогава, през лятната сесия, ми каза, че трябва да напусна института...

- Защо? - не беше празно любопитство.

- Не ме прекъсвай и ще чуеш защо!... Каза, че всичките ония глупости, които попълвах, показвали, че не съм за инженерен институт, а трябвало да се занимавам с хуманитарни науки или някакво изкуство... - усмивката ú стана крива.

- Да, - прекъсна я пак той. - може и да е бил прав. Ти май само с това се занимаваше, откакто постъпи в института,... - припомни си нещо - рисуваше, пееше, играеше в театралния състав...

- Няма значение... това беше тогава и с времето успях да го преодолея... - Замълча за малко и не каза кое точно бе успяла да преодолее - депресията или склонността да се занимава с тези неща. - Лекарят ме лекуваше с някакви антидепресанти и ми бе казал през есента да отида на контролен преглед... Не помня вече добре какво точно се случи с отлагането на изпитите... но имам някакъв смътен спомен за перманентна сесия... Нещо със сроковете ли се бях объркала, с нещо друго ли... честно... наистина не си спомням... Но няма да забравя как секретарката на нашия факултет, след като ме беше включила в протоколите за изпитите, дойде през време на провеждането на единия от тях и пред всички ми заяви, че нямам право да се явявам, защото вече съм била изключена. Все едно ме попари с вряла вода...

Голяма гаднярка беше и не зная защо толкова много ме мразеше... По-късно, когато родих детето и ме видя веднъж с него в ректората, отношението ú се промени, но така и не успя да ми стане по-симпатична... Та, какво бях объркала тогава с тази сесия, ей Богу, не помня...

Поразтичах се да разбера, но беше вече късно... След като не успях да се оправя, няколко от моите преподаватели ми казаха, че мога да си възстановя правата като представя съответните медицински документи... И представа си нямах, че ще отнеме няколко месеца тичане... Лекарят пък, който ме лекуваше, ми заяви, че изключването ми е добре дошло и може да ми бъде само от полза, защото и без това не съм била за този институт. Било начин да започна да се готвя за някаква хуманитарна специалност... Дори ми предложи да ми помогне, но и до днес не разбирам как можеше да го направи. Спомена, че имало някакъв подобен случай с една чуждестранна студентка...

- Защо не го направи? - погледна я учудено.

- Бях се стабилизирала вече и се заинатих... - погледна го и разбра какво искаше да я попита. Спря го с жест. - ... Исках да докажа, че наистина заболяване е причината за неявяването ми на изпитите, а не лекомислие и безотговорност, както мислеха повечето хора от института по това време... Имах няколко невероятни преподаватели, които ми повярваха - В очите ú прозираше благодарност. - и ме подкрепяха, а и по късно ми помогнаха за възстановяването на студентските права... но всичко се проточи много дълго...

Накрая успях да убедя лекаря, че ще се справя с вътрешните си противоречия, идващи от това, което уча и от това, с което би трябвало да се занимавам. Не можех да позволя на няколко детски мечти, които ме доведоха до психиатричния кабинет, да ме надвият... Явно съм била убедителна. - Анна пак се замисли. ... Два-три месеца живях незаконно в общежитието и ти би трябвало да го знаеш най-добре... тогава станахме по-близки... Не можеха да ме настанят в нашето общежитие, защото не съм била редовна студентка... не било законно - допълни с неприязън тя. - Но беше законно да ме изпратят в Чехословакия на фестивал за сметка на института за да го представям... Че и награда им донесоха оттам... Изхвърлянето ми от общежитието беше голяма благодарност за това. Тъкмо се бях върнала от фестивала, когато управителят ми спретна невероятен скандал... Бях май вече си тръгнала от теб или беше точно по същото време... но си грабнах багажа и се преместих да спя на дивана във вузовския комитет... може би малко след осми декември... След онзи осми декември...

- Защо не отвори на майка ти тогава? - попита я той тихо.

- Ти и тогава ме попита... Казах ти, че това би значело много повече от едно обикновено представяне пред нея... все пак ти беше в моето легло...

- Е и?...

- Защо се правиш, че не разбираш? Мислиш си, че щеше да ти се размине по-сериозното обвързване ли?... Нееее, не можех да те изправя пред такава дилема тогава, още повече, че ти не беше готов за такова обвързване... А и както се разбра по-късно, изобщо никога не си бил... поне по отношение на мен. Само след няколко дни се наложи да си тръгна... достатъчно наранена от теб...

- След като нарисува онази картина... - припомни си нещо той.

- Това, едва ли, е от значение сега... - исках да ти оставя някакъв спомен... но и това не се получи... Разбрах че е попаднала в други ръце...

- Не можахме да се разберем, кой от нас да я вземе...

- Казах вече, че не е важно... - прекъсна го тя. - Та знаеш, колко време изкарах на оня кожен диван, за който говорих преди малко, а и не само ти знаеше... даже и служители от районното управление на полицията, е, тогава беше милиция. Имаше и такива от тях, които идваха вечер при някои от обиколките си, да видят дали съм добре... - разсмя се. - Сега като си помисля, едва ли в друг институт можеха да допуснат такова нещо... но нашият си беше по-особен още тогава... Доста широко скроени хора имаше в него...

- В какъв смисъл? - погледна я с неразбиране.

- Ами в най-добрия... може би и за това се заинатих да остана да уча в него...

- Изчезна по едно време... - отново се намеси той и я върна към разказа ú.

- Изчезнах за известно време. Бях при една приятелка наблизо, в едно Софийско градче... но след това пак се върнах... Трябваше да го направя. - замълча. Спомни си колко много се нуждаеше от това поне да го вижда. - Преспивах къде при приятелки в общежитията, къде на оня кожен диван, но... - пак не довърши. Не можеше да му каже, че го бе правила основно заради него и заради възможността да разговаря с него. Видя въпрос в погледа му, но го подмина и не каза това, което си мислеше... не му трябваше да знае толкова неща. - Тогава се случи и оная вечер, когато поливахме колата на баща ми и ти ми предложи да остана при теб... Дори не предполагах, че ще забременея... но се случи... - въздъхна дълбоко Анна. - Започнах да си търся трескаво работа, защото не можех да чакам възстановяването на студентските ми права. Трябваше ми сигурен покрив над главата и приличен доход... Бях решила да родя детето, пък каквото ще да става.

Така попаднах в Кремиковци. Настаниха ме в тяхното общежитие на Сухата река... в стая с още седем момичета... "Осмицата" - така им викаха на тези стаи. Бях вече в края на втория месец.... Като че ли по същото време ми възстановиха и правата. Реших да прекъсна, основавайки се на бременността си, за да мога да работя... Трябваха ми пари докато родя детето и започна да получавам платеното майчинство, а трябваше да се настаня и в самостоятелна стая...

Не знаех, че ще ми се наложи да ходя по мъките толкова заради последното... - каза го с невероятна горчивина в гласа Анна, а след това го изгледа твърдо. - Така и си останах, с обикалянето от една инстанция до друга... Направихте всичко възможно да не ми дадете стая, не защото детето не е твое, както навсякъде тръбяхте с приятелите ти, а защото е твое... Забърка толкова хора в това да вземат страна по случая, че чак ми идваше да те убия в някои моменти... Какво толкова бях поискала от теб тогава?... - попита, замълча и след като той не отговори, а само я наблюдаваше, промълви: - Една стая! Нищо друго, освен това, което ми се полагаше съвсем законно... една самостоятелна стая... - не довърши.

Стефан я прекъсна:

- Може да е нямало стая в момента...

- Нямало стая ли?... Ти да не си изтрил спомените си от този период с гумичка. Ако имаш под ръка една такава, дай да поработя малко и върху своята памет... имам много за изтриване... особено от онова време...

- И кое би изтрила? - гледаше я напрегнато.

- И да ме гледаш... и да не ме гледаш така, все едно!... Единственото, което бих оставила от всичко е зачеването на дъщеря ми... - и видяла тънката му усмивка, го сряза. - Не се заблуждавай... няма нищо общо с мъжките ти качества, а единствено с нейното появяване на този свят.

- Но нали сама каза снощи, че си ме обичала?

- Да съм го отрекла, но дали си заслужавал любовта ми?... Дори представа си нямаш какво ми причинихте, заедно с приятелите ти... и някои от почитателките ти. - Очите ú потъмняха и погледът ú стана корав. - Няма да забравя как една вечер закъснях във вузовския комитет. Бях излязла сутринта от нощна смяна и дойдох нещо да правя... май нещо с чертане беше свързано, защото си спомням, че на декоративната масичка в "осмицата" на кремиковското общежитие нямаше да мога. Бях поспала след работа и дойдох в по-късния следобед. Явно съм се била поунесла, а и не разполагах с много време, работех на смени и имах два последователни почивни дни само след нощна смяна.

- Работела си на смени? - възкликна той.

- Да! Работех на смени! Трябваха ми повече пари, а нощните часове се плащаха по-добре, да не говорим за другите там премиални, секретни и т.н. Ако бях казала, че съм бременна, щяха да ме пратят редовна смяна и да почивам събота и неделя, което пък не ми беше изгодно и поради това, че ми трябваха делнични свободни дни за да идвам в института...

Когато погледнах часовника - върна се тя на случая, за който говореше преди малко. - беше вече станало много късно. Бях изтървала всички транспортни връзки и ако се приберях, можех да го направя само с такси, а парите не "ме биеха по джоба". Реших да остана и да продължа... даже бях задрямала подпряна на бюрото, когато към четири часа сутринта дойдоха "другарите" милиционери... Държаха се отвратително... По-късно разбрах, че някой се е обадил... - погледна го. - Да знаеш нещо по въпроса? - по лицето му плъзна обида, но тя не му даде възможност да отговори. - Защото аз знам! Знам и какво последва, но ти не знаеш... Трябваше да изчакам другаря ... - и тя спомена името му. - ... предполагам, че все още го помниш... Нямаше как, изчаках го и то не по мое желание.

Държанието му винаги е било такова, сякаш студентският град е негов и всички са длъжни да му лижат краката, но този път се държа повече от гнусно. Попита ме какво правя в института и въобще в София, след като съм изключена, говореше ми всякакви гадости, сякаш съм парцал. Метнах му паспорта в лицето и му казах да провери адресната ми регистрация, а що се касае до това, какво правя в института, си е моя работа и не съм длъжна да му давам обяснения, след като съм с възстановени студентски права. Не знам само от кого и как бе толкова подкован, но продължи да сипе мръсотии, от което побеснях. Изкрещях му, че адресната регистрация и тази за местоработата ми дават достатъчно основание да бъда където си поискам и когато си поискам. Изглежда много съм го ядосала с думите си, още повече, че управлението беше започнало да се пълни с хора и доста от тях чуха как се разкрещях... а бяхме в коридора. Хвана ме за китките на ръцете и позагубил самообладание ми се развика, че щял да ме пъхне в ареста, за да ми дойдел акълът в главата. Ако е очаквал, че ще мирясам и ще ме изплаши, въобще не беше познал.

Бях толкова ядосана, че изпаднах в истерия. Как са ме удържали да не му издера очите, не зная, но от всичките гадости, които ми наговори ме обхвана такъв бяс, че ми притъмня пред очите. Спомням си, че когато дойдох на себе си ме държаха трима старшини. Едва ли е очаквал ефектът от думите му да бъде такъв и ме гледаше като шашардисан. Когато ми каза, че не съм в ред и щял да ме прати на психиатър, му се изсмях и му отговорих да не си прави труда, защото вече съм била там, но, ако иска, можем да отидем до акушеро-гинекологичния кабинет. Не му стана никак весело, когато със същия бесен тон му съобщих, че съм бременна и че, ако заради него нещо се случи с бебето, ще го дам под съд и ще му смъкна пагоните от раменете, без да ми мигне окото. И го заплаших, че от управлението отивам веднага при адвокат, за да си изясня какво престъпление съм извършила и дали неговото поведение е нормално. Май чак тогава вдяна за какво точно става въпрос...

- Предполагам... Винаги си била много убедителна....

- Ще ми се да го бе видял как ме изгледа... Беше повече от стреснат - продължи Анна, прекъсвайки го. - Не зная дали е повярвал веднага, но изглежда по нещо е разбрал, че казвам истината и взе да се държи доста по-мило, извини се с половин уста и каза на старшините да ме пуснат. Попитах го дали има основание да ме задържа повече, защото не съм спала цяла нощ и съм изморена до припадък. Смотолеви, че не ме задържа и съм можела да си вървя, но щял да задържи паспорта ми за проверка. Тръгнах си, а в движение му обясних, че може да прави с него каквото си иска, но че, ако не ми го даде веднага, ще му се наложи да ми го предава в присъствието на адвокат или да ми го донесе в общежитието на Кремиковци, където отивам да спя. Изгледа ме и ме догони на стълбите да ми го даде. Знаеше, че не блъфирам. И друг път му се беше налагало да ми носи, паспорта, след като не отидох да си го прибера няколко дни...

- И друг път ли е имало? - прекъсна я Стефан, като се чудеше как да реагира.

- Да, предишната година, при една от проверките за адресните регистрации, които правеха обикновено по сигнали... - Анна се позамисли. Беше все още ядосана от това, че знаеше кой се бе обадил тогава. Не беше той, бе негов приятел или по-точно приятелка, но винаги, когато се сетеше за този случай не можеше да се отърси от чувството, че и той имаше пръст в него. - Бях прибрала едно момиче, да остане при мен да спи. - Започна да разказва другия случай само за да си даде време да се поуспокои. - Беше омъжена, имаше някакви разправии със съпруга си, май се развеждаха и той я малтретираше. Дойде вечерта разплакана, разтреперана и посинена чак от семейните общежития... Не можах да я оставя на улицата... При проверката, естествено, я намериха при мен и ни откараха в районното управление. Та, тогава същият другар, след като ни взе паспортите, ни затвори в една стая да пишем обяснения. Влезе при нас в стаята, където пишехме и с присъщата си мръснишка усмивка започна да ни обяснява, как бил хванал в еди кой си блок две лесбийки. Винаги си е бил гадняр, и тогава също не изневери на природата си. Държанието му беше повече от отвратително...

След това дойде един негов цивилен колега, изслуша ни, скъса обясненията и ни каза да си вървим. Но паспортите ни останаха при другия... Вечерта към десет часа ме извикаха в портиерната. Търсеха ме двама старшини със същото момиче. Водели я при мен да спи, защото съпругът ú пак се бил разбеснял... Дойде ми "дюшеш". Казах им да я заведат да спи при въпросния другар, защото нямам намерение на другия ден пак да пиша обяснения. Изглежда съм била доста категорична, защото си тръгнаха, но след известно време пак се върнаха. Този път дойдоха чак в стаята ми. Били говорили с него и той ме молел да я приютя за тази вечер... Ако не ми беше жал за момичето, щях пак да ги разкарам... Но... Та ставаше дума за паспорта.

Няколко дни след този случай, където и да ме срещнеше въпросният служител на закона, все за паспорта ми говореше. От къде и кога трябвало да отида да си го взема - ту от управлението, ту от тяхната стаичка в блока. Не ми пукаше и му обясних, че няма да отида никъде, защото и на двете места не съм го занесла аз... от където са го взели, там да го донесат.

- Да не те е свалял... - позасмя се Стефан.

- Може и да се е опитвал, но до този момент успешно заобикалях гаднярите... - изгледа го все още ядосана Анна без и да се опита да прикрие намека в думите си.

- И какво стана? - върна я на случая, добре разбрал какво искаше да му каже.

- Нищо. Така и не отидох. Един ден, когато се прибирах от лекции видях господина във фоайето на общежитието. Посочи ми портиерната, а в преградката за писма на стаята се мъдреше паспортът ми. Прибрах си го оттам и със самодоволна усмивка му благодарих... Каза, че не бил виждал по-голям инат от мен...

- Сигурен съм, че е бил прав... - не се сдържа Стефан. - А какво стана в другия случай, когато беше бременна.

- Какво мислиш, че е станало?... След като ме догони на стълбите, си взех паспорта и му заявих, че отивам при адвокат... Няколко дни след това го видях пред вашето общежитие, изчакваше ме да ми се извини. Трябва наистина да е бил много притеснен, защото ме попита всичко ли е наред с бебето. Казах му, че ако не беше, щеше пръв да го научи и то не от мен... - позасмя се. - Това беше последният ми сблъсък с представител на закона... Колкото и пъти след това да съм оставала в общежитието на института, а ти знаеш, че оставах да уча или чертая в стаята на домсъвета, винаги когато ме намираха някои от милиционерите там, само ми се усмихваха и ми пожелаваха приятно четене... Просто оня скандал си беше свършил работата.

- Беше много нарамена тогава... - подметна той.

- Нарамена или луда, няма значение... важното е, че съм била... иначе нямаше да мога да издържа всичко онова, през което минах след това... през целия онзи ад... - Замълча за по-дълго.

Виждаше онова момиче, което трябваше да намери място за живеене на още нероденото си дете. Виждаше стаята с осем човека, която не беше място за новородено бебе. Виждаше как ú пропиляха цялото лято в тичане, когато се надяваше през това време да може да се устрои за да роди спокойно детето си.

- Когато ми възстановиха правата и подадох молба за прекъсване по майчинство, мислех, че разполагам с една година време да взема стая, да родя детето и следващата учебна есен, когато то вече ще е укрепнало, да мога да се върна на лекции. Само дето сметките ми излязоха криви.

Разигравахте ме няколко месеца - от лятото до зимата... докато детето се роди. - Усети как гневът ú пламва отново. - Знаеш ли какво значи да си бременна жена и да тичаш от инстанция до инстанция за да си търсиш правата като майка... От Ректора - до Вузовския комитет, от Вузовския комитет - до Градския комитет на комсомола, от Градския комитет на комсомола - до Комитета по висшето образование, оттам - до партийния секретар на Софийския университет...

Последното ми тичане беше през декември... дъщеря ти се роди през януари... - за пръв път от толкова години спомена думичката "ти", която изразяваше принадлежността на дъщеря ú и към този мъж. Нещо я давеше в гърлото, но не можа да разбере гневът ли го правеше или същото безсилие, което изпитваше и тогава.

Стефан мълчеше, а и какво би могъл да каже. Знаеше, че е права. Бяха я разигравали като панаирджийска мечка, но се сети как си го върна на целия Вузовски комитет.

- И тогава докара телевизията...

- Не беше телевизията, а екип от студио "Бирюзов" за документални филми... и не само в Института... - поправи го Анна. - Сред цялото ми разиграване от всички, единствено партийният секретар на Софийския университета ми предложи стая в техните семейни общежития. Беше невероятен човек... такъв, какъвто винаги съм мислела, че трябва да бъдат хората на неговия пост...

Пост... - повтори тя с горчивина. - защото си мислех, че това бяха постове. Винаги съм смятала, че тази думичка значи защита, закрила, но не за този, на когото е възложена, а за другите... А ти и такива като теб си ги присвоихте, сякаш ви бяха бащиния и се криехте зад тях... За вас това значеше да се измъквате сухи от водата...

Нямаш представа, какво ми костваше, когато трябваше да обясня на този човек, поне на него, каква е причината за да не получа стая от института, в който уча... Единственият човек, който не ме попита защо не се откажа от детето си и защо изобщо съм решила да го раждам... "Толкова много ли са самотните майки-студентки, които да искат да си гледат децата, та да ги изхвърляме на улицата?!" Няма да забравя тези думи докато съм жива... - замълча. - Благодарна съм му дори за тях, да не говорим за желанието му да ми помогне... Благодарна съм и на онова момче от Комитета по висшето образование, което каза нещо подобно, когато ме изпрати при него, след като поговори с някого от нашия институт и разбра, че "не можете" да ми осигурите стая...

- Защо не се настани тогава?

- Защото все още вярвах в теб и в колегите си... Напразни надежди... - каза го тихо, но той я чу. - А и беше вече късно, трябваше да се прехвърля задочно, след като нищо не стана до раждането на дъщеря ми. От родилния дом ми осигуриха прехвърляне в детско заведение, където ще мога да живея и аз, и да се грижа за бебето, докато го кърмя...

Детето много боледуваше, а и ми трябваха средства за да издържам вече двама човека. Прехвърлих се задочно, така щях да спечеля още една година. Тъй като имах да вземам само два-три изпита през предстоящата година, реших, че като вариант е по-добре, защото значеше, че ще имам повече време за дъщеря си... и за тичане да получа от Кремиковци самостоятелна стая... Като задочничка, не можеше никой институт да ме настани в общежитие за редовни студенти...

Останах да работя в комбината... там, всъщност, беше основното място, където заведох екипа от студиото за документални филми... А и нямаше как да не ги заведа... Докато тичах между студентските институции, не бях толкова глупава, че да не опитам и друг вариант за самостоятелна стая. Бях подала документи и в комбината, бях се картотекирала като крайно нуждаеща се и в съответната софийска община. Но трябваше да почакам - давеше я горчилка. - не по-малко и не по-успешно отколкото за стая в студентското общежитие. Но там нямах изход и трябваше да се боря до край...

Живеехме осем момичета в една стая, там, където трябваше да отнеса новороденото си бебе... В същото време видях "реда", по който се дадоха няколко самостоятелни стаи и в това общежитие. Интересното в тези случаи беше, че се местеха хора от "двойки" или "тройки" в единични стаи, макар че не бях единствената майка, чакаща за това и, ако към мен имаше предубеждение заради филма, то много от тях чакаха години наред с мисълта да си вземат децата от разни домове или роднини... Болното беше, че и там се раздаваха самостоятелни стаи на "заслужили" по един или друг начин. Или трябваше да си провисял в общите стаи десетина години, или да си с особени връзки - я в комсомола... я в партийния комитет... я с някой от директорите. А директори, колкото щеш тогава... Всъщност, много грубо се изразявам... и сред тях имаше свестни хора и не бяха малко, но от тях нищо не зависеше... - усмихна се - ... или пък аз не съм попаднала, на когото трябва... Не си спомням колко пъти висях пред вратата на генералния директор, преди да заведа екипа там, където живеехме осем момичета... две, от които майки с деца, които чакаха да си ги приберат...

- И не ти ли предложиха нещо? - попита той.

- Ооо, предложиха ми... в Ботунец, само че никога не бих рискувала да заведа там детето си...

- Защо?

- Защо ли? Да си бил някога наясно какъв състав имаше въздухът над този кремиковски квартал?... Знаех от лекарка в тамошната поликлиника, че оловото превишава "само" осемдесет пъти нормата, да не говорим за другите химични елементи... Беше ме предупредила на никаква цена да не се съгласявам на този вариант... Когато коминът на феросплавите забълваше облаците дим, в Ботунец все едно настъпваше слънчево затъмнение... А и условията, при които живееха там много от самотните майки, обикновено разведени жени или такива родили извънбрачни деца, бяха направо ужасни...

Виждал ли си четирима човека, три от които деца да живеят в стая от десетина квадратни метра?... Легла на два етажа... Общи бани и тоалетни... Изкъртени стени... Олющена мазилка... Концентрационен лагер от по-ново време... На такова приличаше, а и такова си беше, поне за мен, когато го видях. Не зная какво е било в женските затвори през ония години, но все си мислех, че не е по-лошо от това, което видях там... И там трябваше да заведа детето си, при положение, че много често боледуваше и понякога правеше пристъпи на задушаване. Трябва наистина да съм луда за да допусна такова нещо...

Не зная дали всичко онова, което засне екипът, е останало във филма, така и не успях да го гледам, но не случайно другари от Кремиковския район комитет на партията са се намесили, когато филмът е трябвало да бъде пуснат, след като някои от директорите са изревали, че такова нещо не бива да се показва... Не може да се снима и да се показва, но може да се карат хората да живеят в такъв ад... Възхищавах се невероятно много на Адела, режисьорката на филма, за смелостта ú да го заснеме, независимо дали всичко е излязло на екран. За да излезе такова нещо по онова време, наистина трябваше смелост, а и само това не стигаше... По-късно разбрах, че филмът е спечелил награда за документални филми на фестивала "Златната ракла" в Пловдив...

Та тогава, след филма, често ми се случваше, когато ми се наложеше да отида в сградата на "Белия дом" - така наричахме Централното управление ­ или да мина около партийния комитет, да чувам зад гърба си: "Тая ли е!?". Понякога отвръщах: "Да аз съм!" и ги гледах как се стъписваха, но най-често премълчавах и подминавах. Какво да ги правиш, дребни душици!... Бях подочула, че някои са яли солена попара, но и това не ми донесе полза...

Когато детето навърши шест месеца, се върнах на работа. Трябваше нещо да направя, а не знаех какво. Смятах, че ако се върна на работа, това ще ми помогне да придвижа по-бързо нещата. Разкъсвах се между института, работата, детето и разните шефски кабинети за да си търся правата... Само дето правата бяха на страната на силните и връзкарите. Получи се нещо като при Оруел*, "Някои животни са равни, но други са по-равни!" - добави тя с насмешка. - Размотаваха ме година и десет месеца, докато детето не се разболя така, че едва не го загубих... - замълча.

- Какво се случи тогава? - не беше любопитство, беше разбрал какво е причинил на тази жена преди години, независимо дали е осъзнавал постъпката си или не.

- Получих бъбречни кризи и след като ме прехвърляха десет дни от един кабинет в друг и детето също се разболя. Вече си я бях взела при мен в общежитието...

- В стая с осем човека?!... - беше изумен.

- А ти как мислиш???... След като заведох екипа за филма в Кремиковските общежития, с тристаен апартамент ли ме бяха наградили?... - отвърна му Анна със стаена жлъч. - Взех си я още на десет месеца...

- Защо не я остави в дома, докато поотрасне малко? - прекъсна я отново.

- Защото имаше опасност да я загубя. Бяха я харесали... за осиновяване и след като някои стажант-сестри ми намекнаха, че може да се случи без да ме попитат...

- Но как така, без твое съгласие никой не може да ти вземе детето...

- Така ли мислиш? - на свой ред го прекъсна тя. - Знаеш ли, че една цяла вечер ме разиграваха без да ми кажат къде е, когато я закарали с пристъп на задушаване в една от детските клиники на Медицинска академия... Щях да откача до другия ден, когато ми го съобщиха... Екипът от вечерта не бил упълномощен да го направи... Представяш ли си?! Някой трябва да упълномощи някого за да уведоми една майка какво се е случило с детето ú и къде е то...

Стефан я гледаше невярващо.

- Не ти се вярва, нали?! Да, но, за съжаление, е много, много вярно! Слава Богу, че лекуващата ú лекарка от клиниката беше човек на място, даже ме пусна при нея. Детето беше така разпънато на системи, че се разплаках като го видях. - Анна едва преглътна сълзите си, като припомни картината на омотаното в системи дете. - Получила беше поредния пристъп, а не можеха да разберат на какво се дължи. Лекарката ме посъветва да те потърся и да поговоря с теб...

Това беше и единственият повод да те потърся тогава, за да разговарям с теб - съмняваха се за нещо наследствено... но ти така и не се появи на срещата...

- Съжалявам... - и май наистина съжаляваше.

- Късно съжаление... - промълви Анна. По лицето ú можеше да се прочете единствено умора от всичко преживяно. Въздъхна тежко и продължи: - Потърсих те един-единствен път и то при крайна нужда, но на какво ли съм се надявала, след като в предишните случаи не само не помогна, а навреди... - не довърши. Преглътна отново с мъка и думите ú продължиха да се ронят тихо. - По този повод и по още един, когато не ми разрешиха да вляза при нея в отделението да я видя, някои от младшите сестри ми казаха да си взимам детето по-бързо оттам... Така и направих, за предпочитане беше да живее в стая с осем човека, отколкото да не го видя повече... - замълча, припомняйки си онези дни.

Припомни си и няколкото разговора със социалните служители от дома, че дори и с някои от лекарките, които я уговаряха да се откаже от детето си. Бяха се появили проспериращи кандидат-осиновители. Колко пъти ú повториха, че за нея това дете ще е само бреме, а те ще могат да му осигурят безметежен живот. Уговаряха я. Молеха я. А накрая се случи онова с "опълномощаването" и тя най-сетне се изплаши сериозно, че това, което ú казваха медицинските сестри може да се случи. Но изчака. Изчака още около два месеца. Бореше за стая, за тяхната самостоятелна стая. Когато нещата един ден стигнаха до там, че да не ú разрешат да влезе при детето, а само да му се радва от прозореца, реши, че "осмицата" е за предпочитане. На следващия ден просто дойде и си взе момиченцето. Още помнеше студения ноемврийски ден. Помнеше и ядосаната санитарка, която го носеше под мишница, като чувалче с картофи, и гнева на лекарката, която отдавна таеше надежди, че ще я пречупи и ще може да ú вземе детето, дори и това, че не ú разрешиха тя да си го облече... Помнеше, но нищо не му каза...

- Гледахме я почти всички от етажа. - Започна да говори за живота им в общежитието, сякаш онова другото не бе съществувало. То и не бе - за него. - Беше много мило и сладко бебе, а и аз отново излязох в майчинство. Докато беше мъничка я оставях на съквартирантките или на някое почиващо момиче. Винаги се намираше някой, който да я гледа, когато се налагаше да идвам в института или пък в краен случай я взимах с мен. Когато поотрасна и проходи, нямаше как да го правя и трябваше да я запиша на ясли. Беше станала много палава, а и като че ли нямаше никакво чувство за самосъхранение и не трябваше човек да я изпуска от поглед.

Какви ли не перипетии не ú минаха през главицата от... не знам как да го нарека, бебешка смелост ли беше или липса на естествен страх... но все едно, предпочитах да я гледат професионалисти. За времето на очните занятия беше в седмичната ясла, но когато не ми се случеше да закъснея, си я взимах... - и тя се усмихна. - Как тичаше като ме видеше! С малката си червена престилчица и шортичките приличаше на мравчица...

- И какво стана когато се разболяхте и двете? - опита се да я върне на предишния ú разказ, но гласът му се прекърши.

- Попаднахме в болница, тя - в една, аз - в друга. Дали беше яла нещо в яслата или беше проблем със зъбките, но се беше разболяла...

Същата вечер брат ми беше дошъл на гости и като видя в какво състояние ни откарват и двете, се обадил в къщи по телефона... Баща ми знаеше за детето, но не искаше и да ме види... повече от година. Мама идваше почти всяка седмица и се беше привързала към внучката си, но не можеше нищо да направи против волята на татко...

Мен ме върнаха след поредната инжекция, но нея я закараха в инфекциозна болница. След ден или два и мен ме приеха в медицинска академия. Мама си уговорила отпуск и със сутрешния влак пристигна в София. Когато я видях на вратата на отделението ми се доплака... невероятна жена... толкова болка съм ú причинила... - Анна преглътна с мъка. - Отидохме с нея до инфекциозната клиника, където лежеше момиченцето ми и тя го гледаше през прозореца. Аз се криех в страни за да не ме види детето, защото ще се разплаче... - Едва не заплака, но се овладя и продължи. - Жената, която придружаваше детенцето си в същата стая каза, че се грижи за нея, но предишната вечер е имала пак някаква криза и едва са я спасили. Продължаваше да повръща и се беше обезводнила. Бяха я сложили на системи... Беше жълтичка като лимонче и толкова отслабнала само за тия два-три дни, че майка ми се разплака...

Съмнявах се в диагнозата, предполагах, че е от зъбите... тогава ú растяха зъбки. И друг път беше правила така, но не бях болна и се справях сама, но оная вечер лекарят, който преглеждаше мен, се обади на бърза помощ и реши, че ще е по-добре да я откарат в болница... Откараха я в инфекциозната... Когато я изписваха поисках всичките изследвания. Оказа се, че първите резултати са били отрицателни за предполагаемото инфекциозно заболяване. Положителният резултат го имаше чак на третия ден, време достатъчно, за да се зарази вътре в болницата. От два поредни отрицателни резултата, по-късно излезе оттам с пет диагнози... - замълча, замисли се, вече не ú се говореше. Чувстваше се така, сякаш преживява всичкия онзи ад отново.

- Какво стана след това?

- Нищо - въздъхна тя. - Мама се прибрала и разказала на татко всичко. Казала му, че той каквото ще да прави, но тя ще си прибере децата при нея... След това се събрал "семейния съвет" - чичо, леля, вуйна, вуйчо и батко, ти го познаваш, и решили да ни приберат... Всъщност, сигурна съм, че на татко му е бил нужно нещо такова... Някакъв такъв повод за да не се предаде "без бой"... След това нещата се развиха много бързо. Предупредиха ме да приготвя багажа и да чакам да дойдат да ни вземат. Така и стана. Батко дойте с неговата кола и ни откара в къщи при родителите ми... Ако знаеш как съм треперила, когато трябваше да се покажа пред очите на баща ми! - усмихна се през сълзи Анна. - Но всичко се размина... Дори дума на упрек не ми каза... Но и малката хитруша се беше погрижила за това... Когато влязох, я видях да седи в скута на баща ми и да му бърбори нещо по бебешки... От тогава, та и до днес са си голяма слабост...

- Страшни неща си преживяла!... - гласът му прозвуча глухо и виновно.

- Някои дори не съм ти споменала... - и видяла въпросителния му поглед, продължи: ­ не ти разказах как се опитваха четири часа след като съм я родила, да ме уговарят да я дам за осиновяване. И това беше ден след ден, докато бяхме в родилното... - спести за пореден път другото Анна.

- Кой?

- Същите тия социални служби, които, ако решиш да направиш аборт, те уговарят да не го правиш, защото така... пък така... - и махна с ръка - Защо ли ме накара да се заровя толкова назад.

- Изглежда нищо от преживяното не си забравила! - каза го като въпрос.

- Не съм, а и може ли да се забрави... - не го питаше, отговаряше му. - Не съм забравила и как по най-обикновено манто, защото палтото не ми ставаше, кръстосвах снежна София в обикновени есенни обувки, за да си търся правата като майка!... Не съм забравила и как посещавах консултациите за бременни и с какви погледи ме гледаха някои от бременните... Благодарна съм на лекарите от този период... В очите на нито един лекар не видях упрек, напротив, винаги ми даваха кураж... Не съм забравила и че продадох всичките си златни накити, за да имам с какво да живея и да храня детето, което растеше в мен, докато си намеря работа... Не съм забравила и колко пъти я слагаха на системи заради проклетите пристъпи!... Но не съм забравила - очите ú грейнаха от обич - и когато ми подадоха онова малко вързопче с невероятно красива главица... Докато я галех по бузките, тя започна да си върти главичката и да търси да суче... - и като го погледна, добави неочаквано. - Благодаря ти за прекрасното дете, което ми даде!... Бих извървяла всичкия този път и с десет пъти повече трудности, само да го имам! - последното почти го прошепна.

Сълзи ли имаше в очите му или му беше влязъл дим от цигарата, така и не разбра. Гледаше я онемял, а и какво можеше да ú каже.

- Всъщност, трябва да благодаря и на моя баща - Продума Анна след като мълчанието стана тягостно и когато Стефан я погледна учудено, поясни. - Нали това със забременяването се случи в оная нощ, след като поливахме новата кола, която той си беше купил.

- Ти беше ме предупредила и преди, че може да се случи... Мисля, че тогава ти бях казал, че имам сили да отгледам едно дете...

- Видях за какво ти стигнаха силите... - каза му го без гняв и без укор, а след това го погледна с пренебрежение. - Какво ли знаеш точно ти за силата да отгледаш дете...

Няма да забравя, когато занесох детето за пръв път в общежитието и домакинката се изправи пред мен, казвайки, че ще мина с него само през трупа ú. Тогава не разрешаваха на майките в това общежитие да си водят децата, защото било за несемейни. След случая с филма, аз пък бях особена "любимка" и на домакинката, и на кремиковската управа.... Можеш ли да предположиш дори, какво беше? Казах ú, че "и танк да се изпречи в тоя момент пред мен и през него бих минала!"... И сигурно щях да го направя, толкова силна се чувствах тогава с детето в ръцете си... - пак замълча

- Представям си. Сигурно би минала, доколкото те познавам... И остана в общежитието?

- За предпочитане, пред перспективата да живеем на улицата... На домакинката ú се "изправи" перуката. Заплаши, че ще се обади на не знам кой си. Отговорих ú, че ако иска може да се жалва и на министъра, все ми е тая. И тя наистина звъня на някого, но явно оттам са ú дали инструкции да не ме закача. Може би са разчитали, че няма дълго да издържим в тези условия. Само дето не познаха. След това живяхме една година в същото това общежитие... Доста майки след мен си взеха децата при тях. В нашата по едно време имаше три бебета...

- Но когато тя се роди ти дойде да разговаряш само веднъж с мен. Почти не ми даде да говоря и редеше дума след дума как няма да ме търсиш за нищо...

- А за какво да те търся?... Аз бях поискала от теб едно-единствено нещо, преди тя да се роди, и то не като неин баща. Беше нещо, за което бях в правото си - видяла, че я гледа неразбиращо, поясни: - Стая, една стая за детето и мен бях поискала... и то съвсем законно, но ти и за това попречи...

Не можа да надскочиш себе си и страховете си и реши, че ако не сме в студентското общежитие, хората ще говорят по-малко или ще ни забравят. Преди малко ми говореше за някаква сила, силата не ти стигна даже да се пребориш със собствения си страх!

Как можа да му хрумне на оня твой шантав приятел, да каже оная голяма глупост? Адела ми я разказа. Когато го попитали пред камерата, защо не сте ми дали стая в семейния блок на института, знаеш ли какъв му бил отговорът. "Да не сме ú направили ние детето, че да ú осигуряваме стая?" - това казал... Сега като се сетя ми става смешно... Не знам, обаче, защо не ви е попитала, дали вие колективно сте правили децата на живущите в блока или поединично! - все още имаше сили да се шегува. - ... Аз лично щях да попитам... Щеше да ми е интересно да видя реакцията на бащите в него...

Подмина шегата ú.

- Но ти не ми позволи нито веднъж да я видя, когато я водеше в нашето общежитие... Дори ми отказа, когато те помолих да поговорим... Спомняш ли си?... В стаята на домсъвета?...

- И за какво да я виждаш пред толкова хора? За да правим театър пред колегите ли?... Не! Детето ми никога не е било за сеир пред другите... Ако искаше да я видиш, ти знаеше къде живея и можеше да дойдеш там... Не си искал да я видиш, не си дошъл... Просто, ясно и логично... А що се касае до оня случай в стаята на домсъвета, ти не беше съвсем трезвен... а и не ми се искаше да забременявам отново... - спомни си какво му беше казала, но го премълча.

- Да, май ми каза нещо такова тогава... - замълча. - "Не ми трябва осеменител, а баща на детето ми!", това бяха думите ти.

- Не съм се отрекла от тях, а както виждаш, времето показа, че не съм била на грешен път. - Изгледа го предизвикателно.

- В такъв случай имам един неделикатен въпрос. - И в неговия глас се усети предизвикателство.

- Питай, стига да мога ще ти отговоря.

- Защо ми позволи да те целуна тогава? - гледаше я изпитателно.

- Защото все още те обичах - отвърна простичко Анна.

- При всичкото това, което ти бях причинил? - не вярваше.

- При всичко, което ми беше причинил - потвърди тя. - Не зная дали си разбрал, но любовта е единственото нещо на света, което винаги се дава без заслуги. Искаш, не искаш - даваш, заслужил, не заслужил - получаваш. Така е. Ако не си го разбрал, жалко за теб!

- Защо никога не ми каза, че ме обичаш?

- Ти да не би да изливаше чувствата си пред мен всеки път, когато ме видеше?... Не можех да ти го кажа... А и не можех да дойда с теб в стаята ти, защото бях уплашена - върна се на предишния въпрос тя.

- От какво?

- От чувствата си, от това, че все още те обичах и от това, че бях готова веднага да ти простя всичко онова, което ми беше причинил.

- А, ако аз също съм те обичал?... - попита Стефан

- Ха... - погледна го с насмешка. - Не говори глупости. Дълбоко се съмнявам... Не, всъщност, изобщо не вярвам на такова нещо. Още помня погледа, с който гледаше онова момиче, заради което си тръгнах и погледа, с който погледна мен, когато си тръгнах. Може да съм била влюбена, но не и загубена... Аз бях родила дете от теб, а ти дори не дойде да поговорим, когато ставаше въпрос за здравето му! - и видяла, че се готви да я прекъсне, го спря: - Не, не са ми необходими обясненията или извиненията ти!... Не намери смелост да дойдеш и да видиш собственото си дете... Какво те притесняваше? Та целият институт знаеше, че ти си бащата... Едва ли щеше да бъде постъпка, която с нещо да те компрометира или пък обвърже... Винаги съм давала право на другия сам да решава за себе си къде и с кого да бъде... А към теб съм била най-толерантна... Не ти направих нито една сцена, не те насилвах за нищо... Така че в отношението ти към мен, никога не е и прозирала любов. Дори приятелство нямаше, макар че много се надявах на това. Държеше се с мен като с потенциален враг - тайничко ненавиждан, тайничко мърсен.

- Казваш го така, сякаш това не се отнася за теб?

- То не се и отнася за мен, Стефане!... Онова момиче отдавна го няма, а жената, която седи пред теб, не се вълнува вече от това дали си изпитвал или не, някакви чувства към него. Онова момиче ходеше на работа, оттам до седем-осем месечното си бебе, спеше по няколко часа на ден и отново отиваше на работа... - млъкна.

Видя се преди двадесет години, когато се сепна от звъна на трамвая, вече стъпила на линията, изплашена не от приближаващия трамвай, а от това, че не помни как е стигнала от Библиотеката до паметника "Левски"... Имаше дни, в които ú се губеха цели часове от преумора. И до ден-днешен можеше със завързани очи да мине маршрута от Педиатрията, където бе детето, до общежитието на Сухата река...

Беше изключително благодарна в онези дни на кремиковските си колеги, които я разбираха и понякога, когато работата не беше толкова много, я оставяха в разкомандировъчното да поспи някой и друг час през нощните смени. Чуждите хора я разбираха и ú съчувстваха, жалеха я и винаги гледаха да ú помогнат, за разлика от тези, които бе смятала за близки като него.

Погледна го отново уморено, сякаш умората от онези дни се бе върнала със същата сила и допълни:

- ...Онова момиче беше готово да роди и отгледа детето ти на всяка цена, но и да не те обременява с любовта си. Жената срещу теб знае, че онова дете е само нейната пораснала дъщеричка, която безкрайно обича и която няма нищо общо с теб, освен зачеването си! - В думите ú прозвуча жестокост, която го удари като юмрук.

- А ако съм бил изплашен? - попита с някаква надежда, че това може да го извини.

- Това не може да оправдае всичките ти постъпки. Не зная и какво би те по-оневинило. За мен всичко, което ми причини, беше в резултат на абсолютна безотговорност... Преди години, току-що станала майка, си мислех, че мога да променя нещо и да бъда приятел с бащата на детето си. След всичко, което преживях и от всичките постъпки на този баща, разбрах, че съм се излъгала, защото той не става за приятел... - погледна го с насмешка. - Страхуваше се да не застраша свободата ти, но тя беше най-малкото нещо застрашено от мен...

- В смисъл?

- В буквален... Обичах те толкова много, че в наивната си влюбеност и жертвоготовност тогава, бях готова да понеса цялата тежест от едно извънбрачно раждане и то по ония времена, но да не допусна да страдаш от товара на едно натрапено дете, да не говорим за натрапена съпруга... А и не можех да понеса мисълта да живея с теб и да зная, че не ме обичаш...

- Но тогава, когато си тръгна, не каза защо го правиш...

- Казах достатъчно и в достатъчно показателен момент. Винаги съм се възхищавала на бързия ти и остър ум... Ако кажеш, че нищо не си разбрал тогава, само ще ме разочароваш още повече... Ще допусна, че в още нещо съм се излъгала.

- И къде отиде? - въпросът беше излишен, но трябваше да попита нещо.

- Вече ти казах... Но известно време живях и в квартирата на едно много добро момче... С добро образование и добра работа, което искаше да му стана съпруга... - усмихна се на спомена си. ... Дори, когато разбра, че съм бременна от теб.

- И защо не прие? - не беше любопитство.

- Защото, както не мога да живея с човек, който не ме обича, така не мога и да живея с един мъж, а да обичам друг. Толкова е простичко. Ако не те обичах толкова много, сигурно щях да приема... Имаше всички данни да стане добър съпруг. - Анна усмихна отново, а Стефан я погледна недоумяващо. - ... Това го съзнавам чак сега, след едно извънбрачно дете, петнадесетгодишен несполучлив брак с още две деца и развод... - Надсмиваше се на себе си, все още бяха ú останали сили за това. - Жените като мен, колкото и да са силни, и умни, в това отношение поумняват много късно, да не кажа почти никога, точно поради силата си.

- Живя при него или с него? - въпросът, като че ли, му се изплъзна внезапно.

- Това няма никакво значение. Когато забременях от теб, се бях разделила с него и то точно, защото все още продължавах да те обичам. Бях си тръгнала от теб, но не можех да живея с него, пак заради теб и заради чувствата си към теб. След това се случи онази вечер...

По-късно, когато разбра, че съм бременна, мълвата беше стигнала и до него, ми предложи да се оженим, като измислим нещо за пред близките му. Отказах. Не можех да му причиня това, а и на себе си не можех да го причиня... Сега се чудя дали не сбърках, но така или иначе нищо не може да се върне назад... Всъщност, не мислех, че непременно трябва да се хвана за някой мъж, като удавник за сламка, само защото съм бременна... Не се срамувах от това, че ще имам дете и не го смятах за престъпление, както го разбираха някои хора по онова време.

- Да, помня... Ти винаги ходеше и бременна със същата гордо вдигната глава, както и преди, както и след това, когато роди детето. Особено, когато се разхождаше с него. Виждал съм ви от далеч, а и много приятели ми го бяха казвали. Казаха ми и колко много прилича на мен...

- Да, но само външно... Тя е невероятно отговорно и чувствително дете...

- Къде е сега?

- Завърши - не му каза къде е. - Омъжи се, има свой живот - гласът ú прозвуча категорично, явно не искаше да му каже нищо повече.

- Защо ме помоли тогава да ти обещая, че няма да я търся никога през живота си? - погледна я, но тя не разбра какво се криеше зад погледа му.

- Изглежда, не е било необходимо да те моля... - в думите ú имаше сарказъм.

- А помниш ли какво точно ми каза? - по израза на лицето му личеше, че той все още помни.

- "Вие, мъжете, когато остареете и осъзнаете, че животът ви се изплъзва между пръстите, чак тогава се сещате къде сте си сели семето и тръгвате да го търсите... Не искам и през ум да ти минава, че можеш да гледаш на дъщеря ми като на нещо такова и да я търсиш, защото тя е само моя!" Доколкото си спомням така казах...

- Имаш добра памет! - от думите ú го заболя, така както някога.

- Там ми е проблемът, ако забравях повече, щях да живея по-лесно.

- И какво още си спомняш от онова време?

- Защо толкова те интересува това, да не би да съм забравила да спомена нещо? - май му се подиграваше.

- Ами и аз си спомням някои неща...

- Като например - прекъсна го остро тя. Беше готова отново да воюва.

- Като това как бившият ти приятел идваше да те търси в моята стая и ти винаги се отзоваваше на повикванията му. Как идваше във вузовския комитет и ти носеше кафе, закуска или пари, особено когато бременността ти беше напреднала...

- Но съпругата му правеше същото или не си го забелязал? - възкликна Анна. - А парите ми ги дължеше и тъй като не можеше да ми ги даде наведнъж, ми се издължаваше с малки суми... Да не си мислел, че детето е от него? - гледаше го изумена.

- Не зная какво съм мислел - вдигна той рамене. - Но знаех колко много си го обичала и мислех, че все още го обичаш, въпреки че той беше женен... Бяхте все още много близки...

- Бяхме близки, защото бяхме приятели - уморено каза тя. - И с него, и с жена му... А обичах теб и родих дете не от него, а от теб...

- Защо тогава не поговори с мен, така както е нормално да се говори в такива случаи?...

Гняв ли видя в погледа му? И да беше гняв, вече всичко беше отдавна минало. Продължи по-спокойно.

- Опитах се... една вечер, но изглежда и това си забравил... Отговорът ти беше такъв, че успя единствено да ме разплаче. Не зная дали не забеляза или се направи, че не забелязваш, но въобще не реагира. Обърна ми гръб и заспа. Прояви толкова тъпо безразличие към това, което ми причини с думите си, сякаш беше съвсем нормално да имаш такова отношение към мен, а аз бях длъжна да го приема.

- И какво толкова съм казал? - погледна я остро.

- Не помня. Помня единствено, че много ме заболя - толкова, че явно с времето съм предпочела да го заровя някъде надълбоко и да не си го спомням! - отговори с не по-малка острота.

- Избирателна памет! - подметна той.

- Не, чувство за самосъхранение. Силната любов ражда силна болка, а аз не исках тя да ме надвие и да ú се предам. Силите ми трябваха за друго...

- Винаги ли обичаш толкова силно? - не беше любопитство, пак я предизвикваше.

- Да, винаги. И при мен, поне досега, всяка следваща любов е по-силна, дотолкова, че да засенчи предишната.

- Значи след мен е бил съпругът ти? - този път си беше май само любопитство.

- Не, откъде ти хрумна. Когато се запознах със съпруга ми, детето беше на три годинки... Да не смяташ, че съм живяла в манастир до това време? - Анна се разсмя предизвикателно.

- Значи доста бързо си ме забравила? - дали не се пошегува.

- Какво ли пък имаше да забравям, освен болка! - тя, обаче, не се шегуваше. - Но дали не усетих упрек в гласа ти или смяташ, че ти дължа обяснение? Не вярвам да е второто, а за първото дори не си помислям, защото, ако не ме лъже паметта, ти поне нямаш основание да ме упрекваш в каквото и да било... Още повече след като те чаках почти две години да решиш какво да правиш... Бях само на двадесет и три години и е нормално да си намеря утешител...

- И какво стана?

- А, не, това са вече твърде лични въпроси, на каквито нямаш право! - отряза го тя.

- Смяташ, че е излишно любопитство... - и след като тя мълчаливо му отговори с глава, несдържал се, попита. - А този от снощи е поредният утешител, така ли?...

- Този е Андрей... - Анна се разсмя, невярваща на чутото. - ... а другото... си е моя работа... Със съпруга ми не живеем заедно повече от пет години, а с този мъж се запознах едва вчера... - и като продължи да се смее, допълни. - Дали ще е следващият, не зная, но няма да е първият след съпруга ми... - Знаеше, че думите ú ще го шокират, но искаше да види физиономията, която ще направи. - Ако не знаех, че се притесняваш за моралния ми облик, щях да си помисля, че това, което току-що мина по лицето ти беше ревност! - подигра му се този път съвсем явно и се разсмя с глас.

- Ти можеш да стъписаш всекиго с прямотата си. - И по-спокойно добави: - Не си губиш времето!

- Не си губя живота в мъки и страдания по тези, които са ме изоставили. Ако това имаш предвид под губене на време, съгласна съм с определението ти! - В думите ú прозвуча присмех.

- А тези, които си изоставила?

- Съветвам ги да направят същото като мен...

Не успя да довърши. Едно жълто такси спя пред вилата. Погледна часовника, бяха разговаряли повече от три часа. Време беше да си върви, а и нямаше какво да каже повече на този мъж.

- Надявам се, че много неща са ти се изяснили. - Каза Анна и стана. - Искаше да чуеш нещо конкретно, но ти се наложи да чуеш и много други неща... Дано да съм ти била полезна в опита да си изясниш какво се случи тогава... - протегна ръка за сбогом.

- Да, - кимна той с глава. - но някога минавало ли ти е през ум как съм се чувствал аз?...

Анна го прекъсна рязко, издърпвайки ръката си.

- Съжалявам, Стефане, но вече не ме интересува! - Наистина не я интересуваше. Някога, през време на бременността, си беше задавала този въпрос, но отговор така и не намери. Когато роди детето, заета със себе си и малката, дори не пожела да разбере какво мислеше или чувстваше той. Съдеше единствено по постъпките му. - Отдавна не мисля за това как си се чувствал ти... още от онзи ден, в който не дойде на уговорената среща, когато дъщеря ми беше бебе на няколко месеца и при това болно...

- Още не си ми простила, нали?

- Не - отрече Анна. Въпреки че не съм забравила нищо от това, което преживях, съм ти простила много отдавна, иначе едва ли бих разговаряла с теб... - Погледна го и прошепна сякаш на себе си: - Ако не бяхте се заинатили тогава с онази стая, сигурно животът ми щеше да протече по съвсем друг начин... Може би не по-леко, но поне по-гладко. Така, обаче, успях да опозная себе си и да проумея, че нямам право на отстъпление...

Има една стара мъдрост, че "Златото се изпитва с огън, жената - със злато, а мъжът - с жена", но не съм много съгласна с второто... Мисля си, че жената се изпитва с раждането и с това каква майка е, какво и колко може да жертва в името на децата си... Благодарение на всичко, с което трябваше да се преборя, майчинството успя да изкара на повърхността най-добрите ми качества, независимо от това, какво мислеха и говореха хората.... - усмихна се. - Може да не станах пълна отличничка в института, но за наивната смелост да се боря с лошите, съм си заслужила шестицата... - в думите ú прозвуча само тъга.

- И аз ли влизам в числото на лошите? - попита я Стефан с някаква надежда, че ще отрече.

- Не, никой не е само лош или само добър... зависи от ситуацията и от това, какви са мотивите му... И аз не се гордея с всичко, което съм направила през целия си съзнателен живот до тук... Има неща, от които даже се срамувам, но животът е прекалено дълъг, за да ни се размине без да натворим някоя глупост или лошотия. Употребявам тази думичка, точно защото не правим, а творим щуротиите си, извайваме ги, проявяваме невероятно творчество при създаването им. Но същия този живот понякога е прекалено къс, за да не успеем да поправим последиците от тях... особено, ако не сме оценили значението им... Лошото е, че недооценявайки дребните нещица, можем да преобърнем по такъв начин живота си и живота на другите около нас, че след това и сам Бог да не може да ни помогне... или пък да не иска да го направи... Да не говорим, когато ни остави сами да си вземем поправителните изпити... Разфилософствах се... - Анна направи жест на досада от себе си. - Трябва да тръгвам.

Отвори вратата на таксито и седна. Стефан задържа вратата отворена, уреди предварително сметката и се наведе към нея.

- Ще се видим ли някога отново? - попита тихо и само тя го чу.

- Едва ли? - промълви и тя.

- А ако реша да видя дъщеря си? - повиши гласа си с тон.

- Ако решиш да видиш дъщеря ми, ще се наложи да разчиташ само на себе си... Не мисля да ти преча, но нямам намерение и да ти помагам... - пое си дъх за момент. - Тя е мило и чувствително дете... и не бих искала да бъде наранявана! - Гледаше го настръхнала като квачка, готова да брани пиленцата си.

- Мислиш ли, че не съм слушал внимателно? - усмихна се той уморено.

- За слушане, слуша... но не зная дали успя да си научиш урока. - Въобще не ú беше до смях. Опита се да затвори врата, но Стефан отново я задържа.

- А какво обясни на детето за баща му, докато беше малко? - погледът му излъчваше напрежение.

- Нищо... Когато се научи да говори и се случеше да попита, казвах, че баща ú е мъртъв - видяла стреснатия му поглед, поясни: - умрял.

- Как си могла? - този път наистина беше шокиран.

- Как съм могла ли? Та по това време ти беше ли жив... баща?!... - направи пауза. Очите ú го гледаха като иззад дулото на пистолет. - ... Но не съм била права...

- Толкова много ли ме мразеше? - Думите му бяха по-скоро въздишка, отколкото говор.

- Не... и никога, нито тогава, нито по-късно съм те мразила... Бях обидена, наранена, но така и не можах да те намразя. Просто трябваше да те забравя... за около двадесет години... А на дъщеря ми малко, по малко разказах всичко. Майка ми, с присъщата си простодушност, ми каза, че не е редно да погребвам бащата на детето си още жив. Била е права, разбира се, чак по-късно разбрах защо... Едва ли е имала това в предвид, но аз го проумях по свой начин... Мъртвият баща не може да причини толкова страдание на детето си, Стефане, както направи ти... живият!

Ударът ú попадна в целта без изобщо да си го беше поставяла като цел. Всичко дойде от безкрайните въпроси и от силата, с която преживяното преди години я бе разтърсило отново. Думите сами се изтърколиха от устата ú и се стовариха върху него като воденично колело.

- Извинете, бих искала вече да тръгваме! - обърна се тя към шофьора. Не биваше повече да говори. Не искаше да го нарани чак толкова, но години наред бе стискала болката между зъбите си и не успя да я удържи.

Стефан беше онемял и се изправи от изненада. Пое дълбоко въздух, пребледнял от току-що чутото:

- Наистина умееш да издигаш планини... и да ги стоварваш внезапно... - не довърши, гласът му се разтроши на късчета от смазващата тежест на думите ú. Пусна вратата и потри с длани лицето си, сякаш искаше да махне нещо оттам.

Не гледаше в нея, погледът му беше зареян нанякъде, но какво виждаше, Анна дори не се замисли. Затвори вратата на таксито, като не му отговори. Не можеше да си позволи да изпитва съчувствие към този мъж, нищо, че в този момент ú беше жал за него. Не искаше да се разделят така, но беше казала вече прекалено много. Това, последното беше излишно и измъчената ú усмивка показваше, че не го бе направила нарочно. Махна вяло с ръка за сбогом и се обърна напред. Не разбра дали изобщо беше забелязал жеста ú, стоеше все така, като враснал със земята под него, а лицето му беше запазило същото стъписано изражение...

Колата потегли и последното, което видя, бе все така пълната маса - такава, каквато Стефан я беше подредил сутринта... Спомни си, че от една филийка бе отхапала късче сладост и едва не се беше задавила...

Погледна полупразната кутия цигари и си помисли, че отново беше прекалила... Сепна се. С кое беше прекалила, с цигарите или с думите?

"Трябва да ги откажа!" - помисли си за пореден път, но кое точно трябваше да откаже от двете, така и не си изясни.

Загледа се през прозореца и докато таксито набираше скорост, пред очите ú продължаваха да се мяркат картини от преди двадесет години. Колко много обичаше някога този мъж и колко много болка беше понесла заради любовта си към него...

"Всичко си струваше ... - помисли Анна, когато си припомняше всичко преживяно през тези години с дъщеря си - ... без това последното!..."

Дали, заради обичта си към нея не изпита и тази жал към него преди малко... Може би заради това мило дете, което безкрайно обичаше, никога не успя да го намрази ...

След около половин час таксито спря пред хотела. Слезе и тръгна замислена по стълбите към входа, забила поглед надолу. Все още мислеше за края на разговора и никак не ú се вярваше, че всичко приключи...

Така ли искаше да свърши всичко?... Да го нарани толкова, колкото я беше наранил той преди години?... Чувстваше някакъв дискомфорт от жестокостта на последните си думи. Съжаляваше, но беше вече късно... толкова късно, колкото двадесет години...

Животът я беше направил не само корава, но и жестока...

Планината гордо се беше извисила отново... Всъщност, никога до сега не беше я забелязвала, но сега я видя... Мярнаха ú се скалисти зъбери и урви, и един, забил чело в облаците, примамлив снежен връх, все още огряван от слънцето... Това си беше нейната планина... само нейната...

"Всеки, сам за себе си, катери своята планина... някои цял живот!... Докато стигне на върха, ако изобщо стигне... - мислите ú се рееха хаотично. - ...Само дето едни ги бутат, други ги дърпат... а трети използват лифта!... - някой вътре в нея се усмихна при последните думи. - Но, както и да си достигнал до там - трудно или лесно, все едно - отвъд върха те чака слизането... Къде ли съм? - Запита се. - По пътя за нагоре или за надолу!?..."

"А не е ли все едно... - обади се същият някой в нея - нали все още се движиш!..."

Вдигна глава и видя пред очите си Андрей. Не ú беше до никакви срещи, но трябваше поне да поздрави... Усмихна му се някак вяло и когато я помоли да го придружи на обяд, се съгласи веднага, само за да се отърве по-бързо от него... поне в този момент. Трябваше да се прибере в стаята си за няколко минути... за няколко минутки, в които да не вижда никого...

Чувстваше се изцедена от проведения разговор и от преживените отново спомени... Искаше да остане за малко със себе си... в себе си... Ако можеше да избира, не би излязла целия ден оттам... от собственото си аз, което и на тези години все още ú поднасяше изненади...

* Джордж Оруел - псевдоним на англ.писател Ерик Блеър (1903-1950), цитат от "Фермата".