Всичко, което искаше Мила е да покаже на хората колко са прекрасни – такива,
каквито са. За първи път пътува в чужбина през изминалото лято. А сега всичко в
България й се струваше толкова по-цветно, автентично и самородно. Осъзнаваше, че
това не съществува никъде другаде в света. Реши да опише, да разкаже един неин
шарен ден – с всички малки подробности, да разкаже и за себе си. Чудстваше, че
беше надраснала някои свои недостатъци. Беше развила душата си. “Този разказ
дори би ми бил полезен. Може да го публикуват в университетското списание :) Е,
не е някое известно лъскаво списание, но все е нещо. Все ще стигне до още
някого.” Опитваше се да бъде практична. Все пак е в света на големите. Хората я
привличаха. Изследваше ги, но мразеше да бъде ангажирана и замесвана с техните
дребнавости и интриги. Така и започна разказът й “За хората”. Той беше нейната
100 %-ва реалност. * * * * Няколко часа преди да замина за Бургас пиехме бира
със Сончето пред общежитието. Тя е едната ми съквартирантка. Чакахме да стане
два и половина часа, за да се запътим към ЖП гарата. Студентски град е почти
безлюден по това време на годината. Рядко срещам познати. След малко пристигна
при нас Неделина. Високо и слабо момиче. Беше облечено в ярко червен костюм от
изкуствена материя. Обута беше с чехли. Двете със Сончето следват китаистика.
Харесват ми, защото не са суетни. Настъпи време. Тръгнахме към гарата. …
Всъщност да изглежда така един млад човек – костюм и чехли – е често срещано в
страната ни. Даже е чаровно. … Със Сончето влязохме в гарата (Централна гара –
София). Там ни чакаше вече братовчед ми. Бяхме се уговорили да изпрати чрез мен
багаж за Бургас. Братовчед ми – Иван – 24-годишен. Завършва следването си –
специалност “Фотография”. Творческа личност. Като голяма част от младите хора,
живеещи в България, често не му достигат парите. Живее в малка квартира с
приятелката си. Опитват се да стабилизират положението си. Трудно е. Радва се на
малкото сигурност, която успява да постигне. Чака дете. Посрещна ни. Трябваше да
занеса за Бургас малко буркани. … Ще пътувам с Експрес-Чайка. Най-добрия влак
засега в България. Този път билетите струваха повече от обичайно. … До скоро не
умеех да избирам най-доброто за себе си. И сега не го умея много по-добре. Да се
справям с финансовите проблеми се научих, след като заживях извън дома на
родителите ми. … Седнахме на едно подобие на кафене в гарата. На масата беше ял
преди това някой друг. Беше ни все едно. Та това е Гарата. … … Бях останала
съвсем без пари и Сончето ми даде 50 стотинки, за да се прибера след като
пристигна. Влакът, с който трябваше да пътувам, беше по-различен от обичайните
Експреси. Сметнах, че е станало грешка. Убедих се, че няма объркване след като
видях табелката “Експрес-Чайка. София-Бургас” . Да, това беше моят влак.
По-скоро приличаше на “Бърз”. И за това платих 11 лева. … Настаних се в купето
(вагонът беше с купета). … Останах сама и зачаках някой да влезе. По коридора
започнаха да се разминават “вестникопродавачите”. Не зная да има такива и в
чужбина. Била съм единствено в Словакия. Там не видях нищо подобно. … Имат някак
особена, причудлива интонация. Тогава идват и “доброволците” от
“благотворителното дружество”, успяло да издейства разрешително за гарата.
Предлага картички с “идеална цел” за 2 лева. Служителите на дружеството са
обикновено 15 – 16-годишни. Много са добри. Винаги успяват да просълзят някоя
възрастсна жена и да й вземат последните 2 лева. След няколко минути в купето
влязоха две момичета около 20-годишни. Личеше им, че са бургазлийки. Та нали и
аз съм израстнала в Бургас. Ако не се лъжа, едната съм я виждала сред металските
банди в града ни. В момента нямаше вид на момиче от такава среда. … Имаше
красиво лице. Беше в бяло почти прозрачно потниче. Отпред със залепени
изкуствени кристалчета пишеше Esprit. Черен панталон и бял колан от изкуствена
кожа. … Другото момиче беше облечено в тъмни дрехи. Имаше странно лице, но по
своему красиво. Бяха с приятно излъчване. Започнаха да слушат музика от уокмен.
… В същото време в купето влезе мъж на средна възраст. Беше облечен в шарена
копринена риза напъхана в дънките му. … Имаше голям корем. Единственият му багаж
беше една найлонова торбичка с образа на Теодора Бургазлиева. … В близките 3 – 4
часа никой не се присъедини към нас. Двете момичета разговаряха. Диалогът им
звучеше по подобен начин: “Въъъ, човек, мно’о яко, мно’о зарибяващо! Лудница,
човек… (Едната се впечатляваше от музиката. По-късно видях, че слушат Нирвана.
Това е Бургас и неговите деца :) Често повтаряха “лудница” – трайно поместил се
сленгов израз в речника на връсниците ми. Изглежда. Според първото ми
впечатление реших, че не заслужават внимание. Не се запознах с тях. … Имаха
типичния източно-български акцент със засилена редукция (затъмняване на
гласните). Напомниха ми за мене преди няколко години. От разговора разбрах, че
уокмен-а им влачи. От време на време едната превърташе касетката с химикал. …
Дъвчеха дъвки. Пушеха цигари в коридорчето на вагона. Там имаше залепен образ на
запалена цигара и зачертаваща я червена чиния. Гледката навън беше красива.
Гори, планини, ливади, села, хора на нивите. Видях дори едно ромско семейство,
което яздеше два коня (мулета). Обвили главите си с шарени шалове, приличаха на
обитатели на пустинята. Минаваха и каруци. Слава Богу, че още ги има. Нямаше да
е толкова живописно без тях. Преместих се на седалката до прозореца. Исках да се
насладя на картините през прозореца. Така се озовах точно срещу пълния господин
с копринената риза. Беше заспал с отворена уста. Двете момичета продължаваха да
си говорят – били вече от два-три дни извън Бургас, т.е. в София. Чувствали
носталгия към родния град. Отново ми напомниха за мене. Мълчах непрекъснато и
наблюдавах. Спрях погледа си върху заспалия мъж. Съжалих, че нямам фотоапарат в
момента. Щеше да се получи характерна реалистична фотография. Реалността е
хобаво нещо. Заспал – така, както се спи във влак, изключително изпъкваше корема
на господина. Беше закачил найлоновата си торба на закачалката над главата си.
Червените коси и червило на Теодора Бургазвиева удивително си подхождаха на
моравите кожени седалки. Що се отнася до тях – от мръсотията изглеждаха
по-тъмни, от колкото бяха в действителност. Лепнеха. Когато се стъмни,
осветлението ни беше крайчеца на луминисцентната лампа. Ако не светеше от
коридора – нямаше да виждаме дори себе си. Един чех ми сподели: “Бях в България.
Пътувах с влак до морето. Никъде в света няма като вашите влакове :)” Не знам
какво имаше в предвид. Помислих си: “Влакът сигурно е бил модерен едно време.”
Бях доволна, че пътувах с най-небрежните си дрехи: тъмно зелена блузка, черен
спортен панталон. Нося го почти всеки ден вече повече от една година. Преди
няколко дни му се развали дзипа. Добре е, че не личи. Протъркан и избелял. Купих
си го с намаление. Добре ми служеше през тази една година. Задържам го на себе
си благодарение на колан – тъмно син. Тип – казармен. Струваше пет лева от
магазин за турски стоки. Катарамата от това лято започна да раждясва. Бях обута
с летни обувки. Тип еспадрили. Нося ги вече един месец. Няма да издържат още
толкова. Изглеждах не по-добре от всички останали. … Излязох от купето и отворих
един прозорец в коридора. Започнах да наблюдавам хората на гарата. Бяха
неразделна част от пейзажа. Сградата – стил “Социализъм”. В Словакия чух и друго
наименование на този стил – “Брутализъм”. Ако разбираме това буквално, то тази
сграда в сегашното й състояние съответства повече от всякога. … Малки
павильончета, които продават стоки със съмнително качество. Хора, изглеждащи…
според своите представи за красота, естетика. От скоро започнах да ги разбирам.
Забелязах, че около нашето купе се навърта някакво момче. Не ме впечатли особено
от пръв поглед. Влезе при момичетата. … Мисля, че от любопитство реших да се
върна на мястото си. Момчето вече слушаше музиката на девойките. Изглеждаше
нормално. … Смееше се странно. Като перфектно заучен смях. Това го издаде. Не
беше искрен. Искаше да впечатли бургазлийките. Затова и използваше изрази като:
“Служа! Служа… на Република България”. Разбрахме също, че скоро се уволнява, че
е взел 14 дни полагаем отпуск, утре заминава на почивка в Бургас – това му била
голяма мечта. Не беше много сигурен дали щеше да се забавлява ако нямаше
“по-такава компания”, която да го настрои на по-специално настроение. След това
предложи на момичето с русите кичури да се срещнат в града ни. Поиска й
телефона. Тя се измъкна тактично от ситуацията. А войникът престана да бъде вече
приятна компания. Направих асоциация с извод, до който бях стигнала преди време.
Един от големите ни недостатъци е, че се натрапваме един на друг. Не зачитаме
правото на лично пространство (както ментално, така и материално) на отсрещния.
Та не бяха минали и пет минути, откакто той беше влязъл! Опитваме се да се
доберем до скъпото, интимното, сакралното на личността, без да сме го заслужили.
Да го ограбим, да го унищожим. В един период от време изследвах себе си. Открих
един основен проблем в характера ми. Разрушавах повече от половината, от това
което изграждах в живота си. Това ми прилича сега по-скоро на манталитет, а може
да е природа. Затова често попадам в омагьосани кръгове. Прескочиха на разговор
за живота в чужбина. Младежът спомена, че има лели, чивовци и братовчеди по цял
свят. Не ме учуди особено. По Новините даваха репортаж за село, в което повечето
му граждани са спечелили зелени карти. А часът по английски език в училището е
по-посещаем, от който и да било друг. Страшна работа! За живота в чужбина
говореха само от слухове. Въпреки това звучаха и изглеждаха толкова сигурини,
сякаш самите те са преживели всичко. Дори спореха. Приличаха на наизустени
реплики, които използваха всеки път, когато разговарят на тази тема. … След
малко заговориха за съдбата, за същността на битието, за смисъла на живота…
Русото момиче все още имаше търпение да разговаря с него. Досаждаше вече и на
трите. Тя се опита да му обясни своя светоглед: “Знаеш ли, от гледна точка на
един всеобщ план, това което ти се случва, може никак да не е безсмислено”. След
няколко секунди тишина момчето отвърна: “Ааа…, аз психология не съм учил!” След
10 –15 минути съвместно пътуване той слезе от влака. … Здрависа се със всички.
Проява на добро възпитание. Обнадеждих се – не всичко е толкова лошо колкото го
виждам. Младото поколение върви в правилна посока. А може би винаги е имало и
такива хора. В останалата част от пътуването мнението ми за двете момичета се
подобри. Бях пренебрегнала това, че всеки има своя истина. Често тя съвпада с
истината от свещените книги. Тази универсална истина за човечеството, но
представена с безбройните изразни средства на света. Може да изглеждат като
стандартни девойки от съвремието ни, да говорят с акцент, а диалозите им да са
бедни на лексика, но бяха човечни. Наближавахме Бургас. … Пожелахме си всичко
хубаво. Беше десет и половина вечерта. Очаквах леля ми да ме посрещне. Така се
бяхме уговорили. Не след дълго я видях сред тълпата. Поздравихме се. Подадох й
багажа – найлоновите торби с бурканите, предназначени за нея. … Зарадва ме също
и сестра ми. Тя също беше с тях. … Вместо да се приберем – отидохме на парти.
Забавата се оказа около любимата ни част на града. Посрещна ни Ицо – приятелят
на сестра ми. Влязохме в едно художествено ателие. До сега съм влизала само в
още едно: това на Ицо – той е ходожник-дърворезбар, такъв какъвто беше и
домакинът. Помещенията си приличаха. … Посрещна ни домакинът. Четиридесет и пет
годишен мъж с мустаци – тип хайдушки, дълга спластена коса, оплешивяла на
темето, вързана на опашка в тила. Изглеждаше твърде небрежен. Добряк и веселяк.
Почти веднага се намериха чаши и ни наля ракия. За мезе имаше кисели
краставички. Имаше и още един мъж в ателието, млад – около тридесет годишен. …
Имаше сини очи. Косата му беше на расти. Наричаше се Васко. … Така… пиехме ракия
и ядяхме кисели краставички. Научавах все повече за всеки от образувалата се
компания. Четиридесет-и-пет-годишния дърворезбар го прецених (но към края на
вечерта) като човек, който вижда същността. Вижда истината за реалността, за
хората. … Що се отнася до истината – такива хора или се очароват твърде много от
нея, или се отвращават също толкова силно. И двата случая емоциите отслабват
волята им. По-скоро им пречи, отколкото да им помага. Често са прекалесно
потресени от това, което усещат и виждат. … На пръв поглед изглеждаше комично.
Леко състарена физика. Самият той повтаряше: ”Дърт съм вече. Стар съм.” Всъщност
лицето му беше с детско излъчване. Известно време ни убеждаваше: “В момента, в
който се почувствам стар – ше се застрелям, ше си тегля въжето. Няма за к’во да
живея тогава”. Разказваше с любов за кучето си. Беше спасил котенце на 1 – 2
седмици от гладна смърт. Споменаваше с искрена благодарност дори за най-малкия
си благодетел. Беше много доволен за подарените кисели краставички, които сега
служеха за мезе на ракията. Нямаше пари да си плати наема. Молеше за помощ
приятелите си – двамата присъстващи – Васко и Ицо. Монологът му беше интересен
за слушане: “Много обичам жените. И ракията много обичам. Ама… ако трябва да
избирам между жената и ракията – ще избера жената”. – “Предател” – пошегува се
някой и се разсмяхме. Молеше ни да го запознаем с някоя 40-годишна госпожица, за
да остане с нея “до края”. Изглеждаше невинен и наивен. Васко е вторият мъж,
който ни посрещна в ателието. Археолог. В свободното си време се занимава с
дърворезба. Заговорихме се за работата му. Разказа ми за разкопките на тракийски
селища и гробници. … “Защо се интересуваш от тия работи?” Не знаех какво да му
отговоря точно. “Искам да науча истината”. “Нали? И аз заради това… Правя го
заради себе си.” Попитах го дали успява да живее пълноценно от парите, които
печели. Разбира се, че отговори ”не”. Обеща да ми даде статии за най-новите
изследвания и открития. Даде ми “визитка”. Така нарече капачката от буркан с
написан телефонен номер с нож. В същия момент домакинът се обърна към него: “Ти
си късметлия, братле. Бог ти е дал всичко, което искаш.” – “А друг е въпросът
дали искам нещо.” – отвърна Васко. Думите му ми харесаха. Той видя това. “Аз не
искам нищо” – потвърди. Скромност, хм… – и тя вече рядко се среща. Но това са
само думи. Научих се да не вярвам на думи. … Към два часа вечерта се отправихме
към спирката. Трябаше да се приберем. Докато преговаряхме с един таксиметров
шофьор, пристигна маршрутката. Затичахме се към нея (излиза с 20 стотинки
по-евтино). След двадесет минути бяхме у дома. * * * * За щастие разказът на
Мила се хареса от главния редактор на университетското литературно списание. В
него се публикуваха вече от 30 години само значимите трудове на авторитетите в
литературната ни наука; стихотворения на млади поети, но и на вече известни в
тези среди, както и някой превод на новоизгряла талантлива писателка в Чехия.
“Да, трябва да се даде шанс на това талантливо дете. Току виж е отклонила
вниманието на колегите учени от класиката” – мислеше си главният редактор. Така
наивният разказ изповед на студентката по филология – Мила беше публикуван в
следвашия брой. А тя беше много щастлива – първата й публикация. Купи си един
брой от ограниченото количество – 200 броя, като 50-тина от тях бяха
предназначени за дългогодишните безплатни абонаменти – за редовните читатели,
както и за библиотеките. Малко се боеше – в твробата си беше вложила душата си
(както би трябвало да постъпва всеки творец). Не знаеше дали ще я разберат
правилно, но беше реалист. “Едва ли ще се заинтересува някой Все пак са 200 броя
!!! :) Тя обаче дори не предполягаше колко интерес ще пердизвика творението й
сред литературоведските среди. Всеки един авторитет от катедрата по
литературознание към Унаиверситета беше посветил дългогодишния си труд за
създаването на своя авторова литературоведска концепия. Всеки от тях беше
съчетал идеите си в едно цяло. Това цяло беше израз на светогледа му, на опита
му, на стремежите му, на душата му. Също нако Мила – творци, но от друго
естество. Така в следващия брой на университеското списание се поместиха няколко
мнения за идейния разказ на младата писателка. Мила си купи и него. Беше й
любопитно да узнае какви са отзивите за творбата й. Разтвори списанието и
зачете: “Разказът описва един своеобразен космос – Хм, звучи добре :) –
Героинята се придвижва в хронотопа. Сюжетът се създава на основота на
субективното схващане на реалността. Именно това личностно възприемане
предполага фикционалност. – Фикционалност?! – Пресъздаден е един самороден свят,
съществуващ сам за себе си. – Самороден свят… сам за себе си? Та това е нашият
свят! – Творбата пресъздава множество образи – човешки характери, които оживяват
в свое собствено измерение и битие. Повесвователката прави реминисценции към
други реалност. С изследователски поглед тя открива една друга действителност.
Сюжетът е опростен. Разказът има дневников характер с изразено пътеписно
начало…” Тази рецензия беше на проф. М.Б. от катедрата по литературознание. В
дългогодишната си практика, той бе достигнал до няколко основни идеи за
литературата: 1. Образността е водещият белег на литературата; 2. Литературата е
фикционалност; 3. Литературното произведение създдава свой свят. Мила прочете до
край рецензията на проф. М.Б. Чувстваше се странно. Това беше оценка и на самата
и личност. Никой до сега не беше я възприемал по този начин. “Това е много…
научно казано. Всичко е вярно, но… не това исках да кажа на хората.” Започна да
чете следващата реценция. Беше я написал доц. П.П. – литературовед. Той беше
изградил своя литературна концепция. Според него: 1.Литературата е подражание,
отражение; 2. Литературното произведение има един единствен смисъл и той е
постижим. Мила четеше вече втората рецензия – тази на доц. П.П.: “Творбата е
точно отражение на действителния свят. В текста сякаш са изобразени с
изразителна точност фотографски кадри. В духа на позивистичното начало –
малките, дребните детайли тук имат значение. Те спомагат за по-голяма
достоверност и обективност на пресъздаденото… – Хм, нали беше субективен
ръзказът, сега пък е обективен. Странно :) – Творбата е огледален образ на
реалния живот. Всеки детайл тук води към една цел, към един смисъл – този на
правдивостта….” “Да, така е. Описах света около мен, но не беше самоцелно. Това
не е просто описание а етап от развитие на душата ми…” Мила се озадачи – защо
никой не я разбираше напълно. Имаше нещо много съществено, което се опита да
каже с него. “А може би те вече са стигнали до това, а сега е много дълбоко в
тях и не е нещо ново.” Имаше още критика върху разказа й. Прочете и следващата
рецензия. “Сюжетът на литературното произведение се развива чрез преместване на
главната героиня в пространството. Описва се пътуване. То в митопоезиса
символизира инициация, самопостигане на личността… – Ха, вярно, че това
означаваше. Но аз нямах това в предвид. – …достигане до личностния микрокосмос.
Повествователката създава нов ред. – Аз ли го създавам? – Тя го космизира както
по хоризонтала, така и по вертикала: “Гледката навън беше красива . Гори,
планини, ливади, села, хора на нивите” – Доста силно казано. – Героинята съдържа
в себе си демиургичното начало. Създавайки тази нова реалност…- Нова реалност?!
- …. главната героиня може да се отъждестви с Господ от християнския код – тя е
творец досущ като сам Бог… - Това е много ласкателно, но е пресилено… Чак пък
Бог…? Не, не… не това е идеята на разказа.” Критиката беше на един от първите
изследователи в страната в областта на митотворчеството проф. М.Г-ва. Нейната
концепция за литературното произведение се базираше на архитепалната теория на
Юнг, както и на изследванията на културолога Мирча Елиаде – основно. В същия
брой на литературното списание имаше публикувани и критики на по-млади
изследователи – асистенти в Университета. Бяха написани в духа на
деконструктивизма. Това е хита на литературознанието в момента. Първата беше на
гл.асист. А.А.: “Фрагментарността в произведението е слабо изразена. Представена
е като описание на самостоятелни пейзажни картини, както и на образни
характеристики на героите в разказа. Отделнаи моменти са възприятията и
впечатленията на повествователката. Сякаш вметнати, за да изградят едно усещане
и след това да го разрушат…” Да, разрушавам го, но това всъщност е преодоляване
на личността ми. Опитвам се да схващам нещата по-широко. Това е самовъзпитание.”
– оправдаваше се сама пред себе си Мила. Прочете и другата критика: “… Разказът
има последователно построена във времето фабула и ясно изразен сюжет – отправяне
към дадена цел и нейното постигане. Вътре в самата художествена конструкция
повествованието разкрива множество други измерения. Расъжденията предполагат
лирическото начало, описанията – епическото. В многозначността си твърденията и
картитните пораждат своеобразни асоциативни вериги у читателя. Така
произведението става непознаваемо…” – “Е, може би наистина е такова, или … всеки
го познава по свой начин.” – мислеше си студентката по славянска филология. Мила
си спомни за впечатлението на съквартиранкката й след като прочете разказа:
“Разбрах, че ако искаш да кажеш нещо на хората, просто трябва да ги опишеш
такива, каквито са.” Сестра й (на авторката) реши, че стилът й на изразяване е
груб и недодялан. Случи се, че този разказ беше част от Порт Фолиото й.
Кандидатстваше за работа. След като прочетоха разказа, отзивите бяха: “Писала си
с големи подробности. Е, за един сценарий подробностите са важни, но може би
трябва да е по-сбито. Все пак момента във влака бише интересен.” По някаква
изключителна случайност Мила чу разговор на момче и момиче в библиотеката.
Момичето четеше разказа й и показваше някои моменти на момчето. И двамата видимо
се забавляваха. Навярно подготвяха курсови работи по литература (или нещо
подобно) и разказът случайно им е попаднал: “К’во ще кажеш? Става нали?
Най-якото е, че в абсолютно случайна ситуация са се събрали толкова характерни
образи. А и са много различни един от друг.” – споделяше момичето. Когато ги чу
Мила се развълнува, почувства се добре. “Те са по-близо от всички останали
досега :) Но все пак са на моята възраст – мислим почти еднакво.” След
библиотеката тя се прибра у дома. Постави двата броя на университетското
списание (този с разказа й и другия с критиката) на етажерката при останалите й
книги. Остана сама в стаята. Имаше нужда и да си почива от хората. “Колко много
души разбуди този разказ, колко много впечатления, по колко различни начини
достигна той до тях. Не е ли това по-важното? :)”