Разказ, вдъхновен от песента "Почти забравена любов".
Текст: Петър Москов
Музика Васил Найденов

Колко е хубаво да обичаш! 
Имаш силата да видиш света от хубавата му страна. Вярваш, че всички хора са добри. Посрещаш трудностите с вдигната глава и знаеш, че пътят по който вървиш е правилен.
Колко е хубаво да обичаш! Дори не се и замисляш, дали те обичат. Това е тя, истинската обич. Мислиш за нея от мига, в който с събуждаш, до последните минути, преди да заспиш. 
И както всяко нещо, което се ражда, така и в любовта идва ден, в който умира. Обикновено се случва, когато си се отдал изцяло на изкуството да обичаш. Телефонът спира да звъни. Минутите стават часове, а дните се превръщат в години. Сърцето ти започва да бие толкова силно и бързо, сякаш гони парченцата, които се отчупват при ударите на изчезващата топлина. Тъгата те топи. Усещаш болка, която с всеки изминал ден става все по-силна. И вместо, като разумно създание да избягаш, ти не искаш да свършва, макар и да те боли. Дълбоко в душата ти спи надеждата, че ще чуеш този глас, който дори да ти е причинил болка, ще ти донесе радост, много по-голяма отколкото страданието. Искаш да ти звънне, въпреки че можеш и да не вдигнеш телефона. Или пък да знаеш, че можеш да кажеш думи, които не бива да се казват на човек, когото си обичал. Да, любовта е към своя край. Усещането е същото, каквото и като загубиш близък човек. Хората те успокояват, че времето лекува, всичко се забравя и живота продължава. Но как да изтриеш от душата си този, в когото си бил влюбен. Затваряш се и не искаш да слушаш никой. Какво разбират хората? Нима знаят, как си обичал и колко щастлив си бил? Не, те нямат представа за това. Всеки обича по свой си начин. Любовта си тръгва. Любимият човек поема по пътя си, срещнал друга обич, навярно много по-силна, от тази, която ти си му давал. В прегръдки и топли думи, върви по път, различен от твоя. А тук, в сърцето ти, затиснат с тъга стои спомен за щастливите мигове, които си изживял. Истинската любов не може да остане в миналото. Оставяш в душата си почти затворена врата, през която да можеш да надникнеш и да виждаш огъня, който е горял и дори и сега да тлее, няма да изгасне. Тази любов ще те топли през целия ти живот. Почти забравена любов. И други хора да срещнеш, и да обикнеш, и да се влюбиш, тази обич няма да бъде същата като предишната. И понеже си обичал с чисто сърце и си се раздавал докрай, след време човекът, който те е наранявал напомня за себе си. Или ти звъни, или уж случайно те среща на улицата, където знае, че минаваш. И тогава спокойствието, което трудно си постигнал, изведнъж се срива и огънят се разпалва отново. Толкова силно гори, че пламъците му стигат чак до очите и ти несъзнателно плачеш. Сълзи от обич, но и от яд, че си слаб и уязвим. Питаш се, защо се връща отново при теб? Защо, след като е предпочел да се гмурне в плиткото, когато си дарил най-дълбото в душата си? Дали те обича отново или само иска да види кръпките в сърцето ти, за да ги разкъса пак и пак? Същата сила, с която си обичал, сега я използваш, за да се защитиш. А как се опазва сърце, което е изгаряло в толкова силна любов. Човекът, когото си обичал знае, че никога няма да е късно, за да запали същия огън в сърцето ти. Знае, че и да се опитваш, ти няма да го изтриеш от живота си. Наясно е, че това е почти забравена любов, която винаги може да се съживи. И понеже голямата любов идва веднъж в живота, тя остава завинаги. И колкото да се молиш да не се завръща, тя знае, че има свой дом. А този дом е в душата ти. 
Истинската обич никога не излиза от сърцето ти.
Тя не се превръща в спомен, колкото и да ти се иска.
Почти забравената любов оначава, че обичаш повече от всичко.

Явор Перфанов