- Извинете, не видях, че все още има някой тук.

  Мъжът вдигна поглед от екрана на компютъра, в който се взираше вече няколко часа и измери със студен поглед чистачката, застанала на вратата на кабинета му. Жената стискаше парцал за под и изглеждаше изключително притеснена, че е прекъснала работата му. 

- Мислех, че всички са си тръгнали, затова изключих и осветлението - продължи още по-притеснено, след като изминаха няколко минути без мъжа да проговори.

 Димитър побутна марковите си очила за четене по-високо на носа и плъзна поглед от чистачката към тъмния коридор зад нея и след това към дигиталния часовник, стояш на бюрото му. 23:26ч. 

 "Нищо ново под слънцето", помисли си мъжа. Напоследък все по-често и по-често му се случваше да остава след останалите адвокати във фирмата, за да работи. Не си спомняше от кога не се е прибирал навреме вкъщи. Но ако се прибираше навреме как щеше да стане партньор? Партньор не се ставаше със посредствена работа от 8 до 17ч.

- Няма нищо - каза накрая и се надигна от стола, който леко изскърца. - Не съм обърнал внимание колко е часа. Свършете си работата.

 След тези думи откачи черното си вълнено палто от закачалката и го наметна. Грабна няколко документа от бюрото си, прегледа ги набързо и ги пъхна в коженото си куфарче. 

 Чистачката, видимо облекчена, че не са я нахокали, се зае да забърсва праха от бюрото му.

- Само да не разбъркате документите - студено каза Димитър като я погледна от прага преди да излезе. - Лично ще отговаряте пред мен, ако объркате нещо.

 Врътна се на пети и тръгна по тъмния коридор, постлан с тъмно сив мокет. От лявата му страна се редяха вратите на офисите на адвокатите, със закачени на тях златни табелки с имената му. От дясната му страна се простираше откритото офис пространство за асистентките и помощниците. През деня тук цареше оживление, разговори, звън на телефони. Сега всичко тънеше в тишина и мрак. 

 Димитър стигна до асансьора, качи се и натисна копчето за партерния етаж. Докато пътуваше отново отвори куфарчето и прегледа документите дали всичко за делото, по което работеше толкова усърдно е там. Записки, докладни, имейли между фирмите - всичко си беше по местата. 

 Вратите на асансьора се отвориха и той излезе. Отправи се към стъклената въртяща врата, водеща към осветения от улични лампи, булевард. На бюрото до вратата седеше възрастен мъж с тъмно синя униформа на портиер, който се надигна леко.

- Приятна вечер, господине.

 Димитър му кимна отсечено и излезе от сградата. Отпред беше паркиран джипа му, последен модел Рейндж Роувър с всички екстри за модела. Качи се в него, метна куфарчето на пасажерската седалка, и подкара към вкъщи.

 След 40мин паркира в алеята пред двуетажната къща в модерен стил, в която живееше със семейството си. Изключи мотора и слезе от колата. Наоколо цареше тишина. Винаги бе мечтал да живее в крайните квартали на столицата, далеч от глъчката и шума и по-близо до гората и спокойствието. След дълги години работа най-после беше успял да сбъдне тази своя мечта и да осигури дом на семейството си.

 Прозорците на първия етаж на къщата светеха. Съпругата му явно го чакаше за вечеря. Димитър влезе в антрето на къщата. Остави куфарчето до вратата и закачи палтото си на закачалката. От кухнята се носеше приятен аромат на вкусно ястие. Запъти се натам. 

 Съпругата му, Даниела, вече го чакаше на масата за вечеря. Щом той влезе през вратата, тя се изправи, за да му сервира. Той я изчака да свърши и отново да седне срещу него. Чак тогава се заеха да се хранят. Както винаги в пълно мълчание. Из стаята оттекваха само тропането на приборите. 

 Димитър на няколко пъти забеляза, че съпругата му го гледа малко по-различно от друга вечер, но реши да не и обръща внимание. Най-вероятно пак беше изпаднала в някое от своите състояния, когато всичко я нервираше.

 Продължиха да се хранят в мълчание. Но когато почти свърши с храненето, Димитър вече не можеше да издържа на напрежението, оказващо му втренчения поглед на Даниела.

- Какво има? - почти изръмжа като побутна недоядената си вечеря в знак, че е свършил.

- Просто се чудех - подхвана съпругата му, като се изправи, за да раздига приборите, - не успя ли да се прибереш по-рано?

 Димитър въздъхна нетърпеливо преди да отговори. Вече бяха водили този спор хиляди пъти, но съпругата му не се разбираше от дума.

- Не, не можах. Защо?

- Не се ли сещаш сам? - попита тихо и го изгледа укорително.

 Димитър се замисли. Да не би да имаше рожден ден? Кой ден беше днес? Не, не е рождения и ден, той мина преди няколко месеца. Спомняше си го, защото нареди на секретарката си да и изпрати букет по куриер. Годишнина от сватбата? Не беше и това. Те се ожениха през пролетта, а сега беше септември. Тогава какво, по дяволите, искаше от него?!

- Не се прави на интересна - ледено каза, - а ми каже какво има.

- Мартинчо има рожден ден - почти извика. - И ти му обеща да се прибереш по-рано, за да вечеряме всички заедно.

 През съзнанието му премина спомен от преди няколко вечери когато сина му го беше накарал да обещае, че ще се прибере по-рано от работа. Беше се съгласил с половин уста, докато през главата му се стрелкаха различни стратегии за делото за застрахователната измама, което му бяха поверили.

- И защо не ме подсети? - обвинително попита. - Знаеш, че съм затрупан с работа и забравям подобни незначителни неща.

- Незначителни неща? - отново извика съпругата му и хвърли една от чиниите в мивката, където се счупи на две. - Това е рождения ден на сина ти. На единствения ти син! Как можеш да кажеш, че е незначително? Или за теб е по-важна работата? Делата? Парите?

 Димитър усети как кръвното му се покачва. Не беше честно да го обвинява. Та той се трудеше по 20 часа на денонощие, за да им осигури охолен живот, а ето че излизаше лошия.

- Ако не ме интересува толкова работата няма да имаме този дом - ледено заяви. - Няма да имаме тази кухня, тази маса, тази кола, нищо. Няма да можем да ходим на почивки както приятелките ти и техните семейства. Мартин няма да ходи в най-доброто частно училище, а ще учи в най-обикновено общинско. Не ме обвинявай, че искам най-доброто за семейството си!

- Но те няма през повечето време - тихо каза Даниела и се подпря на шкафовете.

- Няма значение, ще му купя някой скъп подарък. Нещо, което винаги е искал. Ховърборд например. А сега ще отида да го видя.

 Обърна гръб на съпругата си. Не искаше да я гледа в този момент, не искаше да вижда обвиненията в погледа и. Тя беше никоя, не можеше просто така да стои там и да го съди. Не тя се претрепваше от работа, за да им осигури всичко. Ако не беше той, ако не бяха делата, които печелеше, тя нямаше да носи марковите си рокли. Нямаше да ходи на фризьор всеки ден, нямаше да пазарува само от скъпите магазини.

- Ти дори не знаеш какво иска сина ти - достигна тихия и глас зад гърба му точно когато излизаше.

 Предпочете да го пропусне покрай ушите си, защото ако остане, щяха да се скарат. 

 Изкачи набързо стъпалата до втория етаж и влезе в стаята на сина си. Лампата беше изгасена, но през отворената врата влизаше достатъчно светлина от коридора. Мартин спеше в леглото си, завит почти до главата. Димитър придърпа стола от бюрото му и седна до леглото. Остана за миг загледан в сина си. Сина, за който винаги бе мечтал и бе искал само най-доброто за него. Точно затова се бореше всеки ден. За да му осигури охолен живот, да не му липсва нищо.

 Погледа му се плъзна по снимките, закачени по стените. Ето го Мартин като малко бебе, на следващата вече беше на 3 годинки с ожулени колене. Третата снимка беше от някакъв футболен турнир и сина му държеше някакъв трофей. Но Димитър не можа да се сети кога е било. Хвърли поглед към спящото дете.

 Изведнъж прозрението го преряза като нож в сърцето и цялата кръв се оттече от лицето му. Хвърли бърз поглед към снимките по стената и отново към сина си. Господи!

 Пред очите му се заредиха спомени и откъси от различни разговори със съпругата му от късните им вечери.

"Мартинчо проходи!" - беше му казала една вечер. Но Димитър не можеше да си спомни да е бил там.

"Мартинчо се научи да кара колело!", но Димитър не помнеше да го е виждал. Даже не знаеше какъв цвят е колелото му.

" Мартинчо сам си извади млечното зъбче!", но Димитър даже нямаше представа преди колко време е било.

" Мартинчо завърши предучилищната с отличен!", но Димитър не беше там да го види.

 Отново погледна първата снимка - малкото бебе Мартин. Кога беше минало това време? Кога от бебе се беше превърнал в голямо момче? И къде е бил той, когато сина му е опознавал света? На работа, ето къде! Докато детето му е откривало нови светове, опознавало е околния, учило е нови неща, проваляло се е и се е справяло, той не е бил там да види. Той е бил зает с работата си. И неусетно беше пропуснал най-важните неща в живота на сина си. А сега вече беше късно.

 Само след няколко дни Мартин щеше да тръгне на училище. Първият му Първи учебен ден. Дали щеше да може да се измъкне от работа, за да го види? В главата му започна да се оформя стратегия как да съчетае работата и личния си живот за в бъдеще. Щеше ли да успее? Да види сина си като първокласник? 

 Започна да сравнява плюсовете и минусите на това да работи по-малко часове и да обръща повече внимание на сина си. Можеше ли да го направи? Нямаше ли да сгреши и да загуби всичко, за което се беше трудил толкова години? Трябваше да направи най-трудния избор в живота си. И колкото и да изчисляваше, претегляше За и Против, със сърцето си той вече беше направил своя избор. 

 Може и да загубеше всичко, но нямаше да загуби сина си!