Подводен  туризъм

„Какво ще кажеш, като се пенсионираме да купим един микроостров в този регион? От тези дето са само една скала от няколко десетки квадратни метра. Все някак ще успеем да си построим едно прилично бунгало и щом ни стегне шапката, хайде на острова.”

„Отлична идея. И без това, от шесте хиляди гръцки острови официално са населени не повече от 4%. А островчета – скали, колкото щеш. Но ще си позволя да направя едно допълнение.”

„И какво е то?”

„Никак няма да е лошо да се добави и една яхта.”

„Е, остава да поискаш подводница, хеликоптер и т.н. Чак до яхта няма да стигнем,  но една добра моторница и качествени екипировки за подводен спорт, бихме могли  да имаме като едното нищо.”

„Добре, на първо време може и моторница, но поне да бъде с мощен мотор. Освен това мисля, че няма да възразиш аз да съм капитана, а ти  старши механик.

„Съгласен...”

„Благодаря ти.”

„Прощавай, но не ме остави да довърша. Съгласието ми важи само при условие, че на ротационен принцип, всеки ден ще си разменяме длъжностите.”

„Хм. Старият мъдър лисан никога няма да се остави да го прецакат. Какво пък - предложението е справедливо и аз го приемам без възражение. Започваме от днес, нищо че в момента нямаме нито остров, нито бунгало и моторница. Но както се казва, бъдещето е пред нас.”

„Слушам капитане! Надявам се „светлото бъдеще” да не се разбърза и да приключи с днешното настояще, нещо, което въобще няма да ми хареса.”

„Още по-малко пък на мен. Затова най-добре да задраскаме този черен вариант и да приемем, че бъдещето ни ще бъде безоблачно, неизчерпаемо и непрекъснато ще ни затрупва с изненади – една от друга по-прекрасни. Наздраве за бъдещото, старши!

„Наздраве, капитане.”

На маса в заведение, намиращо се в старата част на град в един от големите  гръцки острови, бяха седнали двама мъже,  на които изглежда единствената задача беше да се шегуват и да се наслаждават на току що сервираните им прекрасни салати, подкрепени със заскрежена бутилка узо. Облечени в къси панталони и тениски, изпънати от мускулестите им  загорели тела, те разговаряха весело и безгрижно. Имаха вид на заможни туристи или бизнесмени, които са решили, макар и за няколко дни, да се откъснат от досадното ежедневие.

Бяха пристигнали със самолет преди  около час. От летището, отстоящо на двайсетина километра от втория по големина град на острова, взеха такси, което ги закара до централната улица на старата градска част. Слязоха от колата и тръгнаха по улицата, разглеждайки с интерес реновираните стари сгради и сергиите, предлагащи какво ли не. Багажът им се състоеше само по един елегантен, неголям спортен сак, преметнати на раменете им.

Вече минаваше дванайсет часа и те решиха, че е време да пийнат и хапнат нещо по-сериозно. Това, което им сервираха в чартарния самолет, с който пристигнаха, беше толкова оскъдно, че не можеше да се брои дори и за лека закуска. Внезапно загубили интерес към прелестите на стария град, те влязоха в споменатото заведение и се настаниха на маса намираща се под красив чадър на откритата площадка откъм улицата. От поръчките, които направиха пролича, че са спецове по оригиналната гръцка кухня.

Когато приключиха с узото, сервитьорът донесе разнообразни рибни специалитети и добре темперирано бяло вино. Отвори бутилката, напълни чашите и се зае с другите си клиенти.

Туристическият сезон беше в разгара си. Заведението беше пълно, а улицата гъмжеше от туристи, говорещи високо на различни езици.

„Виж само каква навалица е навсякъде.”, каза единия от двамата.

„Колкото повече хора, толкова по-добре за нас.”, отбеляза вторият, взе пълната чаша и попита:

„Помниш ли кога за първи път пихме от това вино?”, при което последва незабавен отговор:

„Естествено, такива неща не се забравят. Едва ли не и в момента го виждам на живо. Гръцки остров, макар и много по-малък от този. Необикновено тиха вечер, обсипано със звезди небе, пълнолуние, морето като тава, на брега запален огън, на който старите барби приготвяха фантастични рибни вкусотии,докато рибарите пренасяха пресния улов от лодките в дървени касетки. Да ти призная, много често и то с голямо удоволствие, си спомням за тази прекрасна вечер.”

„И аз. Ами когато засвириха бузуката и китарата, придружени със стари гръцки мелодии и всички станахме да танцуваме? Прав си, че това трудно може да се забрави, ако въобще. Танцът не беше нищо особено – хванати за раменете, правехме само бавни стъпки с поклащане, но в тях имаше такова опияняващо откровение. Сякаш чувствата ни преминаваха през някакъв неземен филтър, който пропускаше само най-хубавото от тях и просто се отлепвахме от земята. Беше невероятно разтоварване и в същото време мощно зареждане с позитивна енергия.”

Унесени в този, явно скъп за тях спомен, двамата не разбраха кога бяха успели да изпразнят не само чиниите, но и бутилката бяло вино.

„Вили, и каква стана тя? Както се казва в една песен: „Ето виното е веч изпито, с мъка гледам празните стъкла.”

„ Това не е проблем Ханс. Нищо не ни пречи да си поръчаме нова бутилка, но аз вече започвам да се безпокоя. Все още нямаме вест от капитан Янис? Нещо е станало.”

„Прав си, той е абсолютно точен и вече трябваше да имаме съобщение.”

В това време при тях застана келнерът. Този път обаче не беше усмихнат както преди.

„Моля прегледайте менюто, може би господата ще си поръчат някакъв десерт или нещо друго.”, каза той, подаде менюто на Вили и се отдалечи.

„Сега ще научим отговора, който ни интересува.”, каза Ханс.

Вили разтвори менюто, започна бавно и внимателно да го разлиства, сякаш искаше да го научи наизуст. Под последния лист видя бележка написана на развален английски с неравен, разкривен почерк. Започна да я чете тихо, без каквито и да било интонации:

„Преди около час и половина, в резултат на колизия между яхтата  „Глория” и моторницата на капитан Янис, същия е бил ранен смъртоносно. Тялото му е било прибрано на яхтата, а след това предадено на гръцките власти. След установяване на смъртта от следствен лекар, тялото е закарано в моргата на местната болница.”

По лицата на двамата не пролича дори и за миг следа от обхваналите ги чувства. Ханс взе менюто, прелисти го бавно и  когато стигна до бележката каза също тихо и монотонно:

„Значи или някъде по веригата има теч, или хрътките, намиращи се на „Глория” са надушили някакви следи.”

„И са решили първи да претърсят Янис и лодката му.”

„Да и то мъртъв. Не са го пресрещнали в открито море, защото там е дълбоко и за разлика от тук, прецизно претърсване на дъното направо си е губене на време. А няма да се учудя и ако са се страхували, че в лодката има гранатомет, който той ще използва, ако започнат да го преследват. От тях всичко може да се очаква, но чак такова брутално и безочливо убийство!  Това вече няма как да им се размине и то не по наша вина. Просто насила си го изпросиха и ни принудиха  да преминем към  план „Б”, каза Ханс и направи знак на сервитьора.

Поръча два малки коняка „Метакса” със седем звезди и кафе, върна менюто и едва чуто му каза:

„След час и половина, капитан Димитрос да ни чака на пристанището със заредена моторница. С поръчката донесете сметката, а бележката изгорете.”

Започнаха с коняка. Разклатиха чашите си, вдъхнаха от приятния аромат, след което отпиха бавно  и мълчаливо. Ако някой ги погледнеше от страни щеше да остане с впечатлението, че двамата просто не искат да си развалят удоволствието от прекрасния коняк с излишни приказки.

Без да погледне сметката, Вили остави под нея няколко сгънати на две банкноти от по сто  долара, затисна я с една от чашите и двамата напуснаха заведението, смесвайки се с тълпите туристи на улицата.

„Дано не е възникнал някакъв проблем, който да попречи на Димитрос  да ни осигури всичко, което ни е необходимо?”, каза Вили.

„Ако имаше нещо щяха да ни уведомят. Освен това, всичко трябва да е в моторницата още преди няколко дни.”

„Така е. Планът за действие е ясен, но мисля, че няма да е зле да го актуализираме. И понеже днес ти си капитана...”, започна Вили, но Ханс го прекъсна:

„Като възпитани кавалери, първо ще поднесем нашия изискан подарък на скъпата ни „Глория”, която напълно си го заслужи. Ако не бяха убили Янис, така и щеше да си отплава поживо по здраво  без да го получи. 

Сигурен съм, че цялата вина по колизията ще се прехвърли върху капитан Янис. Не се съмнявам, че и необходимите доказателства, свидетели, включително и филмов материал вече са налице. А и гръцките власти едва ли ще почнат да ровят в нещо, което може да им навлечи само неприятности, ако вече не са получили и съответните инструкции за съдействие.  Вероятно  след приключване на формалностите и малка демонстративна разходка из града, хората ще се приберат на яхтата и на пълен ход ще се отправят към Атлантика, без въобще да влязат в пристанището.”

”А Капитан Янис, по скоро тялото му?” 

„През нощта ще го посетим в моргата. Димитрос ще ни чака с кола и веднага след като си свършим работата потегляме за другото летище.”

Двамата влязоха в една древна, много интересна църква, след това разгледаха многобройните сергии без да купят нещо и точно след час и половина бяха на пристанището, където вече ги чакаше Димитрос. Последва кратък „пазарлък” със собственика на моторницата и след като постигнаха „споразумение” за цената, двамата се качиха в лодката, която скоро напусна пристанището.

„Вече знаете какво се случи с капитан Янис. Бях на риболов в морето, очаквайки появата му и видях всичко. Яхтата пристигна около час преди колизията, но не влезе в пристанището. Когато накрая тръгна, видях лодката на капитан Янис плуваща по посока на пристанището. Точно преди да се разминат с нея, яхтата неочаквано рязко промени курса си,  връхлетя върху моторницата и я разцепи на две. След това направи остър завой и спря до остатъците от лодката. От яхтата скочиха двама души с акваланги, които  отнесоха тялото на Янис до яхтата, а хората на борда й веднага го вдигнаха на палубата. Двамата водолази се върнаха при мястото на удара. В момента „Глория” е пуснала котва извън пристанището, близо до мястото на колизията.”, каза през сълзи Димитрос и продължи:

„Капитан Янис е мой първи братовчед. Израснахме заедно и никога не сме имали тайни един от друг. До последния момент се надявах, че е жив, но когато отидох до болницата и жена ми каза, че...”, обзелите го чувства прекъснаха гласа му.

Успя да овладее донякъде вълнението си и добави:

„Просто не мога да повярвам, че вече не е между живите. Бих направил всичко за да отмъстя за смъртта му, но разбирам, че възможностите ми са твърде малки за да мога да се справя сам. Затова се кълна в светлата му памет, че съм готов да ви помагам със всичко, което мога, без значение какво ще ми струва това.”

„Както знаеш, капитан Янис беше много близък наш приятел и възмездието за случилото се няма да закъснее. Но без твоята помощ това ще бъде много трудно, по-точно невъзможно.”, каза Ханс.

„Само ми кажете какво трябва да направя и можете да бъдете сигурни, че ще бъде изпълнено.”, заяви с категорична решителност Димитрос.

„Трябва да се приближиш максимално до яхтата, но така, че да не буди подозрение, още повече, че ние двамата ще влезем във водата с акваланги.”

„Няма проблем. Както виждате, наоколо гъмжи от лодки, возещи любители на подводния туризъм. Доколкото разбрах, капитанът на яхтата и нейният собственик или наемател, са заминали с полицейския катер в града и още не са се върнали. Двамата водолази се прибраха на яхтата преди половин час и с още трима души заминаха с лодка в града. Според мен в момента на яхтата има само един човек.”, обясни Димитрос и отключи тежкия катинар на сандъка в предната част на лодката.

„Всичко, което ви е необходимо е осигурено и основно проверено.”

„Тогава да не губим време.”, каза Вили и двамата с Ханс започнаха да се събличат.

Вечерта се поразходиха из старата част на града, а по-късно вечеряха в същия ресторант, в който обядваха. Бяха облечени в  тъмни панталони и елегантни, също тъмни ризи, пуснати свободно над панталоните им. Отново поръчаха рибни специалитети, но този път изпиха само по една бира. С менюто получиха ключ от задния вход на болницата, през който се извършва зареждането с провизии и консумативи, както и скица за пътя от този вход до моргата. Имаше и кратко съобщение, че моргата не е заключена, както и че портиера на централния вход проверява документите на всички влизащи и излизащи лица, които не са от персонала на болницата и записва имената им.

Приключиха с вечерята и излязоха на улицата. Независимо от късния час, по нея продължаваха да се разхождат шумни групи от туристи. От една таверна, се чуваше чудесна гръцка музика, придружена от вокалното изпълнение на някакъв много добър дует. Без да се двоумят двамата влязоха вътре.

В заведението имаше много хора, голяма част от които танцуваха. Настаниха се на една отдалечена от дансинга масичка с два стола. На пристигналият келнер поръчаха  два малки коняка, ядки и сода.

Веднага познаха дуета – мъж и жена, чийто плакати бяха разлепени по главната улица. В момента изпълняваха една от любимите им гръцки мелодии. При нормални обстоятелства веднага биха излезли на дансинга, но в момента мислите им бяха далеч от подобно намерение. 

Келнерът донесе поръчката и любезно попита на немски ще желаят ли още нещо. Вили отговори, че вече са вечеряли, че са се отбили тук да послушат гръцка музика и уреди сметката.

Минаваше полунощ, когато двамата напуснаха таверната и се отправиха към болницата, покрай която бяха минали още през деня.

„Димитрос каза, че в момента в болницата се монтира алармена система и наблюдаващи камери, но още не са включени. Ами ако вече работят?”, попита Вили.

„Е, няма го Пиер с неговите електронни джажи, така че не ни остава нищо друго освен да се доверим на това, което ни каза Димитрос. При това информацията е от жена му, която работи като сестра в болницата и точно тя му е казала, че тялото на капитан Янис вече е в моргата.”, отговори Ханс.

„Дано да е така. Иначе може и да се разминем не само с нашия остров, но и с прекрасното бъдеще.”

„Само това не.”, както се казваше в някаква песен. Освен това капитан Янис вече няма нужда от нашата компания, така че няма защо да се бавим в моргата.”, опита се да се пошегува Ханс, но не се получи.

Продължиха пътя си без да говорят. Заобиколиха централния вход на болницата, без усилия се прехвърлиха през оградата и се снишиха до стената й. „Оказа се”, че пред входа, който ги интересуваше нямаше осветление.

„Браво на Димитрос. Даже и за това се е погрижил. Сега да си сложим ръкавиците и... напред.”, каза Вили, извади два чифта ръкавици и подаде единия на Ханс.

Извадиха пистолетите си, сложиха им заглушители, заредиха ги и без да задействат предпазителите им тръгнаха към входа. Отключиха вратата  без проблем и внимателно я затвориха след себе си. Осветлението вътре беше слабо, явно, бяха включени само дежурните лампи. Следвайки указанията от скицата, която видяха в ресторанта, те започнаха да се спущат по стълбата, която водеше към складовете и моргата. Бързо откриха метална врата със съответния надпис.

„Макар и малко вероятно, но все пак не е изключено  да има човек в моргата, освен мъртвите на масите.”, прошепна Ханс.

„Ако има някой, толкова по-зле за него.”, отговори Вили.

„Започвай бавно да отваряш вратата, а аз ще се опитам да разгледам какво е положението вътре. Ако няма никой, влизам вътре, а ти оставаш отвън.”

„О.К. Започвам.”

Застанал от другата страна на вратата, Ханс започна внимателно да разглежда слабо осветеното помещение. По едно време вратата леко проскърца, но отвътре не се чу никаква реакция - явно вътре нямаше никой. Без да се бави повече, Ханс влезе в моргата. На две от мраморните маси имаше трупове, покрити с чаршафи. Без да прибира пистолета си, той  откри лицето на първия труп, но то не му говореше нищо. Покри го отново и отиде до съседната маса. Когато дръпна чаршафа видя замръзналото лице на капитан Янис, който сякаш го гледаше със застиналите си очи и искаше да му каже нещо.

„Даже и очите му не са притворили.”, помисли си Ханс и посегна към вече безжизнените очи.

По главата не се виждаха сериозни следи от наранявания и той смъкна чаршафа към краката на трупа. И тогава видя прободна рана в сърдечната област.

„Но това е  удар с метално острие! Значи Янис е бил жив след колизията и е бил убит от двамата, които са отнесли тялото му до яхтата.”, промълви Ханс, но остави тези разсъждения за после, покри отново гърдите на трупа и започна да разглежда устата му, която беше леко отворена. Трупът вече беше изстинал и той с мъка успя  да пъхне показалеца на лявата си ръка под езика на мъртвеца. След секунди в ръката му се появи миниатюрна капсулка, заедно с част от такънта на долната челюст. Пъхна капсулката навътре в ръкавицата на дясната си ръка, покри лицето на мъртвия и излезе от моргата.

„Намери ли я?”, тихо попита Вили.

„Да. Сега да изчезваме.”, отговори Ханс и двамата се отправиха към изхода.

Заключиха вратата и по обратния път излязоха на полутъмната задна улица. Вили извади два малки найлонови плика, в единия от които сложиха капсулката, а в другия ръкавиците. Избърсаха ръцете си с парфюмираните книжни кърпички, които им бяха дали по време на закуската в самолета и също ги сложиха в плика с ръкавиците. След десетина минути бяха на мястото, където ги очакваше Димитрос, седнал на задната седалка на неугледен лек автомобил.

„Наред ли е всичко?”, попита той разтревожен, още докато сядаха на предните седалки.

„Да. И не забравяй след обяд да чуеш новините.”, отговори Вили.

„Слава богу. Не се притеснявайте от вида на колата. Няма да ви създава проблеми. Разстоянието е около сто и четирийсет километра. Важното е да не се отклонявате от главния път. Когато пристигнете на летището, я оставете на паркинга. Саковете ви са в багажника.”, каза Димитрос и им подаде една стара торба.

„В нея можете да  сложите това, което вече няма да ви трябва.”

„Приеми нашите най-сърдечни благодарности Димитрос. Без теб нямаше да можем да се справим. Ти си много смел мъж и истински приятел.”

„Радвам се, че съм помогнал. Направих го най-вече заради Янис.”, каза силно развълнуван Димитрос. Поиска да каже още нещо, но гласът му се задави.

Сложиха пистолетите и плика с ръкавиците в торбата и заедно с ключа от вратата на задния вход на болницата  му я подадоха обратно. Сбогуваха се без думи.  Димитрос слезе и щом затвори вратата, колата потегли.

На летището пристигнаха навреме за самолета, за който имаха резервации. Минаха без проблеми през граничната и митническа проверка и след половин час вече бяха във въздуха.

От летището на Виена взеха такси, което ги откара до центъра на града. В едно неголямо, но елегантно кафене си поръчаха кафе и виенски сладкиши. И двамата забелязаха, че в кафенето влезе  млад, елегантно облечен мъж, който се отправи към тяхната маса. Беше човекът, когото очакваха.

„Извинете господа, че закъснях няколко минути, но при това движение...”, говореше на перфектен немски.

„Моля Ви. И ние самите току що пристигаме.”, прекъсна го Ханс.

„Тогава да не губим време.”, каза новодошлият, поръча си едно кафе, след което извади от дипломатическото си куфарче един среден по големина, но доста дебел плик и добави:

„Това е нашата оферта относно вашето запитване от миналата седмица. Ако имате някакви въпроси, аз съм на ваше разположение.”

„Благодарим за експедитивността, но ще се наложи да преработите офертата си.”, каза Вили.

„Така ли? Но вие още не сте я видели.”

„Просто се наложи в запитването ни да се направят съществени изменения.”, поясни Ханс.

„А може ли да ми кажете за какви изменения става въпрос?”

„За да имате по-точна представа, направо ще ви дадем пълния текст на измененото запитване.”, отговори Вили,  извади от сака си плик и му го подаде казвайки:

„Все пак, ако не възразявате, ще ни бъде интересно да се запознаем с първата ви оферта.” 

„Естествено, тя е на ваше разположение.”, отговори мъжът, прибра даденият му от Вили плик в дипломатическото си куфарче и попита:

„Мога ли да направя нещо за господата, докато са във Виена?”

„Много любезно от Ваша страна, но в момента всичко е наред. Пък и ние вече достатъчно добре познаваме града.”, отговори Ханс, докато Вили  прибираше плика с „невалидната“ вече оферта в сака си.

Поговориха още няколко минути и Ханс каза:

„Извинете, но ние наистина сме притеснени с времето и трябва да тръгваме. И без това ще имаме достатъчно време да си поговорим по-подробно при обсъждането на новата ви оферта.”

„Така и ще направим. Благодаря ви и... успех! Аз ще остана да си допия кафето.”

„И ние ви благодарим и се надяваме, че и в бъдеще ще работим както досега. Успех!”, каза Ханс и двамата с Вили напуснаха кафенето.

Вече на улицата Вили каза:

„Не мислиш ли, че бизнесмени от нашия ранг трябва да разполагат и с подходящ гардероб.”

„Прав си, но първо да хвърлим един поглед на „офертата”. Какво ще кажеш да изпием по още едно кафе?, предложи  Ханс.

 „Съгласен.”, отговори Вили и двамата влязоха в следващото, изпречило се на пътя им кафене.

В плика имаше разни бизнес-документи, проспекти и два паспорта с техните снимки, но имената в тях  нямаха нищо общо нито с името Ханс, нито Вили. Знаеха, че съответните гранични печати също са в ред. Старите им паспорти, придружени от малката, херметически затворена ампула с изключително важна информация, заминаха с плика, който предадоха на младия мъж. Вече бяха „чисти.”

Прибраха документите в саковете си, сложиха новите си паспорти в джобовете на ризите си и с бодра крачка влязоха в изискан магазин за марково мъжко облекло. Накупиха всичко необходимо, включително по един елегантен куфар и дипломатически куфарчета „Самсонайт”. Саковете, новозакупените дрехи и обувките прибраха в куфарите, а дипломатическите куфарчета така и си останаха празни. Едва в хотела в тях бяха прехвърлени получените документи и проспекти, както и елегантните бележници, които бяха купили още на летището.

Макар че разстоянието до хотела не беше голямо, спряха едно такси – не можеха да помъкнат куфарите по улицата и така да влязат в хотел от ранга на „Кралица Елизабет”. Щом разбра за къде ще пътуват господата, шофьорът любезно им обясни, че хотелът е съвсем близко и понечи да потегли, но при вида на едрата банкнота, която му подаде Вили, веднага изскочи от колата и натовари куфарите им в багажника. След две минути таксито закова пред входа на „Кралица Елизабет” и шофьорът лично отнесе куфарите пред рецепцията, независимо че момчето от хотела вече бе тръгнало към колата.

„Добър ден.”, приветливо ги посрещна човекът на рецепцията и побърза да добави:

„Надявам се господата да имат резервация, защото в момента нямаме нито една свободна стая.”

„Имаме резервации за два дни от днес.”, отговори единия от тях и двамата оставиха паспортите си на деска.

След като направи съответната проверка, рецепционистът се усмихна любезно и каза:

„Всичко е наред. Момчето ще ви заведе до стаите.”, подавайки им ключовете и паспортите.

Още в асансьора „бившият Ханс” се обърна към своя колега:

„Предлагам да вземем по един душ, да се избръснем и да отидем да обядваме, че умирам от глад.”

„Аз познавам още един, на който всеки момент червата ще започнат да къркорят от глад, така че предложението се приема с пълен консенсус.”, последва незабавен  отговор.

От хотел „Кралица Елизабет” излязоха двама елегантно облечени, атрактивни мъже и след петнайсетина минути вече разглеждаха дебелото меню в известен с добрата си кухня виенски ресторант.

Като приключиха с пищния обяд, „Вили” попита:

„Е старши, имаш ли някаква програма за след обяда и вечерта?”

„Това би трябвало да реши капитана, но според моето скромно мнение не би било лошо да се върнем в хотела да подремнем, след това да отидем до Пратера, а вечерята в Гринцинг.”

„Браво! Отдавна не съм се качвал на Виенското колело, пък и има какво да си припомним за Гринцинг.”

„Така е. Помниш ли последния път, когато целия унгарски оркестър дойде при нашата маса, а ти...”

„Какво аз? А ти горкия умираше от скука, така ли?”

Двамата се разсмяха искрено. Явно, споменът е бил много приятен. Личеше, че напрежението от преживяното на острова беше започнало да се стопява. Платиха сметката и се отправиха към хотела.

Вече бяха слезли от асансьора на етажа където бяха стаите им.  „Ханс” погледна часовника си и предложи:

„Мисля, че е време да чуем последните новини.”

Влязоха в неговата стая и той включи телевизора. След няколко минути започнаха новините. Водещата новина беше съобщението за взривяването на яхтата „Глория” в Средиземно море и гибелта на нейните пасажери. Като основна версия се посочваше, че яхтата се е натъкнала на мина, останала от Втората, ако не и от Първата световна война. Даже не се споменаваха варианти като избухване на газов резервоар, магнитна мина с таймер или нещо подобно.

Без да изключва телевизора, „Ханс” стана и отиде до минибара. Извади малка бутилка коняк „Метакса” със седем звезди. Раздели съдържанието й в две чаши и подаде едната на колегата си, който също беше станал.

И двамата отляха от чашите си и едновременно съвсем тихо промълвиха:

„Мир над праха му.”, имаха предвид единствено капитан Янис.

Без да кажат дума повече, изпиха чашите си на екс и „Вили” излезе от стаята.