Полицай Тотев слезе от патрулната кола с явно нежелание. Както и очакваше, прониза го студения февруарски вятър, а снежната виелица премрежи погледа му. Колегата му го последва с още по-малък ентусиазъм. Запътиха се към входа на триетажната кооперация. На вратата ги посрещна жена, заела стойка на делва, с коси навити на ролки и халат, чиито краища едва се допираха върху огромния ѝ корем. Отдолу се подаваше басмена нощница на цветя.

- Добре, че дойдохте. Хайде влизайте, влизайте - занарежда тя, още преди униформените да са успели да се представят. Тотев понечи да каже нещо, но нова тирада го заля, още преди да е произнесъл и звук:

- Вече два часа това дете пищи, лудница. Тия къде живеят бе, в гората ли? Ние сме мирни хора, имаме нужда от почивка. Колко пъти им виках и чуках, ама на, не ми отварят. Аз на онази малка сополанка такъв шамар ще ѝ забърша само…

- Може би нещо се е случило? Защо не се обадихте по-рано? - успя да се вреди вторият полицай.

- Ба, случило се!!! - лелката го стрелна с малките си сини очички - То не е много да говоря, не обичам тези неща, ама в случая се изисква истината да се каже - направи театрална пауза, хвърли заговорнически поглед към двамата и продължи с притихнал глас- Онази парантия не си оставя децата сами за първи път. Без мъж е! Откакто се нанесоха няма мира- ту ще викат, ту ще плачат, ту ще се смеят, ту ще тичат… няма спокойствие, ама тая вечер… е всичко си има граници. Да не сме …

- Кой апартамент? - намеси се Тотев.

- На втория етаж в дясно. Ние сме малка кооперация. Всички се познаваме и се уважаваме, ама с тая…

- Благодаря Ви, госпожо. Може да се прибирате- вече бяха пред вратата и Тотев се ослуша. Дочу ясен детски плач и още един глас, който пееше детска песничка.

- Аз само да им кажа на тия, че … - старата лелка все още стоеше плътно зад полицаите.

- От тук поемаме ние - гласът на вторият полицай беше мек, но категоричен, а може би не съвсем, защото съседката продължи:

- Ако имате нужда от помощ, аз… - сигурността в гласа ѝ се стопи, след като срещна суровия поглед на Тотев - аз, такова, ще бъда у дома. Живея под тях - успя да смотолеви и заслиза по стълбите.

Тотев се ослуша. Песента беше спряла, но детските хлипове продължаваха. Приближи се още и почука леко на вратата.

- Полиция, отворете!

Плачът престана за миг, за да избухне с нова сила след пет секунди. Вратата оставаше затворена.

- Полиция, отворете!- повтори Тотев, този път малко по-силно, но без да крещи или да влага заплаха в гласа си.

Зад вратата се чуха колебливи стъпки и един плах глас на момиченце:

- Не мога. Мама ми е забранила да отварям на когото и да било.

- Добре, тогава ще си поговорим през вратата- рече тихо Тотев и се усмихна на шпионката пред себе си.- Кой плаче при теб?

- Братчето ми.

- Защо?

- Падна и си ожули коляното докато си играеше с топката. Сега иска мама да го гушне.

Двамата полицаи си отдъхнаха, че няма сериозно ранени, но бяха задължени да влязат при децата. По всичко личи, че това щеше да се окаже трудна задача, ако не искаха да стресират децата.

- А къде е мама?

- На работа. Ще се прибере късно.

- Ти как се казваш?

- Ани.

- А братчето ти?

- Боби.

- Виж, Ани, момченцата обичат полицейски значки. Ако му покажа моята, може би ще спре да плаче. Искаш ли да опитаме?

- Ами … не знам. Мама ще ми се скара, ако отворя вратата… - за първи път доловиха колебание в гласа на детето.

- Ще ти се кара!!! Аз ще те ошамаря само да те спипам. Така да знаеше- прокънтя силния и заплашителен глас на лелката. Двамата униформени подскочиха и се обърнаха почти едновременно. Въпреки огромното си тяло, тази жена беше успяла да се доближи безшумно и продължи яростно да клокочи- майка ти, онази фльорца, с полички колкото носни кърпи, излиза вечер, ама за вас да се погрижи не може. Ама иначе ти била казала. Я отваряй веднага вратата, малка мърло!

- Госпожо, нали Ви наредихме да се приберете, веднага. Веднага! - Тотев изпита сериозно раздразнение.

- Аз ли да се прибера? Ама нали едни сополанковци не можете да накарате да отворят вратата! Нали за това ви повиках - да въдворите тишина, не да си говорите през вратата с тези… с тези … - ядът замъгляваше ясната мисъл на съседката и тя не успя да открие подходяща дума.

Гневът се разля в Тотев, но той успя да каже възможно най-спокойно:

- Госпожо, ако веднага не се приберете или дойдете отново, ще бъда принуден да ви арестувам.

Клепачите на малките сини очички запримигваха бързо, а устата застина под формата на буквата О. Двойната гуша се заклати на ляво и на дясно в такт с главата, а от месестите ноздри излязоха със свистене няколко струйки въздух, като на огнедишащ дракон. Червенина заля бузите на дамата, а Тотев си представи вулкан, готов да избухне. И той избухна:

- Мене, мене да арестуват!!! Боже, докъде я докарахме! Аз като честна и почтена гражданка, търсеща закрила… ама на, пак защитават оная мизерница- въпреки, че изригна, вулканът започна да слиза, а тътенът му се чуваше все по-слабо и по-слабо.

Едва поели си дъх, полицаите дочуха, че някой се качва по стъпалата. Не беше съседката, тя все още ругаеше между двата етажа. Може би друг съсед или… Те не се чудиха дълго, защото остра канонада се изсипа върху все още не затихналия вулкан:

- Пак ли ти, дърта кранто? Какво искаш този път? Пак ли си тормозила децата ми? Ей сега те хващам и ти оскубвам перушината…

- Я курвата се появи- изписка лелката

- Стриптийзьорка.

- Все тая! За пари се чекнеш, ама не знаеш и кой е бащата на копелетата ти. Пропаднала мръсница.

- Мръсница, която има две деца, които я обичат. Мръсницата им дава дом, образование, храна и обич… Ооообич! Знаеш ли какво е това? Не, защото никога не си обичала и не са те обичали. Дърта, самотна, завистлива вещица. За тези двете горе не само тялото, а и душата на дявола си давам. А ти си носи твоята чиста на Свети Петър, дано поне там разбереш какво е да обичаш. Кукуваш по цял ден самичка и се чудиш как да развалиш чуждото щастие. Кукувица.

Двамата полицай се спогледаха.

- Тотев, защо не взехме случая с трупа на пейката?