Брилянтин
Ръцете му... познаваха смъртта. Беше я виждал не веднъж. Усещаше хладният ѝ дъх ... някъде дълбоко знаеше, че му се присмива. Тази битка изтръгваше всичко човешко от него, изцеждаше целият му емоционален заряд, после го изсипваше отгоре му, но обезобразен и надъвкан, преследваше го в сънищата му, събаряше го нощем и дълбаеше в него...
Но той познаваше и триумфа - най-силният наркотик. Годините на славно израстване в кариерата разполагаха с пълната, тотално опустошителна сила, да го доведат до самозабрава. Благодарност, признателност, близките на пациентите, които бе върнал към живота, всички те го боготворяха. В дългогодишната си практика съумя да съгради някакъв баланс, който успяваше да го задържи на повърхността, тогава когато губеше битката. Със славата му беше доста по-трудно да се справи.
Прошарените му коси дори не потрепваха. Строгото му лице всъщност имаше прекалено красиви черти. Годините му подариха невероятен чар. Една особена благост се настани в няколкото бръчки ...