Събуждам се изморена от тежък сън в пет, пет и нещо и едвам държа очите си отворени. Никога не мога да спя спокойно в нощта преди дълго пътуване. Правя си силно кафе – катран и го изпивам на няколко глътки. Скачам бързо в дънки и блуза, нагласени предвидливо от вечерта. Слагам малко грим, колкото да скрия сенките под очите (а те не се маскират лесно) и съм готова да тръгна на път. В събота сутрин - шест, шест и нещо, градът още не се е събудил с махмурлук и е така тихо, че чак се чува жуженето на уличните лампи.
Колата ми се носи плавно и безшумно по булеварда, напомнящ за някоя тъжна песен, която някога съм чула по някоя радио станция. Определено тези асоциации са неясни. Те не са повикани самоцелно, а са бродещи и се улавят в паяжината на мислите случайно. Не е нужно дори да им обръщам внимание. Те просто преминават и съвсем скоро след появата си се изпаряват.
Излизайки от града, постепенно жълтата светлина от ореола на уличните лампи заглъхва и остава като далечно отражение в огледа ...