"Но защо сме толкова агресивни при тези загуби - и тези, които губим, и тези, които се отърваваме от някого? Дали защото болката е еднакво силна - болката, че и двамата са били еднакво излъгани в очакванията си. Но трябва ли всичко това непременно да прераства в агресия?...

А в какво би могла да се трансформира?

Някой беше казал, че от любовта до омразата има само една крачка. Дали не е искал да каже, че е по-скоро една стъпка и то назад, която много често несъзнателно правим за да запазим равновесие от удара, който ни нанася собствената ни гордост - гордостта на пренебрегнатите и гордостта на излъганите в преценката си за другия?"

Реши да го разсее от неприятната сцена и плъзгайки ръка по бедрото му, попита широко усмихната:

- Наистина ли очакваш да направя точно това, което ú каза?...

- Още в момента, в който ú подметна, че няма да устоя на някои твои движения... - разсмя се той, но личеше, че все още е впечатлен от театъра, който му бяха спретнали.

- Мислиш ли, че ще има смелостта да заведе подобно дело? - запита тя.

- Би могла и да го направи, но ще ú струва по-скъпо, отколкото изобщо предполага... - завъртя заканително глава Андрей. - През последните два-три месеца, когато стана много напориста понаучих нещичко за нея. Парите могат всичко, особено, когато човек иска да си купи информация. Хайде да я забравим...

- Да започна ли да ти разказвам миналото си за да не си харчиш парите напразно - пошегува се Анна. После махна с ръка, сякаш омаловажаваше себе си и допълни: - Не си струва, аз не съм напориста... - засмя се малко изкуствено тя.

- Не събирам информация за всички - отвърна рязко Андрей. - Това, което каза онзи ден тя, го подозирах отдавна...

- Изглеждаше, сякаш току-що го научаваш и си шокиран от това - повдигна Анна въпросително вежди.

- Бях шокиран и възмутен от държанието ú, а не от това, което ми каза за другия. За другия разбрах съвсем случайно, както обикновено стават тия неща...

- И как стават?

- Някои мои познати я бяха засичали не един и два пъти с един и същ мъж. Дните, в които я бяха виждали, по някакъв странен график съвпадаха с отсъствията ми от града, за които тя обикновено знаеше. Както виждаш... най-банална история.

- Тогава защо си се държал така, сякаш нищо не знаеш? - в погледа на Анна се четеше неразбиране.

- Защото не ме интересуваше особено, а и бях любопитен да видя до къде ще стигне. Особено, когато понаучих някои неща за нея и за амбициозните ú планове за мен...

- И откъде би могъл да знаеш за плановете ú? - не се предаваше Анна.

- Откъдето всеки друг мъж би събрал информация за една жена. От приятелките ú ...

- Ясно колко са ú били приятелки... - подхвърли Анна.

- При характера, който току-що демонстрира, не би трябвало да те учудва. Не са много хората, които биха я приели безрезервно за приятел. В обкръжението ú обикновено се задържат тези, които повече се страхуват от нея, отколкото да я обичат. Особено пък жените. Те най-често я ненавиждат, но предпочитат да не ú го показват открито. Много трудно някоя от тях би се решила да влезе в открита война с нея...

- И за това ú го връщат, като използват всеки повод за да ú забият нож в гърба.

- Аз поне разбирам защо го правят. Какво те учудва? - погледна я изненадан Андрей.

- Нищо, интересно ми е доверието, което им е гласувала. Може да е всякаква, но не е глупава жена. Би трябвало да е разбрала, че страхът поражда ненавист и споделянето на лични планове в такава ситуация не е съвсем безопасно...

- Не е предполагала явно, че ще съберат смелост да я предадат. Винаги е надценявала влиянието си над другите... Както виждаш тя и не подозира, че знам със сигурност както за другия мъж, така и за плановете ú за мен. Само предполага, че се е издала с нещо. За това се виеше като змия и се опитваше да приложи тактиката с помирението. Ако знаеше със сигурност, едва ли би си направила труда да ме убеждава в неща, в които тя самата не вярва и дори ú бе трудно да изрече. Няма да коментирам усилието ú да се опита да ме накара да ú повярвам. Никога не би го направила. Особено пък това със заплахата...

- При това положение, не беше ли малко по-груб от необходимото с нея? Оказва се, че си държал доста козове срещу нея без изобщо тя да подозира за тях...

- Да. Както виждаш, с нея човек винаги трябва да има скрити козове. Тя не е глупава и въобще не е за подценяване. Но защо мислиш, че съм бил груб? Та тя беше готова да разкъсва, особено теб!

- Като всяка жена на нейно място - отговори спокойно Анна. - Мислиш ли, че е лесно да бъдеш отблъсната жена? Особено при нейното самочувствие?

- Не вярвам да е кой знае колко по-различно от това при мъжете, но нейният подход е направо уникален!

- Така разбира нещата, така ги прави. - Анна поклати разбиращо глава.

- Оправдаваш ли я? - настръхна Андрей.

- Какво значи да оправдаваш някого за нещо? За да го направиш трябва първо да си го осъдил или по-точно да се опиташ да го осъдиш, което значи да сложиш от двете страни на везните всичките за и всички против... Можеш ли да го направиш?... Аз поне не мога...

- Не и аз не мога да я съдя в този аспект, но все пак мога да преценявам кое е правилно и кое - не, поне от моя гледна точка... И да реагирам според преценките си...

- И това според теб е правилно?

- А защо да не е?

- Защото така... Кого мислиш, че наказа преди малко, когато беше бесен от яд? Себе си или нея?

- Така погледнато, си права, но наистина успя да ме вбеси.

- А тя точно това и целеше - обясни му още по-спокойно Анна.

- От къде знаеш?

- От собствен опит... - подсмихна се Анна. - Да не мислиш, че когато собственият ми съпруг ме напусна, съм му поливала с менче вода пред краката на изпроводяк?

- А не си ли? - иронично запита той.

- Ако беше сярна киселина можех и да го полея, но нямах такова количество под ръка! - пошегува се тя.

- И защо така?

- Защото бях бясна, така както всяка жена побеснява в такава ситуация... Да не говорим, когато децата ми бяха така травмирани, че ми идваше наистина да го убия...

- Но след това си го приемала в дома си...

- Щом съм приемала любовниците му у дома, защо да не го приемам и него?... Но питаш ли колко нерви му е струвало понякога? - позасмя се тя, припомняйки си няколко случки от точно това негово пребиваване в дома ú.

- Убеден съм, че не повече отколкото на теб - сериозно отговори Андрей, подминавайки първата ú забележка.

- Не ме подценявай... Когато реша, мога да скъсам нервите на някого без да се налага да късам своите. И при това доста умело... Е, и на мен не ми се размина, както сам знаеш... но всеки си пати от акъла.

- Значи и разводът ви е бил бурен като целия ви съвместен живот - констатира Андрей без да се усмихне дори.

- Не. Самият развод не беше чак толкова бурен. Накрая почти се разделихме като приятели, но времето след това бе доста бурно... както и семейния ни живот, макар че за семеен живот при нас почти не би могло да се говори... Бяхме доста интересни като семейна двойка. Ту изпадахме в състояния на студена война, ту влизахме в горещи конфликти, ту изживявахме някакви латентни периоди на мирно съвместно съществуване. Бяхме толкова различни, че и сега се чудя какво в крайна сметка ни е свързвало...

- Децата - кротко ú напомни той.

- Децата не свързват никого, така както не успяха да го направят и с нас. Когато връзката между двамата я няма, децата са безсилни да играят ролята на спойка.

- И все пак си живяла с него доста години. Не си ли го осъзнавала тогава?

- Изглежда не съм. Осъзнах го доста по-късно, даже би могло да се каже съвсем наскоро...

- И по-точно?

- Основно след пътуването ми на гости с децата при новото му семейство. Тогава разбрах колко, всъщност, ми е чужд и... - Анна замълча, сякаш припомнила си нещо.

- И?...

- И едва тогава успях наистина да го видя какво представлява... Като че до този момент не бях го поглеждала, по-точно не бях вниквала добре зад фасадата му... За пръв път погледнах на него от страни, без да ме вълнуват каквито и да било чувства... дори и омраза нямаше вече... Сякаш изведнъж бях прогледнала или пък не гледах с моите очи... - Видя въпросителния поглед на Андрей и продължи. - Не. Не беше непознат... а нещо по-различно... - затрудни се тя да определи какво точно. - Как да ти кажа, нещо като черупка, която сам си допълнил със съдържание и изведнъж си го изсипал - тогава виждаш, че вътре е имало нещо друго, което не си видял, не си забелязал, освен това, което ти самият си поставил и което е стояло най-отгоре, макар и илюзорно...

- Не може да е точно така - прекъсна я той.

- Напротив - може. Всъщност, неправилно се изразявам. Не искам да кажа, че е кух човек или че няма характер, или че не представлява нищо. Нищо подобно - има си всякакви качества, но не и тези, които аз мислех, че притежава и които смятах, че са най-важни... Да не говорим, че притежаваше други, които години наред не бях забелязвала. Просто за мен той вече не беше това, което си бях представяла... нищо че през целия ни съвместен живот - Умишлено пропусна думата семеен. - го е доказвал с поведението си... Само дето аз не съм искала да го видя - поклати глава, сякаш чудейки се на себе си. Замълча за няколко мига. - Дори и добрите му страни. Като че ли не бях виждала и тях през всичките тези години... - допълни някак унесено Анна.

- А какво си гледала? - подкачи я Андрей, опитвайки се да я изтръгне от унеса и спомените ú.

- Знам ли какво съм гледала - засмя се Анна, разбрала закачката му. - Във всеки случай, май, най-малко това, което е трябвало.

- Сигурно те е заслепил с някои неща за да се влюбиш толкова силно в него? - беше повдигнал иронично вежди и очите му се смееха.

- Сигурно... Той е чаровен, обаятелен, весел, изобщо впечатляващ и не знам някой, който да е успял да устои на чара му... - Анна пак се подсмихна. - Но да не ти е в къщата... Това, като че ли бе единственото, което бях разбрала преди развода.

- Преди развода. А сега?

- Сега нямам право да мисля каквото и да било. Той е баща на децата ми и заслужава такова отношение, каквото си заслужи като такъв. Някога е грешил, аз също нито съм била, нито съм безгрешна. И вината не е само негова. В една такава ситуация няма невинни... Но всичко това е вече минало невъзвратимо, както се казва. Каквото било-било и едва ли някога ще се върне. И доброто, и лошото...

- И въпреки лошото не си мислила сериозно за развод преди, така ли? - попита я отново Андрей.

- Не. Поне не сериозно... Пък и така съм възпитана.

- Как? Че трябва да понасяш всичко само заради един чар, от който сама си осъзнала, че нямаш полза?

- Ти заради ползата ли се ожени? - контрира го тя.

- Не, но нещата са различни...

- Разбира се, че са различни. Няма абсолютно еднакви случаи. Спомняш си, че говорихме за това и защо няма готови рецепти. Но, ако се върнем на възпитанието, знаеш, че по принцип българската жена се възпитаваше да търпи всичко или поне така възпитаваха нашето поколение... Пък и цял живот сме имали за пример майките си... За тях думата развод беше мръсна и срамна дума и те успяха да го предадат и втълпят на дъщерите си. Но като казвам това, не мисли, че съм привърженик на разводите. Точно обратното и сега мисля, че по-отвратително нещо от тях няма...

- Не те разбирам! По-малко отвратително ли е това, което ти е причинявал, докато сте били женени? - неразбиращо я изгледа Андрей.

- Не, но става въпрос за лична философия, а не за конкретната ситуация. Много лесно ни идват разводите...

- Мислиш, че нещата биха могли да се регулират по някакъв начин?

- Може би, ако законите бяха по-строги.

- Смяташ, че закона може да играе ролята на спойка, след като сама каза, че децата не могат да бъдат?

- Не. Не на спойка, а на усмирителна риза, още повече че лудите в тази област нарастват по геометрична прогресия... Само дето законите ни бяха такива, че щат, не щат, караха жените да се учат на примирение, а не - мъжете на въздържание... Те и сега, между впрочем са си такива, че да те е страх да се оплачеш от семеен тормоз... Спомням си, че си го пускаха у дома само час или два след като го приберяха от полицията при поредния скандал. Бил обещал тържествено, че няма да прави повече скандали... до следващия път - с горчива усмивка каза тя, после добави. - Като скандал е твърде меко казано...

- И сега ли е такъв? - полюбопитства Андрей.

- От къде да знам? Пък и не ме интересува... но там подобно поведение не се толерира и мисля, че го е разбрал доста добре - по устните ú пропълзя двусмислена усмивка.

- Значи знаеш нещо?

- Това не е важно, - махна с ръка Анна. - пък и честно казано, не ме интересува. И изобщо защо заговорихме за него? Не мисля, че точно той е най-добрата тема, с която да си разнообразим вечерта.

- Ами, така тръгна разговорът - обясни простичко Андрей, а след това я погледна проницателно. - Защо ли сме толкова жестоки и то с най-близките си хора? - въпросът, като че ли се изплъзна от устните му. Едва ли очакваше отговор.

- Не зная, но съм забелязала, че обикновено си нанасяме болките с такава ненавист и настървеност, и толкова бързаме да го направим, сякаш утре няма да ни има за да кажем лошите и тежки думи или извършим онова, което може да причини страдания на близките ни. А когато трябва да се извиним и да признаем грешките си, се бавим и го протакаме толкова, сякаш цялото време на света е на наше разположение и можем да отлагаме прошката до вечността...

- И забелязала ли си, че поведението ни е такова най-вече към най-най-близките ни? С чуждите хора сме по-мили, по-внимателни и по-толерантни... Изглежда близостта скъсява дистанцията не само в даването на обич и проявите на загриженост, но и в това да причиняваме злини и да изливаме с по-голяма лекота омразата си... А ти... - Андрей я погледна малко объркан от собствените си думи. - все още ли чувстваш болка, когато говориш за него?

- Не, - засмя се успокоително тя. - вече, не. Безразлично ми е, като изключим случаите като онази вечер, когато ми избият балансите... Искам да забравя и полагам всячески усилия да го постигна, а и вече смятам, че проявите на чувства и емоции, свързани с този брак, са само загуба на време и вътрешно изхабяване...

Вярно беше. Бившият ú съпруг, лично ú беше безразличен, но гневът ú от некоректното му и непочтено поведение през годините на брака им, все още понякога я заслепяваше, когато си припомнеше цялата гадост, която ú бе причинил. Напоследък, обаче, се улавяше, че дори той не е така силен, както преди. Времето беше най-добрият съдник и най-добрият лечител. То можеше да покрива с праха на забравата и най-силните чувства, и най-разтърсващите емоции, особено, ако животът съумееше да покаже безсмислието им.

- И с какво предлагаш да си уплътним времето? - Андрей се бе ухилил пак като хлапак при последните ú думи.

- Защо не ми разкажеш нещо за себе си? Виждам, че и твоят живот не е лишен от емоции! - Анна се шегуваше с него, но не би се отказала от това да чуе повече подробности за живота му.

- Предпочитам да ги изживявам, отколкото да разказвам за тях - премести се по-плътно до нея Андрей и надвесвайки се, започна да си играе с косата ú.

- И бурната сцена преди малко ли беше в резултат на такива предпочитания? - погледна го в очите Анна, а думите ú прозвучаха двусмислено.

Андрей не успя да разбере дали го пита за скандала или за отношенията му с Рина преди, но дали не беше усетил някакъв оттенък на ревност или така му се стори?

- Ти да не ревнуваш - реши да се помайтапи той.

- Да ревнувам ли? Как ти хрумна? Пък и няма за кога. Знаеш много добре, че след няколко дни си заминавам. Това би било най-глупавото чувство, което би могло да ме споходи...

- Защо толкова бързаш да си ходиш? - прекъсна я рязко Андрей. - Не можеш ли да останеш малко повече?

- И какво ще промени това? И двадесет, и тридесет дни да остана сега, все някога трябва да се върна в къщи - Анна сериозно втренчи очи в него. - Има ли смисъл да удължаваме нещо, което така или иначе е обречено...

- Защо да е обречено? - погледна я стреснато той. - И кой го е обрекъл?

Анна замълча. Не можеше да му отговори еднозначно, но не виждаше никаква перспектива за връзката им. Беше ú много хубаво, интересно и приятно с него, но това не решаваше проблема. "А има ли изобщо проблем?" - запита се тя, но не посмя да си отговори. Май че имаше...

- Защо не ми кажеш какво те притеснява? - продължи да настоява Андрей. - Държиш се така, сякаш предварително си решила да не се обвързваш с никого и бягаш от всяка по-сериозна заплаха за такова нещо... Колкото и да си наранена, не можеш да спреш да вярваш на всички около себе си! Не можеш ли да проумееш, че има и други мъже освен Стефан и бившия ти съпруг? - В гласа му се прокрадна нещо повече от въпрос и той на една глътка допи останалия алкохол в чашата. Не беше останало много, но жестът му подсказа, че отново е ядосан.

- Това няма нищо общо с тях - категорично отрече Анна. - И не съм казала, че бягам от по-трайни връзки, но за сега при нас нещата не стоят така...

Това последното, го изтърва съвсем необмислено - та как ли и можеше да се получи нещо по-сериозно, след като тя все гледаше да се държи на достатъчно разстояние от него. А връзката им определено я плашеше. Страхуваше се от много неща, най-вече от собствените си предразсъдъци, от себе си и евентуалните си чувства, от бъдещите им взаимоотношения, от различията в начина им на живот и социалния им статус... Изобщо, измисляше си всевъзможни страхове...

- Ами дай им време, де, какво си се запънала като магаре на мост! - Почти избухна Андрей. Беше се ядосал доста на упоритостта ú в това да го отблъсква. - Каквато и по-сериозна стъпка да направя в тази посока и ти все гледаш да ме полееш със студена вода.

Беше се изправил и взимайки празната си чаша, отново се запъти към барчето.

- Сега пък да не вземеш да се напиеш? - опита се да разведри тя малко обстановката, като се пошегува с него.

- Не се притеснявай, нямам лошо пиянство - стрелна я той с поглед, не разбрал, че се шегува.

- Това да не е една от сериозните ти стъпки?

- Кое? - изгледа я той недоумяващо.

- Да ми покажеш, че нямаш лошо пиянство - в очите ú имаше присмех и Андрей го забеляза.

- Даже и това. - За миг по устните му се плъзна усмивка, разбрал я вече, но само за миг, след това пак изчезна. - Искам да останеш, - започна да изрежда той. - но ти настояваш да си заминеш непременно в рамките на плануваното, сякаш между нас нищо не се е случило. Исках да излезем по магазините - ти се дърпаш, сякаш съм те повел към църквата за да се венчаваме...

- Стига с тия магазини! - прекъсна го Анна като повиши тон. - Разбрах, че си щедър, но вече ти обясних за какво става въпрос... - и изведнъж, както си я прихващаше от време на време, избухна в смях, осъзнала смисъла на последните му думи. - Що не опита с църквата, можеше и да не се дърпам?!...

- Не си прави шеги с такива сериозни неща! - изгледа я той под вежди, сядайки до нея.

- С кое по-точно? С магазините или с църквата? - държеше се с него преднамерено предизвикателно. В същност, дразнеше го като малко вироглаво дете, но беше успяла да си представи нелепата ситуация, с която бе направил сравнение. "Тогава има да видиш бягане!" - смехът ú се беше качил в гърлото и едва не заклокочи там. Незнайно защо си припомни онова анимационно филмче, в което един нещастен койот вечно гонеше една проскубана дългокрака птица. Беше забравила вече каква беше птицата, но много добре си спомняше каква гоненица падаше. Усети лека болка в корема от напрежението да не избухне в неудържим смях.

- Няма ли да престанеш? Опитвам се да ти обясня някои неща, които ни касаят и които ти или ги обявяваш за табу, или се правиш, че не те засягат, или се шегуваш с тях...

Сериозният му тон, обаче, не ú повлия. Тя продължи да се подсмива, опитвайки се да не се разсмее с глас, но и това не остана незабелязано от него.

- Кое точно от това, което казах, е толкова смешно?

Андрей зададе съвсем бавно и сериозно въпроса си, но дори само тонът му я разсмя отново. Не че беше смешно това, което попита, но понякога напрежението ú избиваше по този начин и дори и да не искаше да се смее, пак го правеше. Опита се да му го каже, но покри лицето си с ръце и се разкикоти в шепите си. Андрей търпеливо я изчака да се насмее и когато Анна свали ръцете си от лицето, успя да забележи сълзите, потекли от смях по страните ú.

- Не ми се сърди - помоли тя с широка усмивка, прибрала длани пред гърдите си като за молитва. - Имам богато въображение и си представих оная сцена с църквата... - пак захлипа от смях, овладя се и допълни. - но в малко по-различна светлина от общоприетата...

- И това ти се видя толкова смешно?

- Ако можеше да го видиш през моите очи и на теб щеше да ти стане смешно...

- Да се опитам ли да позная какво си си представила? - запита той, но вече не беше толкова сериозен. Изглежда не бе могъл да устои на смеха ú.

Тя кимна мълчаливо с глава, подканвайки го да продължи. Андрей позамълча, поусмихна се, но не обясни какво мисли, че си е представила, а само попита:

- Падна ли гоненица?

- И питаш! - Погледна го дяволито тя и му обясни какво си бе припомнила.

- Значи аз съм койота? - разсмя се той на въображението ú. - А ти?

- Аз съм оная проскубана дългокрака... - затрудни се тя в името на птицата. - е, може да се каже и патка...

- Хайде, не бъди толкова самокритична, макар че... - направи театрална пауза той. - кой съм аз, та да споря с теб? - иронията в гласа му бе подчертана.

- Видя ли, че накрая се съгласи с мен? - беше разбрала шегата и нарочно се хвана за нея.

- Нищо не видях - оспори той съвсем сериозно твърдението ú. - Имах предвид кой съм по принцип, а не кой - в конкретните ни взаимоотношения с теб, които ти всячески се опитваш да омаловажиш...

- Не ги омаловажавам. Опитвам се да гледам реално на нещата - обясни тя.

- И какво, успя ли?

- Пак се върнахме там, от където започнахме... - промърмори Анна. - Едно си баба знае - едно си бае!... Толкова ли не разбираш за какво става въпрос?

- А ти?

- Какво аз?

- Ти също се правиш, че не разбираш.

- Аз се правя, че не разбирам, така ли? - погледна го малко сърдито тя. - Може пък и да не разбирам, но тогава защо не ми го обясниш простичко?

- Ами, ако ми дадеш думата и спреш да ме прекъсваш, може и да успея да го направя.

- Давай, ще се постарая да не ти противореча.

- Може и да ми противоречиш, но бъди така добра да го правиш на ум.

"И каква интрига има в това да ти противореча на ум?" - помисли Анна повдигайки скептично края на устните си, но не каза нищо, забелязала предупредителния му поглед.

- Непрекъснато изтъкваш като довод краткото ни познанство за да поддържаш някаква измислена от теб дистанция...

"То пък една дистанция!" - проблесна в ума ú, усетила ръката му несъзнателно да се плъзга по рамото ú, но бързо, бързо преглътна мисълта си, забелязала опасното пламъче в очите на Андрей, който се бе надвесил над нея.

- ... само че хора са се събирали да живеят заедно и за много по-кратко време...

"Да бе, особено току-що излезлите от тинейджерска възраст" - репликира го тя, но на ум, както се бяха разбрали.

- ...Не ми вдигай вежди, разбрахме се да не ме прекъсваш!... - Беше забелязал реакцията ú.

- Разбрахме се да не го правя на глас, но не и да си мумифицирам физиономията... - успя да вметне тя.

- Опитвам се да ти обясня, че не можеш да отхвърлиш с лека ръка нещо без да си проверила дали има или няма смисъл, дали ще се получи или няма да се получи...

"Петнадесет години проверки ми стигат!" - пак прошумоля в главата ú.

- ...Има още около месец до края на сезона. Колко години не си почивала при живота, който си водила и отговорностите, с които си се натоварила?

"Да не би пък да съм ги искала! - ядоса се тя, но когато той замълча, тя продължи да разсъждава. - Сега трябва ли да отговарям на глас или това беше риторичен въпрос?" - погледна го въпросително.

- Попитах те... не смея дори да предположа... - подкани я Андрей да отговори.

- Горе-долу, около двадесет и пет години - усмихна се малко виновно тя.

- Не си почивала двадесет и пет години? - Андрей я изгледа изумено.

- Не буквално. Просто не съм била само на почивка, но... - вдигна тя рамене, присмивайки се на себе си. - ...поне съм излизала в отпуск - най-много в този по майчинство и най-често, намирайки си някаква работа за да не ми се натяква, че дори през отпуската си нищо не върша...

- Пак ли черен хумор? - изгледа я накриво той.

- Не, сив, но да не спорим за цвета - каза тя и млъкна.

- Добре, няма да спорим, поне не и за цвят - примири се той. - Защо тогава не си вземеш по-голям отпуск?

- Защото имам ангажименти. И към децата, и в работата си, а това значи и към много други хора, защото чрез нея съм поела ангажименти и към тях. Не мога току-така да зарежа всичко това и да се оставя да почивам...

- Значи основният проблем е работата ти, така ли?

- Не. На първо място са децата.

- На този въпрос има много лесно решение - замисли се Андрей, сякаш обмисляше нещо.

Анна го изгледа подозрително, очаквайки да чуе какво ще измисли сега пък за децата.

- Можем да отидем и да ги вземем - изрече Андрей много внимателно, проследявайки каква ще бъде реакцията на думите му.

В първия момент Анна не знаеше дори какво да каже. Беше стъписана от предложението му. За пръв път истински загуби и ума, и дума и се чудеше как да му обясни, че това е просто невъзможно.

- И мислиш, че това е начин да си почина? - разсмя се тя, опитвайки се да превърне и предложението, и отказа в шега. - Като ме накараш да стана разногледа и на плажа ли?... Не, забрави!...

Това, всъщност, бе най-глупавата причина, но не можеше да му обясни другите, които бяха много по-важни.

- Защо. Те не са малки и могат да се грижат за себе си.

- Те се грижат за себе си в малък град, където всеки познава всеки и градската река им стига най-много до коленете, а по това време и до глезените... Не - категорично отказа Анна. - Не съм предвиждала подобни почивки - искаше ú се да каже разходи, но си замълча за това. - и не мисля, че са уместни, още повече, че поставят въпроси с повишена трудност.

- Не мога ли да ги реша? - погледна я заинтригуван от отказа ú Андрей.

- Не. Това са въпроси, които трябва да разрешавам аз - наблегна тя на последното местоимение.

- И какви са те?

- Няма значение. Не мисля, че е уместно да ги коментираме. Вече ти казах, че това няма да стане и точка по въпроса. Можеш да минеш на следващата по важност тема. Тази с оставането ми е изчерпана - малко рязко приключи Анна.

- Господи, колко си твърдоглава! - затвори уморено очи Андрей и прокара длан през лицето си.

- Не споменавай напразно името Господне! - изрецитира тя с безизразен глас.

- Хич даже не е напразно, но май само Той и аз го знаем!... Дали не искаш да си направиш труда да забележиш, че не съм глупак? - лицето му изразяваше нескрит гняв. - Мислиш, че не зная въпросите, които те измъчват и най-вече евентуалните им отговори?...

- Ти да не четеш мисли?

- Още малко с теб и ще започна да чета... поне твоите. Толкова са прозрачни страховете ти, че понякога сякаш ги крещиш, а не ги мислиш.

- И какви са точно? - стрелна го обидено тя с поглед.

- Първо - къде ли ще отседнете всички заедно? Второ - как ще се примириш с това, че ще трябва да се оставиш на щедростта ми и да поема разходите за почивката на децата? Трето - като какъв ще трябва да ме представиш на тях? Четвърто - как ще реагират на мен и на моя дом, ако ги доведем тук? Как ще им се отрази сблъсъка с всичко това - с широк жест показа той обстановката около себе си. - и с онова, което едва успяваш да им осигуриш сама? Пето - няма ли тази стъпка да те обвърже прекалено с мен, ако току виж децата ти са ме харесали и да ти повлияе при някакви бъдещи решения относно взаимоотношенията ни?... - Андрей говореше и свиваше поред пръстите на едната си ръка. След като прибра и последния към другите, внезапно спря да изрежда, стисна ръката си в юмрук така, че чак пръстите му побеляха. Погледа в него известно време и извърна очи към нея.

Анна беше навела очи и имаше чувството, че лицето ú е пламнало от неудобство. Той наистина беше прозрял много добре какво мислеше и ú беше зле от това, че така точно бе доловил притесненията ú. Леко се измъкна изпод ръката му и стана от дивана.

- Къде хукна?

- Никъде, тук съм. Исках да се раздвижа малко. Схванах се да лежа в тази поза... - Отговори му тя без да смее да го погледне.

Не можеше да понесе точно в този момент близостта му. Думите му я изгаряха и под напрегнатия му поглед се чувстваше като разголена на публично място.

Запъти се към терасата и опря чело в хладното стъкло на вратата. Гледаше навън... Валеше все така, като че ли небето бе решило да си върне за няколкото прекрасни дни, които им бе осигурило. Спомни си малкото заливче и се зачуди как ли изглежда сега. Сигурно е мокро и самотно, захлупено от същите тъмни облаци, които покриваха всичко наоколо.

Усети ръцете на Андрей да я прегръщат.

- Защо си такава? - въздъхна той в косата ú.

- Защото не съм друга... - Отговори със същия шепот тя и помълча малко, загледана в дъждовната завеса, осветена от светлината на стаята. - Защо не ме оставиш да помисля? Защо толкова настояваш да решавам някои неща, на които не им е дошло времето? - Обърна се и го погледна в очите. Нейните бяха потънали в лека влага, сякаш някаква мъгла бе легнала в тях. - Пет дни са и малко, и достатъчно много време... Не искам повече да греша и искам да размисля.

- Опасяваш се, че винаги, когато бързаме грешим? - тихо я попита той и я погали по лицето.

- За другите не зная. На мен, обаче, ми се случва, така че изчакай... не ме карай да бързам...

- Добре, добре... няма - успокои я Андрей и я притегли отново към себе си. Лицето ú опря в гърдите му, там, където сърцето му тупкаше в равен, но малко забързан ритъм. - Само не искам да се разминем ей така... - помълча и добави. - Не искам да те загубя... не разбираш ли? - гласът му бе станал нисък, почти басов.

"Да не мислиш, че аз го искам? - мислено го попита тя, но не каза нищо, а само по-плътно се притисна към него. Лекият аромат на любимия ú мъжки парфюм, идващ от него, я замайваше... - Но едно е да искаш нещо, друго - да го направиш и трето - обстоятелствата да ти позволяват да го направиш." При нея третото бе от решаващо значение и нейните желания нямаха нищо общо с възможността да ги реализира.

Но дали можеше да се говори за загуби на този етап от развитието на отношенията между тях? И да ги има, сега нямаше да бъдат осъзнати, така както при по-продължителна връзка. Това ли я караше да бърза толкова да си замине? Може би. "Шубето си е голям страх!" - присмя се тя на себе си, но знаеше, че няма да може така лесно да се отърси от всичките си съмнения и страхове.

- Става късно. Искаш ли да приготвим нещо набързо за вечеря и да лягаме? - попита все така тихо Андрей.

Анна потвърди с глава мълчаливо. Не беше много гладна - апетитът ú от снощи и днес се бе позагубил покрай всичките тези разговори. Вярно беше хапнала и малко ядки, които Андрей бе сервирал заедно с алкохола и изглежда това също се отрази на не особеното ú желание да вечеря, но предпочете да си замълчи. Тя като не беше гладна, не бе задължително и Андрей да не вечеря заради нея.

Преместиха се в трапезарията и набързо скалъпиха нещичко за ядене. Разговаряха на съвсем неангажиращи теми и Анна усети облекчение от това. Пооправиха набързо в долните помещения и се качиха в спалнята.

- Нека аз да съм пръв в банята - погали я Андрей, докато тя оправяше завивките на огромното легло.

Не беше минало много време и той излезе оттам. Косата му беше рошава и мокра, а по гърдите му се виждаха едри капки вода, които се стичаха към обвитата около кръста му хавлия. Беше се бръснал отново и лицето му изглеждаше по-светло от преди малко. Анна тъкмо се навеждаше напред и започна да разресва преметнатата пред лицето ú коса, като не много внимателно я дърпаше. От страни косата ú приличаше на буен червен водопад, а тя се бореше с нея като с живо същество - беше буйна, непокорна и хлъзгава, при това и много дълга. Ръцете ú отмаляха докато се мъчеше да я сплете на висока плитка и да я стегне достатъчно, и тихичко си мърмореше - заканваше ú се нещо. Изправи се, взе няколко фиби от тоалетката пред себе си и се опитваше да я закрепи на върха на главата си като я завиваше на плетен кок за да не я намокри във ваната. Мярна с периферното си зрение излезлия от банята Андрей, който беше спрял да се бърше и я наблюдаваше с интерес, но продължи да закрепва дебелата и непокорна плитка.

Чуваше се шум от течаща вода, но Анна не разбра дали идва от банята или от дъжда, който се лееше навън.

- Какво си мърмориш? - запита я Андрей, когато тя отпусна ръце и взе да разтрива мускулите на ръцете и раменете си.

- Че, ако ми свие пак номера с главоболието, ще я отрежа в първата бръснарница - Говореше заканително на образа си в огледалото, сякаш се надяваше собствената ú коса да я чуе. - Ох, заболяха ме ръцете докато се преборя с нея - продължи тя да прави движения, намаляващи болките. - Ако децата не се запъваха толкова да не я пипам, до сега да съм я скъсила до дължина, при която и ресането не е задължително.

- То, ресането напоследък не е задължително, като че ли, при всяка дължина - засмя се той. - Но да отрежеш такава коса, си е направо кощунство.

- Кощунство е, когато не е на твоята глава - сериозно отвърна Анна. - Питаш ли ме колко ми коства поддържането ú, да не говорим пък, как се чувствам през горещите летни дни - все едно са ми метнали на главата и гърба мечи кожух... Щом я вдигна така, - посочи тя плетения кок на главата си, - след това не мога да я пусна без да я измия. Кожата на главата така ме боли, все едно с километри са ме влачили, хваната за косата ... Като я измия, трябва да я суша с часове - това пък е проблем през зимата... Изобщо, с нея си имам само проблеми... И за какво? - запита и тъкмо щеше да си отговори сама, когато Андрей се намеси:

- След като се върнеш от банята ще ти обясня - подсмихна се той. - Ако искаш, мога и да ти покажа... предимствата ú.

- Вие мъжете май можете да мислите само за едно предимство - подметна тя с половин уста и дръпвайки приготвената нощница от стола, се пъхна в банята.

- Това няма да ти трябва - чу тя зад гърба си, но изобщо не му обърна внимание.

"Това няма да ти трябва" - изимитира го тя и се вмъкна във ваната. Водата, която беше чула да тече, идваше от крана и тя бързо я спря.

Отпусна се в копринената ú прегръдка, но след като полежа малко, ú се стори недостатъчно топла. Изпусна да се оттече част от водата и пусна гореща. Разтриваше бавно тялото си като се опитваше да прави масаж на почти всеки мускул, до който можеше да достигне - използваше момента да отпусне тялото си и да му даде възможност да почине. Кожата ú стана розова от топлата вода и масажа. Не бързаше, правеше всичко така, че да достави удоволствие на самата себе си.

Излезе от ваната, след като се обля с по-хладка вода. Изсипа цяла шепа овлажняващо тоалетно мляко и го разтри по кожата си. Почисти размазания грим от очите си, нанесе нощния крем и се напъха в нощницата. По-правилно беше да се нарече нощничка, защото нито дължината ú бе кой знае каква, нито пък тъничките презрамки, на които се държеше за раменете ú имаха претенции да скрият нещо от деколтето и раменете ú. Извади фибите, които задържаха хванатата на кок коса и я пусна. Този път я разреса по-бавно и внимателно. Усещаше коприненото поглаждане на едрите къдрици по кожата си и ú стана приятно - само в такива моменти не ú минаваше мисълта за ножица и съвсем забравяше, че такъв фризьорски инструмент съществува. Мацна малко балсам на устните си и се измъкна от банята.

Очакваше Андрей вече да е заспал, но той бе пуснал телевизора и зяпаше нещо в него. Когато я видя да влиза в спалнята, насочи дистанционното към монитора и го изключи. Отметна леката завивка и потупа мястото до себе си, искайки да ú покаже къде да легне. 

- Кожата ти е станала розова...

- Аха, като на прасенце - вмъкна думите си Анна, неоставяйки го да довърши.

- Нямаше да кажа това - привлече я той към себе си и прокара ръка по кожата на раменете и деколтето ú. - Мммм, и мека... - видя готовността ú да довърши и тези му думи и бързо сложи длан върху устните ú. - Твоите сравнения не ми харесват... - прошепна той, надвесвайки се към нея. - Знаеш ли, че си хубава и без грим... - довърши шепота си и леко я целуна по устните.

Главата ú се замая от аромата на тялото му, но това не ú попречи да изтърси с присмех:

- Ами, да. Приличам на измита чиния...

Андрей избухна в смях от думите и зарови глава в рамото ú. След малко се изправи и поглеждайки я все още засмян, боботейки попита:

- Как ти хрумват такива сравнения? - очите му искряха от смях и цяла плеяда от звездички блестяха в очите му.

- Аааа, това сравнение не е мое. Имах един колега, бях му шеф и като ме видеше сутрин на работа без грим, наред с "добро утро", ми казваше: "Шефе, днес пак изглеждаш като измита чиния." - позасмя се тя на спомена. - Аз си имам друго определение - допълни и го погледна, подсмивайки се лукаво. - "Жена без сенки и без грим - озъбено, свирепо куче!"

Андрей отново се разсмя.

- Знаеш ли, че за три години не ми се събира толкова смях, колкото за тия няколко дни с теб?

- Вече знам - отговори му тя, дори не прикривайки доволната си усмивка.

- Тогава как искаш да те пусна да си отидеш толкова бързо? - Изстреля внезапно въпроса си напълно сериозно той.

- Нали ми обеща да не припираш? - нацупи се Анна. - Плюс това, не винаги ще съм в състояние да те разсмивам, както, между впрочем, и сега...

- Аз няма да се оплаквам... обещавам... - обещанието му прозвуча като на току-що провинило се дете.

- Нали виждам как удържаш на обещанията си - погледна го скептично тя.

- Чакай малко, до сега съм нарушил само едно обещание и то не нарочно... става някак рефлекторно... Не ме съди чак толкова строго! - В погледа му се четеше освен молба и още нещо.

Анна усети как нещо в гърдите ú я затопли. Вдигна ръка и нежно погали лицето му. Андрей завъртя леко глава и целуна дланта на ръката ú. След това се наведе, плъзна устни по рамото ú и стигнал до тъничката презрамка, изхриптя недоволно.

- Казах ли ти, че това няма да ти трябва... - подръпна той леко нощницата ú нагоре в опит да я свали. - само пречи...

Анна му помогна, но бързо дръпна завивката и се прикри с нея.

- Защо се криеш, да не би да забрави, че вече съм те виждал?

- Тази вечер си особено любопитен и ме разглеждаш много прецизно... - направи нацупена муцунка Анна.

- Няма повече - протегна ръка зад себе си той и изключи нощната лампа, която единствено беше оставил да свети.

В стаята настъпи почти непрогледна тъмнина, но само секунда след това ръката му полази по тялото ú. Не го виждаше, по-скоро усети къде се намира лицето му и зарови пръсти в гъстата му коса. Привлече го към себе си и горещият му дъх я опари. Чу учестеното му дишане, но и тя самата дишаше на пресекулки.

Завивката все още се мотаеше някъде между тях, но Андрей рязко я издърпа и отхвърли зад себе си. Ръцете му се движеха бавно и с наслада по всяко кътче от тялото ú, без да изпуснат да доловят и един трепет от него. Разбираше, че го желае не по-малко, отколкото той самият нея, но не бързаше да утоли жаждата ú. Устните му като в транс се движеха след дланите и искаше, колкото се може повече да удължи тези мигове, в които изцяло се бе отдала на ласките му. Чуваше леките ú стонове и сам искаше да изстене, и да освободи цялото напрежение, нахлуващо на талази в тялото му. В главата му се въртяха куп нежни думички, които му се искаше да ú каже, но те толкова бързо се сменяха, че не успяваше да ги изрече. Целуваше я и начинът, по който устните ú му отвръщаха, го караше да губи самообладание. Имаше чувството, че кожата ú гори под ръцете и целувките му и тялото ú се извива за да потърси някакво успокоение в докосванията си с неговото.

Беше се отдал изцяло на желанието си да я накара да забрави всичко друго, освен това, че я иска за себе си. Знаеше, че може да изтрие от съзнанието ú поне в тези моменти всичките ú колебания и задръжки. Можеше да ú даде много: и обич, и нежност, и страст, но искаше тя сама да го разбере от действията, а не от думите му. Не бързаше да я обладае, бе решил да удължи ласките възможно най-дълго, независимо какви усилия ще му коства това. Беше успял поне за себе си да разбере, че за да получиш много, трябва и много да дадеш. А той искаше да ú даде толкова много от себе си, че и да иска, да не може да му върне полученото.

Някъде отдалеч дочу гласа ú, гърлен и накъсан, ръцете му сами се заровиха в косите ú и тялото му я покри...

След това, лежейки отпуснат до нея, си спомни само как нещо бе експлодирало в съзнанието му и го бе потопило във върховна наслада. Като че ли точно тогава, в мига, отдал се на собствения си екстаз ú бе казал, че я обича. Не помнеше дали изобщо му бе казала нещо - съзнанието му се бе замъглило и като че ли няколко мига му се губеха.

Осъзна, че независимо от опиянението от страстта и всеотдайността, с която му се беше отдала, не бе излъгал. Тогава за части от секундата се бе поколебал дали трябва да изрече тези думи, но силата, с която напираха в него, не му позволиха да ги премълчи. Нещо неистово го караше да ú ги каже... а сега още повече от преди искаше да ги повтори, но се страхуваше да не я уплаши съвсем.

Защо толкова се страхуваше от любовта, която ú предлагаше? Не можеше да я разбере, но знаеше, че това няма да го спре и ще се опита да събори всичките ú измислени стени и стенички. Не би се спрял пред нищо. Не и когато бе усетил с цялото си тяло как безрезервно може да отвръща на любовта му, независимо дали е готова да го признае. Това, което умът ú не можеше да допусне и устните ú се затрудняваха да изрекат, тялото ú го показваше по съвсем недвусмислен начин. Припомни си, че трябва да се бори със сянката на един далечен мъж, който бе преминал като тайфун през живота ú и внезапно усети как заслепяваща ревност и гнав стегна сърцето му в юмрук. Слава Богу, поне не бе опустошил душата ú, въпреки че се беше постарал да го направи. Бе щастлив от непресъхналата ú способност да раздава топлина, да се смее открито и дори да се шегува с болките и обидите, които ú бяха нанесли, да дава и получава любов, нищо че се криеше зад измислени от самата нея правила и предразсъдъци. Знаеше, че няма да се предаде, докато не изкара на дневна светлина тази любов, която криеше само за нощи като тази. Колкото и да ú се искаше да не признава чувствата си, не беше безразлична към него, а с изострените си сетива на влюбен, бе го разбрал и щеше да е последния глупак, ако не можеше да я накара да поговорят за това. Дори само мисълта да си замине така, без да е разкрила чувствата си към него, го изгори като с нажежено желязо. Опарването стегна тялото му и от отпуснатостта му не остана и следа. Нямаше за кога да отлага този разговор. Да прозре след време какво е пропуснал, щеше да бъде толкова безсмислено, колкото, ако сега се направеше, че нищо не е станало и нищо не е казал. Не беше от мъжете, които лесно изричат тези думи и бе убеден, че щом ги бе казал и искаше да ги повтори, чувствата му са точно такива. Дали ще му повярва, не зависеше само от нея. Разрушаването на стените трябваше да започне сега... Утре можеше и да е късно.

Повдигна се рязко и включи светлината. Не беше силна, но достатъчна за да вижда лицето ú, когато говори, а че имаше какво да си кажат, в това той лично нямаше и капчица съмнение.

Анна лежеше отмаляла до него и накъсани, почти безсмислени мисли се щураха из главата ú. Изведнъж от дълбините на съзнанието ú се надигнаха двете кратки думички, които ú бе казал. Обля я топла вълна, сякаш невидим пламък подпали кръвта ú и тя се втурна горяща по вените ú. Сърцето ú се качи почти в гърлото от вълнение и тревога. Защо го бе казал? Мъжете не казват такива неща току-така... Не смееше да помръдне, беше се вцепенила от напрежение. Как трябваше да реагира на това? Не можеше да му отговори със същото...

Замисли се. Не можеше или не искаше? Реши да не рови в собствените си чувства. Защо не си бе премълчал? Точно от това усложнение се бе страхувала и смяташе, че като го моли за отсрочка относно решението ú за заминаването, ще успее да се измъкне без последиците от едно евентуално задълбочаване на чувствата им, поради недостига на време за нещо по-сериозно. Само че някои неща не зависят от времето. Защо ли не беше се сетила за това по-рано?

Почувства се виновна, сякаш го бе подвела. Не мислеше, че толкова бързо ще се развият нещата в тази посока. А какво беше мислила? Че ще пофлиртува ден-два и ще си замине по живо, по здраво, без да ú се налага да рови в сърцето си и да кара Андрей да го прави. Упрекна се, че бе разкрила прекалено много от чувствата си докато му се отдаваше, но нима и той не бе направил същото? Само дето той имаше смелостта да ú го каже, за разлика от нея. Но тялото ú не беше скрило нищо - нито нежността, нито жаждата, която само той можеше да утоли, нито пък притегателната му мъжка сила, която я дърпаше като дълбока вода и в която бе готова да се хвърли, без да се замисля за последиците. Сигурно го беше разбрал. Прокле се на ум колко е несъобразителна. Беше объркана, изплашена и разстроена, но в същото време усещаше и някакво невероятно замайващо щастие.

Почувства го да се повдига малко рязко от леглото и в очите ú блесна светлина. Обърна се към него леко примижала, заслепена за момент от светлината.

Видя го облегнат на възглавницата, подпряна на полукръглата бяла табла на спалнята, приличаща на разперено ветрило. Седеше, покрил само слабините си със завивката и скръстил ръце на голите си гърди. Имаше нещо особено в погледа, с който я гледаше.

Анна разбра, че нито бе запалил светлината случайно, нито позата, която беше заел също бе случайна.

- Какво има? - изгледа го тя неразбиращо, но нещо вътре в нея се сви като измръзнало врабче. Усети неприятни тръпки да полазват по гърба ú. "Какво му става?" - зачуди се на ум, но преглътна следващия си въпрос. Изчака търпеливо сам да заговори.

- Имам нужда от една силна цигара - въздъхна той, но знаеше много добре, че в тази стая никой никога не бе палил цигара, дори и във времето, когато бе сам и пушеше по повече от две кутии на ден. Сега, обаче, всичко това му бе безразлично.

- Аз имам няколко, но не чак толкова силни в една кутия... там, - посочи Анна тоалетката. - в дамската чанта. Не мислиш ли, че тази стая не е подходящо място за пушене? - запита тя, проследявайки го с поглед как стана мълчаливо, взе посочената чантичка и ú я подаде.

Анна извади въпросната кутия и му я даде, все още неразбираща какво се бе случило.

Андрей мина към секцията откъм неговата страна, взе някаква декоративна глинена фигурка с неопределена форма, погледна в нея и реши, че може да я ползва за пепелник. Пътьом бе отворил вратата на терасата и оттам нахлуваше на повеи прохладен и влажен въздух, а поривите на вятъра раздвижиха завесите.

- Ти не искаш ли? - подаде ú цигарите след като беше запалил.

Анна поклати отрицателно глава.

- Искам да ми обясниш какво ти стана изведнъж - гласът ú прозвуча притеснено. - Аз ли съм причината за този срив в настроението ти?

Докато казваше това, тя също изправи възглавницата си и се подпря на нея в почти същото седнало положение като него, само дето дръпна по-високо завивката, покривайки голите си гърди. През цялото време, докато правеше това, не свали поглед от него. Трябваше да отиде в банята, но не можеше да го направи, не и в този момент...

- Ти чу ли ме какво ти казах преди малко, когато се любехме? - попита Андрей, като заби поглед в очите ú.

Анна преглътна с мъка въздуха, който току-що си поемаше и сърцето ú прескочи един удар. "Знаех си аз!" - сети се тя за тревогата, която я бе сграбчила още щом си бе припомнила думите му, излизайки от унеса.

- Да. - Отговори тихо и наведе поглед - не можа да издържи натиска на очите му.

- И защо мислиш го направих?

"И аз това се чудя" - профуча мисълта през ума ú, но продължи да гледа някъде надолу към ръцете си, сключени една в друга на скута ú. "И на мен ми идваше да кажа нещо подобно, но за разлика от теб, умея да си стискам зъбите и да не дрънкам глупости!" Внезапно я хвана яд на него. Добре, че все още бе навела поглед, иначе гневните мълнийки, които излетяха от очите ú, едва ли щяха да останат незабелязани от него.

- Няма ли да ме погледнеш? - протегна ръка с малко закъснение той. Повдигна леко брадичката ú и завъртя главата ú към себе си. - Сега можеш да продължаваш да мислиш по предишния въпрос, но май по-лесно ще намериш отговора, ако ме гледаш.

Анна усети нещо остро в гласа му и вглеждайки се внимателно в него, промълви:

- Не разбирам... До преди пет минути всичко беше толкова хубаво, поне за мен... - отново преглътна с мъка - някаква гадна лепкава буца се бе залепила на гърлото ú. - Даже повече от хубаво - беше прекрасно! - Млъкна, преглътна, но проклетата буца си стоеше там и не искаше да се помръдне. - Никога не съм се чувствала така...

- Никога ли? - попита я той все така остро и продължи да я наблюдава без да променя сериозния израз на лицето си. Отклони поглед само за момент, колкото да угаси цигарата.

- Да. Никога - потвърди тя. Какво лошо би могло да има в това? Зачуди се, но не си позволи да го попита. - И не става дума само за ... - почуди се как да каже думата.

- Секс... думичката е секс, Анна. Толкова ли е трудно да я кажеш? - погледна я изпод вежди Андрей.

- Имам си оправдание! Отдавна не ми се е случвало да говоря за толкова интимни неща... - малко грубо му отвърна тя. - Но не ставаше дума за мен, а за теб... Мислех, че и на теб ти бе приятно или поне останах с такова впечатление... - Личеше колко ú е трудно да говори на тази тема.

- Много си далеч от истината за това как съм се чувствал. И представа си нямаш за какво говоря, нали?

- Съжалявам, но наистина нищо не разбирам! - Анна не можеше да проумее поведението му. - Държиш се странно.

- Въобще не се държа странно. Зададох ти един-единствен важен въпрос след като ми отговори, че си чула какво съм ти казал и ти потъна в дълбок размисъл... Спомняш ли си какво те бях попитал?

Анна замълча, досетила се към кой въпрос я връща.

- Какво мислиш, защо ти казах, че те обичам?

- Ако съдя по тона, с който ме питаш, сигурно не е от любов към нелепите шеги - промърмори язвително тя.

- Нито пък от замъгляване на съзнанието през време на оргазъм, ако това е следващото ти предположение... Споменавам го, защото виждам, че отново се затрудни.

- Добре! Не разбирам каква е играта, но, ако ми кажеш поне правилата, мога и аз да се включа в нея! - беше се ядосала вече твърде много на опитите му да шикалкави или поне да не казва направо това, което мисли. Ако се сърдеше на себе си, че го бе казал, тя ли трябваше да се чувства виновна?

- Правилата ги измисляш ти, аз само се опитвам да играя твоята игра без да ги нарушавам - не по-малко язвително ú отвърна той.

- Виж, аз се имам за сравнително умна жена, но наистина не разбирам какво искаш да ми кажеш с това си държание и с този въпрос, за който си се хванал като удавник за сламка...

- Нищо повече от това, че те обичам и че сексът няма нищо общо с чувствата ми! Не разбирам защо се опитваш да се правиш, че това не се отнася за теб или най-малкото не те засяга.

- Не се правя, че не ме засяга. Трудно ми е да повярвам. Не го приемам за нормално. Човек не обиква някого само за някакви си пет-шест дни, Андрей.

- И какво ненормално има в това, ако и когато се случи?... Не ти ли се е случвало да се влюбиш в някого от пръв поглед без дори да го познаваш?

- Доста отдавна. За пръв път - когато бях гимназистка и за последен - когато срещнах бившия си съпруг.

- И от тогава не ти се е случвало да се влюбиш?

- От пръв поглед? Не!

- А от втори? - бледа усмивка мина като сянка по устните на Андрей. - Нима не си срещала човек, който да събуди някакви чувства в теб?

- Срещала съм, разбира се. Защо задаваш такива тъпи въпроси? Дори и когато бях омъжена... Но и при взаимност от ответната страна, не можех да си позволя каквито и да било взаимоотношения... което значи, че не съм си позволявала повече чувства, освен фазата на първоначалното влюбване. Пък и не ставаше нито от пръв, нито от втори поглед - за това вече съм пораснала достатъчно.

- Виждам, че си пораснала - усмихна се криво той. - А след развода?

- Какво след развода?

- Не си ли се увличала по-трайно по някого?

- Напротив. След развода имах две връзки. За едната даже ти споменах, но те просто отзвучаха...

- Как така отзвучаха?

- Ей така... изчерпаха се и приключиха по най-естествения и безболезнен и за двете страни начин - без драми, без тревоги, без излишни терзания и най-вече без проблеми - натърти тя на последните думи.

- Сигурен съм, че е така и че през цялото време на тези връзки си знаела, че стеничките, които се опитваш да поставиш и между нас, са били предпазен щит да не допуснеш да се увлечеш повече от необходимото. Щит срещу проблемите.

Беше прав, разбира се. Анна много добре осъзна правотата му, но вътре в себе си се ядоса на прозорливостта му. В крайна сметка, кой беше той за да чопли в душата ú?

Знаеше, че точно заради бариерите, които бе спуснала вътре в себе си още в началото на тези връзки, изобщо не бе травмирана при края им. Напротив, бяха изпълнили чудесно предназначението си. Не че бе подходила към мъжете с конкретна цел, беше се влюбила съвсем нормално, но просто си бе казала още в самото начало, че всичко това е временно и не бе допуснала чувствата да ú се изплъзнат от контрол. Беше се самоубедила, че рано или късно ще приключат и това ú бе помогнало да не се почувства зле, когато те наистина приключиха. Същия подход бе възприела и в отношенията си с Андрей. Само че той го бе усетил и не беше съгласен да гледа на него като на временно явление в живота ú.

- Има ли още нещо, в което да си сигурен? - попита иронично Анна.

Трябваше да се скрие зад иронията за да не разбере той колко много е уязвима в този момент. Андрей бе неприлично привлекателен, фантастичен и чувствен любовник и на всичкото отгоре свободен мъж с невероятно чувство за хумор - точно нейния тип, идеална партия, така да се каже - и ако не беше се обградила с невидимия балон от измислените си страхове, предразсъдъци и нежелание да се сближи с него повече от необходимото, сигурно щеше вече да е хлътнала до уши - влюбена неконтролируемо.

- Сигурен съм, че разчиташ след няколко дни и нашата връзка, хей така да отзвучи. Има, обаче, една подробност - аз не съм съгласен с това и точно поради тази причина, искам да си поговорим. Не утре, не в други ден! Най-малкото пък мисля да го отлагам за деня, в който си решила да си заминеш. Ще говорим сега... - гласът му беше твърд и непреклонен.

- Мислиш, че това е най-подходящият момент за такива разговори? - потрепери Анна от непреклонността му.

- Да. И не само че мисля, а и настоявам за този разговор. - Докато казваше това, стана от леглото и затвори вратата на терасата. Бе видял лекото ú потрепване и помисли, че ú е хладно.

"Що не му направиш сега комплимент за упоритостта? - жегна я онова присмехулно гласче в нея. "Млъквай!" - Беше ядосан не на шега и съвсем не ú се спореше с него.

- Не виждам смисъл да водим такива сериозни разговори и то след това, което изживяхме тази вечер - Анна определено беше разстроена от темата и се мъчеше да отложи разговора.

- А какво се случи, Анна? Защо не ми обясниш какво точно изживяваме, когато сме заедно?... Защо ти е толкова трудно да споделиш какво чувстваш?...

Анна отново замълча. Какво можеше да му каже? Че не е готова за каквито и да било признания, че не иска отношенията им да се задълбочават, че не смята пет дни за достатъчни за да си позволи повече от допустимите чувства. Едно е да споделиш спомени за миналото и неприятностите, които са ти се случили, съвсем друго - отново да възложиш надеждите си на някого и да разкриеш чувствата си.

Андрей я изчака няколко мига да заговори, но след като тя не промълви и думичка, продължи:

- Крайно време е да си дадеш сметка, че това не беше само секс... Не виждам нищо по-естествено от това, точно сега да говорим за нас двамата, защото всичко е в резултат на онова, което съществува между нас и което ти се опитваш да омаловажиш. Усещам го в начина по който отвръщаш на целувките ми; по начина, по който ти самата ме целуваш; по начина, по който тялото ти отговаря на ласките ми и по куп дребни детайли, които не биха съществували, ако не беше така. - Гледаше я настойчиво, но тя продължи да мълчи. - Колкото и да мълчиш, тялото ти говори достатъчно красноречиво. Ако си предполагала, че няма да го разбера, значи си ме подценила и си се излъгала... Недей да мислиш, че на мен ми е много лесно да говоря за собствените си чувства. Особено, когато съм се пазил от всякакви чувства така, "както се пази дявол от тамян". Нали това беше определението ти за безкрайната предпазливост? - опита се да се пошегува той. - Ти самата знаеш, че ние мъжете обикновено сме много пестеливи, когато трябва да обясняваме какво чувстваме и какво изпитваме към една жена... А аз не правя изключение от останалите мъже. И на мен не ми е лесно...

Андрей поспря за малко да говори, като че ли се чудеше дали трябва да ú каже всичко, което мислеше или да премълчи. Бе видял как отново се бе отдръпнала някъде навътре в себе си и това го накара да продължи. Трябваше да я изкара от там. Бе решил да се пребори с изолирането ú.

- До тази вечер аз също не предполагах, че чак толкова съм се увлякъл и то, забележи какво ще ти кажа, за толкова краткото време, в което сме заедно. Но се случи така, че в един момент го прозрях и не исках да го крия от теб. Всъщност, симптомите ми си бяха явни, щом даже Николай и Юлия ги бяха забелязали, но не ги свързвах с чак толкова дълбоки чувства...

Анна го наблюдаваше мълчаливо. Толкова ú се искаше да сложи ръка на устните му, да го накара да замълчи и да го привлече в прегръдките си. Знаеше, че не бе нужно даже да говори, можеше да му покаже какво чувства, но нямаше право да го прави...

Не. Не биваше. И заради нея самата, и заради него. Беше решила вече съдбата на тази връзка и не желаеше да променя решението си. Имаше ангажименти, които стояха на първо място и които не можеха да бъдат съвместени с каквито и да било сериозни взаимоотношения между тях двамата... Ако някой я попиташе защо мисли точно така, едва ли би могла да намери и два-три разумни довода. За сега, обаче, никой не я питаше и тя не мислеше да търси отговорите без нужда...

- Не мога да премълча, че ти беше тази, която ме изкара от летаргията. Като изключим стъписващото първоначално впечатление, което ми бе направила, след това нещата тръгнаха някак неусетно в посоката, която все повече ме теглеше и доближаваше към себе си. Привлече ме не само това, че в твое лице видях човек, който е преживял същото разочарование като мен, а и това, че си намерила сили да се пребориш със себе си и с болката и да заживееш нормално...

След това забравих всичко друго и виждах само теб и това, което ми даваше без даже да подозираш, че го правиш и въпреки усилията да не се поддаваш на собствените си импулси и чувства... Признавам си, не очаквах, че ще срещна толкова силна съпротива от твоя страна срещу всичко това, което се зараждаше между нас двамата... Виждам даже, че и сега се бориш с нещо в себе си. Защо не ми кажеш защо така си затворила душата си за това, което могат да ти дадат и толкова прецизно се опитваш да отмерваш това, което даваш? Цяло щастие е, че не умееш да го правиш добре...

Анна го гледаше напрегнато. По лицето ú пробягаха няколко отговора, но изглежда бе дошло времето да говори откровено, нищо че и преди не бе крила причината за дистанцията си. Дължеше го на Андрей. Нямаше да бъде честно, ако се скриеше зад лъжи или някакви полуистини. Вгледа се в очите му и решителността, с която той бе заговорил за собствените си чувства, я принуди да каже истината.

Нямаше да ú бъде лесно. След развода се бе стремила да избягва всякакви такива усложнения и може би точно поради това двата ú ангажимента бяха с мъже, които така или иначе не усложняваха излишно нещата и то поради простата причина, че обстоятелствата не им позволяваха. Още една застраховка от нейна страна. Не бе подбирала обстоятелствата умишлено, те просто си бяха такива, но дали би имала каквито и да било взаимоотношения с тези мъже, ако ситуациите я изправяха пред риска да се изложи на възможността да усложни прекалено взаимоотношенията си с тях или да застраши свободата си сама да реши изхода на връзките? Не беше се замисляла до сега върху това, но изглежда беше дошло време да бъде откровена не само с Андрей, но и със себе си.

Андрей беше запалил нова цигара и я чакаше да му отговори.

- Добре - въздъхна дълбоко Анна. - Дори и да ти кажа, че те обичам и че вярвам, че ти ме обичаш, не виждам какво може да промени това...

- А вярно ли е? - особен трепет прозвуча в гласа му.

- Не зная. Все още не зная. Зная само, че ме привличаш неудържимо, че искам да разговарям с теб, да се шегувам, да се смея и да се любя с теб... Искам да правя всевъзможни малки нещица, които да те карат да се усмихваш и да бъдеш щастлив... Искам да не те виждам тъжен или поне да не съм аз причината за тъгата ти...

Още докато говореше, забеляза облекчението и спокойствието, което се разля по лицето на Андрей. Очите му се бяха изпълнили с особена топлина и нежност към нея. Протегна ръка и положи длан на устните ú. Наведе се към нея и тихо възкликна.

- Много умело ме подведе в това, че си пораснала. Знаеш ли обобщителната дума за всичко това, което току-що каза?

Анна вдигна рамене. И да знаеше, точно сега не би допуснала да си позволи такова обобщение.

- Мила моя, на това хората му казват любов!

- На това му казват и влюбване, но и през ум не ми е минавало да ти се обяснявам в любов. Дори не исках да чувам тази дума от теб самия.

- Защо? Защо толкова се плашиш от това?

- Защото не виждам никакво бъдеще в нашите взаимоотношения - изстреля думите Анна.

Андрей я изгледа втрещен.

- Какво не виждаш? - отново беше настръхнал. Гласът му бе приглушен и почти заплашителен.

"Бурята навън ряпа да яде в сравнение с тази в очите му!" - помисли си Анна.

- Бъ-де-ще! - произнесе тя думата, като наблегна на всяка сричка.

- Бъдещето се гради, а не се гледа в него! Не можеш да видиш нещо, на което даже не си поставила основите, а ти точно това не искаш да направиш. Или поне не с някой друг... Решила си, че щом веднъж един подлец те е подвел и излъгал, то всички след него ще са непременно такива...

- Не съм казала такова нещо - прекъсна го Анна.

- Не е и необходимо. Ти дори не осъзнаваш, че го мислиш. Ти предварително се застраховаш. Още не започнала нещо и вече си му поставила табелата "Няма бъдеще" или "Няма смисъл", или пък нещо от този род. Играеш си на профилактика... Започваш нещо само за да разбереш дали чувствата ти са на мястото си и в следващия момент спираш машинката. И защо? Защото те е страх, че субектът, за който можеш да похарчиш малко душевна енергия, може да се окаже недостоен...

- Нищо подобно! - Анна вбесена спря потока от думите му. - Когато казах, че връзката между нас няма бъдеще, нямах предвид глупостите, които изтърси току-що. Това, че се страхувам от ново разочарование е съвсем естествено, но, ако съдя по думите ти, ти също си се страхувал не по-малко от мен, щом така добре разбираш какво ме кара да се въздържам от бързи увлечения. Дали пък точно ти не си се притеснявал от това, че човекът срещу теб не си заслужава усилията? Аз поне не съм се замисляла точно над тези неща... - В това не беше съвсем права и винаги напоследък си имаше "едно на ум", но беше обидена от прозорливостта му и го отрече. - А да ме упрекваш, че се страхувам от нови разочарования, не си прав! Знаеш само малка част от живота ми и всичко, което съм преживяла, но дори и то стига за да разбереш защо съм толкова резервирана към каквито и да било връзки! "Всички раняват. Последният - убива!" - изрецитира тя. - Зная, че това не е написано за любовните разочарования, но спокойно би могло да се отнесе и за тях, както и това, че няма гаранции за предпазване. За това сама си ги осигурявам, като гледам да щадя и себе си, но и другия. Никого не съм подвеждала, както и ти беше наясно със ситуацията още от самото начало... Но в случая, имах съвсем друго в предвид, както и това, че притесненията ми бяха свързани със съвсем други неща.

- И какви са те?

- На първо място това са децата ми.

- И с какво мога аз да навредя на децата ти? - Андрей не се опита да прикрие обидата, която беше почувствал.

- Не съм казала, че ще им навредиш.

- Тогава какво?

- Нищо. Само това, че аз живея на неколкостотин километра оттук и че да продължим да се виждаме и занапред ще е много трудно. Ти имаш своите ангажименти, аз - моите. Аз съм закрепостена за оня край най-малко за още две-три години, поради това, което учат децата ми, ти - за бизнеса, пътуванията си и всичко останало, което е тук... По какъв начин мислиш, че мога да гледам на всичко това... на толкова време и на такива разстояния?

- Това ли е проблемът? - засмя се облекчено Андрей.

- А да не би да не е? Колко време мислиш, че може да просъществува такава връзка?

- Достатъчно.

- Не се заблуждавай. Времето и разстоянията са категорични и непроменливи величини и не подлежат на свиване, освен в космоса...

- Още един урок по физика... - подметна той.

- Имаш нужда от него - стана хаплива Анна.

- Така да бъде - не се обиди Андрей. - Но решаването на този проблем е моя работа. Следващият?

- Хайде да ги решаваме заедно един по един, щом засягат и двама ни, а! - Анна все още беше сърдита за думите му.

Истината не винаги е приятна, но че беше се опасявала от това, за което той намекна, беше. Само дето не искаше да си го признае. В крайна сметка и тя беше се научила да прецизира чувствата си по отношение на това на кого и колко да ги отдава, както и да се вглежда по-внимателно в хората около себе си. Онази нейна безрезервна отдаденост си беше отишла завинаги заедно с отминалия ú петнадесетгодишен брак.

Андрей се пресегна, хвана ръката ú и заговори с топъл глас, а от очите му струеше съчувствие.

- Разбрах, че наистина си свикнала да решаваш сама проблемите си, но за някои неща можеш да ми се довериш.

Анна се опита да каже нещо, но той ú направи знак да замълчи.

- Зная, че не си виновна само ти за това. Може би никога не си имала възможност да разчиташ на някой друг освен на себе си. От това, което ми разказа за брака си, разбирам, че ти се е налагало да бъдеш и жената, и мъжът в семейството. Отглеждала си не три, а четири деца и това те е накарало да не търсиш нито помощ, нито съпричастност от партньора си, още повече, че такъв не е съществувал. Лека, полека си се превърнала в собствения си инквизитор без дори да го съзнаваш. Явно и характерът ти е помогнал - има в него някаква странна сила, която ти помага както да се примириш и с най-непримиримите неща, така и да налагаш волята си и да подчиняваш околните на себе си...

- Това някакъв опит да ми направиш психопортрет ли е? - прекъсна го Анна притеснена от думите му. Доста сполучливо налучкваше някои неща.

- Не. Изслушай ме, моля те. Мисля, че всичко е започнало с раждането на голямата ти дъщеря. Тогава ти се е наложило да калиш волята и характера си. Борила си се и едновременно с това обстоятелствата са ти налагали да се примириш и с много неприемливи, но непроменливи неща. След време си прехвърлила това и в брака си. Приела си да се бориш за оцеляването си и за това на децата ти, без да се опитваш да промениш хората и обстоятелствата около себе си. Години наред си вървяла срещу течението и бурите, приела, че това е съвсем естествено, без да се погрижиш да намалиш поне травмите, които не са били задължителни и за които е имало начин да бъдат избегнати. Болките и страданията са били нещо естествено за теб, просто защото не си имала представа, че животът може и да не е задължително маратон, в който се надбягваш със самата себе си. Ти не приемаш това да променяш нито околните, нито собствения си характер. Ти или продължаваш напред, служейки си с главата като таран и понесла целия товар на гърба си, без да обръщаш внимание на раните си, или просто махваш с ръка и подминаваш, без дори да забелязваш дали някой е протегнал ръка за помощ или си е пуснал ноктите да те одере...

- Много са си чупили ноктите в мен, не съм чак толкова безопасна - вмъкна Анна забележката си.

- Оооо! Убеден съм в това. Успях да се запозная и с ноктите, и със зъбките, и някои още по-остри неща в теб, и то без да съм искал да те наранявам. Интересното е, че независимо с каква цел подхожда човек към теб, ти винаги предварително включваш червения надпис "Внимание, опасност! Не пипай!". Ама, дали е за да те погали или за да те одраска - все ти е едно. Важното е да не се пречка на пътя ти. Всяко такова изпречване го възприемаш като препятствие и усложнение. Ако някой ти предложи мост, сал или някакво друго помощно средство, ти го приемаш като обида към личните ти качества и способността ти да се справяш с трудностите; ако реши да излекува раните ти или поне да се опита да го направи, ти се дърпаш, сякаш е тръгнал да ти одере кожата или най-малкото си забелязала цял пакет сол в ръцете му...

- Не е необходим цял пакет и една солничка стига - промърмори недоволна Анна. - Понякога само и малка щипка...

- Но не и въображаеми - все така тихо ú каза Андрей.

През цялото време, докато говореше нито бе повишил тон, нито в тона му прозвуча упрек. В очите му се таеше същата мъка, каквато и в нейните, докато го слушаше. Беше готова на няколко пъти да го прекъсне и да оспори думите му, но незнайно защо преглътна мислите си и търпеливо продължаваше да го слуша. Сега, обаче, се намеси.

- Защо имам чувството, че това последното не се отнася само за мен?

Въпросът ú въобще не го изненада.

- Защото моето състояние не бе по-различно през последните три години... И аз се колебаех да се доверя или да приема помощ за да се измъкна от собственото си самосъжаление. Може би чак сега, когато се сблъсках с твоята съпротива, проумях как съм се държал с приятелите си и най-вече със себе си. През цялото това време и аз не бях по-малко от теб самотен беглец на дълги разстояния. Колкото по се затварях в себе си, толкова повече се самосъжалявах, колкото повече се самосъжалявах, толкова по се изолирах и отдалечавах от другите за да не започнат да ме съжаляват. Всяко съчувствие приемах като посегателство над личните ми чувства, без да проумявам, че болката, терзанията и съмненията не са единствените чувства, които мога да изпитвам. Приемах ги като прекалено мои и прекалено съкровени, без да разбирам, че човек не може да се потопи само в тях, защото идва един момент, в който ще го унищожат.

И честно казано, ако не бях те срещнал, едва ли скоро щях да го проумея. Видях всичко това в теб така, сякаш се бях погледнал в огледало. С цялото си същество ти излъчваш същите страхове и боязън от разочарования, каквито и аз само до преди няколко дни. Не мога да отрека, че всичко това не ме е разтърсило. Успя да ме накараш да се погледна отстрани и да видя колко много съм грешал.

Животът е низ от поражения и победи и от нас не се иска непременно да успеем, а поне да опитаме. Ти не искаш даже да опиташ, така както аз не исках. Но дали самосъжалението и предпазливостта ни създават по-топъл уют, отколкото смелостта да опитваме пак и пак, и пак... и да намерим в крайна сметка някъде с някого собственото си щастие?

- Не предполагах, че си бил склонен чак толкова към философстване - усмихна се топло Анна. Вече не му се сърдеше за този разговор.

- И аз не съм предполагал, - засмя се и Андрей и очите му я притеглиха към дълбините си. - но както виждаш, правилото, че "с какъвто се събереш, такъв ставаш", поне при нас е в сила. Без да искаш ме накара да се замисля за себе си и за собственото си отшелничество от живота или по-точно затворничество, ако може така да се нарече. Да затвориш сам душата си, не е по-малко страшно, отколкото това да затворят тялото ти. А аз точно това бях направил, така както виждам, че го правиш и ти. Страшно е и друго, че по природа и двамата сме весели и открити хора, хора, които не понасят много добре самотата, но принудително си я налагат и то не от друго, а поради това, че са се предали пред собствените си страхове...

- Страх лозе пази - пошегува се Анна, използвайки известната поговорка.

- Лозе - да, но не и душевното ни спокойствие. Точно обратното, този страх може да го унищожи, защото на света няма човешко същество, което да не се нуждае от любов, а страхът сам по себе си не поражда любов, той е склонен да служи като преграда пред нея...

- Радвам се, че си го прозрял. Дори само заради това си е заслужавало да се срещнем... Но...

- Пак ли има но!?... - почти простена думите Андрей.

- Има. Аз бях намерила някакво равновесие и спокойствие за себе си. Сега, когато се замислям, разбирам, че за много неща си прав. Знаеш, че дойдох на морето със съвсем друга цел. Исках да размисля, да простя на тези, които ме бяха наранили и може би най-вече да простя на себе си за вечните си упреци, че не съм се постарала достатъчно да оправя нещата. Сигурно точно това твърдоглавие или воля, или неудържимия ми стремеж да се боря сама, които са ме спасявали в толкова трудни ситуации, е било и причината да губя всички около себе си. Силата на характера не винаги е предимство. В моя случай тя явно е и недостатък.

- Сега вече започна да говориш глупости - опита се да я накара да спре Андрей.

- Не говоря глупости, опитвам се да бъда максимално откровена със себе си.

- Въпреки това, не може да изтъкваш силата на характера за слабост и недостатък.

- Защо? Знаеш ли, че през цялото време на развода и когато заминаваше, бившият ми съпруг често повтаряше: "Ти си силна жена и ще се оправиш!" След това чувах тези думи и от много други приятели и познати. Но само аз си знам какво и колко ми костваше тази сила. Така стигнах и до там да я намразя... но и да разчитам безрезервно на нея... Имам чувството, че вече се е врастнала с шиповете си в нервната ми система и сега дори да не искам да бъда такава, не мога да се променя. Не мога да я измъкна оттам. Пък е и късно да се опитвам да бъда доверчива, особено към хората... Доверявам се само на Един, Който знам, че няма да ме подведе. Разчитам на Неговата любов и на Неговата грижа. Така ми е по-лесно. Зная, че от всеки друг мога да очаквам да бъда и излъгана, и разочарована, и предадена. И не си създавам илюзии... Така е по-здравословно и по-безопасно.

Вярно е, че ми омръзна да бъда силна, да се нагърбвам с целия този товар, предвиден да бъде носен най-малко от двама, да взимам решения и да нося отговорности, но вече нямам друг избор, така както и много жени в моето положение. Пък има и друго. Той не ни товари с повече, от колкото можем да понесем. Щом ми го е дал, значи мога да го понеса и да се справя. Така ми било писано, а както казват в родния ми край, "Каквото на глава писано - на камък не ходи."

- Но защо? Защо не искаш да се облегнеш на рамото на някого? - Андрей искаше да продължи с въпросите си, но Анна го спря.

- За какво? За да си поплача там и животът ми пак да си продължи по стария начин? Не. Благодаря. Не съм от тези дето лесно се разплакват или хленчат. А да хабя сили и енергия в подобни безсмислени сцени, не е в мой стил. По-скоро бих се надсмяла и бих продължила напред.

- Не ти предлагам рамо, на което да плачеш, а на което да се подпреш! - за пръв път, откакто бяха заговорили за това, Андрей повиши тон повече от приетото и се вгледа в нея напрегнато. - А щом, както казваш, Той може да те натовари с всичко, което можеш да понесеш, значи можеш да понесеш и това да се облегнеш на мен! Приеми го като изпитание.

- Ама, че го извъртя - разсмя се Анна.

- Възползвам се от собствените ти доводи. Доколкото разбрах, за теб в този момент най-големият товар е да си позволиш да се довериш и да се опреш на някого... Може пък, както казваш, така да ти е писано - да минеш и през това изпитание на доверието или пък нещо още повече... - не довърши той. - Предлагам ти следния експеримент...

- Експеримент ли? - Анна беше учудена от използваната дума. - Я не се халосвай! Какви експерименти те гонят?

- Да, експеримент... Следващите пет дни искам да се опиташ да се отърсиш от всичките си странни правила, страхове и приумици, и всичко онова, което се върти в червенокосата ти главица... Искам да ми се довериш изцяло и да престанеш да се обграждаш с тия невидими стени. Не искам усилията ми да се разпиляват в това да ги събарям, а ти пак да ги издигаш и така до безкрай... Искам да се постараеш да бъдеш жената, която, всъщност, си дълбоко в себе си, а не тази, която си си поставила за цел да бъдеш... - помълча малко и след това добави: - Ще го направиш ли за мен?

- Ще се опитам - усмихна се притеснено тя - При едно условие... - Играта, която той ú предложи, ú хареса и съвсем сериозно постави условието.

- Да чуя.

- Че през тези пет дни няма да говорим за оставането ми.

- Добре и аз предпочитам да го решим, когато му дойде времето - усмихна се доволно Андрей. - Други проблеми или условия, които биха могли да ти попречат да отвориш сърцето и душата си?

- Всички други основни проблеми са производни функции на този, без разбира се да споменавам това, че почти не ме познаваш, както и аз теб...

- Ще се опознаем...

Анна замълча. Много добре знаеше, че проблемите изобщо не са решени, а и не мислеше да ги решава. Искаше само тези пет дни да се изтърколят по-бързо и да си замине, защото усещаше как все повече и повече чувствата ú към Андрей се засилват, особено сега, когато знаеше, че той толкова държи на тях, както и на своите към нея. Все още я плашеше краткото време, през което се беше случило всичко и докато разбираше какво я влече толкова към него, не можеше да проумее на какво се дължи неговия интерес. Смяташе се за средно-статистическа българска жена, привлекателна, но не и чак неотразима, поуморена от живота и от товара, който бе понесла преди години и който все още носеше. Беше свикнала да "влачи каруцата" сама, както си казваше и дори не знаеше как да се държи, когато някой ú предлага помощта си. А, ако по някаква случайност останеше с Андрей, ще трябва да се научи не само да приема помощта и грижите му, но и изцяло да му се довери. Той не би приел нещо по-малко от това. Тези пет дни можеха да я научат на много неща, ако само успееше да се остави изцяло на отговорността му за нея. Трябваше да опита. Можеше пък и да ú хареса.

Видя Андрей да става и отново да пали цигара, но бавно смъкна възглавницата и тихичко се сгуши в нея, обмисляйки думите му.

Беше се унесла в сън, когато го усети да ляга. Привлече я в прегръдката си и Анна несъзнателно в просъница целуна ръката, която бе положил под главата ú.