Годината е 2037. Сега е времето на обширните, големи и велики промени. Най-вече,заемащи важна роля в живота на човечество.
Следобед е. Вкъщи съм и гледам телевизия, спокойно отпуснала се на просторния диван в хола. Внимателно се заслушвам в днешните новини и продължавам да седя така спокойно, отпуснала се. За съжаление, макар и в по-модерния свят,все още се случват лоши неща. Новините съобщават катастрофи с летящи коли, избягали от фабрика за направа на роботи, роботи, как роботите постепенно изместват човека... и още други тем подобни.
Изведнъж всичко в къщата полудява! Аларма та за спешни случаи се включва. Но защо? Щорите от към прозореца на хола започват ту-да се спускат,ту-да се вдигат, големият ми телевизор, поставен по средата на пода, светкавично започва да превключва каналите си-от един на друг, от друг на друг и така... Лампите започват да примигват, а вентилаторът изпращява, вече повече от веднъж. Добре познат за мен женски глас се обажда:
- Господарке, търсят Ви! Ах, Боже Господи! Така и не успях да свикна с новата си инсталация за известия! Женският глас отново изрича старите си думи. Това... е Моника - именно, моята компютърна инсталация за пренасочване на роботи. Опитвайки се да запазя самообладание и да прикрия нервността си, бързо поемам дълбоко въздух и най-мило задавам следния въпрос на милата ми компютърна помощничка:
-Моника,може ли да ми кажеш кой е?
-Вашият приятел, Господарке! - отвръща най-спокойно тя.
-Благодаря ти! - отвръщам ѝ аз.
Бързо се досещам кой може да е, затова поемам внезапно инициативата в ръцете си. Ставам от удобния диван, протягам се, разтягайки всяка една част от тялото ми и извиквам на приятеля си, чакащ пред вратата, бързо идвам. Плясвам с ръце и всичко мигновено утихва-щорите вече не играят,лампите не премигват както преди малко,вентилаторът не пращи и така любимия ми телевизор най-усетно се изключва от само себе си. Ах,колко много го обичам! Поглеждам се в огледалото,стоящо отстрани - забелязвам, че нося нося черна тениска и красив чифт бели скини дънки. Бързо наметвам черното си, кожено яке и сръчно завързвам връзките на чисто новите ми кецове. Заставам пред вратата и я отварям. Ето,че любимият ми приятел е тук-Роберто! Прегръщаме се силно все едно не сме се виждали от много време и двамата тръгваме из града. Виждайки,че носи скейтборда си, веднага разпознавам къде отиваме-скейтпарка на града. Роберто, с който вървя в момента, е момче, доста високо на ръст, с кестенява коса и дълбоки, топли лешникови очи, каращи те мигновено да се разтопиш, ако погледнеш в тях. Докато все още вървим към скейтпарка,забелязваме летящи коли със две, вдигнати в страни гуми,виждаме как хора и роботи тичат заедно, хванати под ръка, как деца летят на скейтбордовете си и слушат музика, в този случай-хип-хоп, изпълняван... От роботи!. Скоро пристигаме. Виждаме много познати лица-стари наши приятели съученици и строги, но в същото време забавни учители роботи. Здрависваме се с тях и веселбата започва. Роботите пускат музиката си и децата започват да се движат по пистите на скейтпарка-който,с каквото разполага. Едни деца карат ролери,набиращи невероятна космическа скорост,проектирани,сигурно да бъдат дори и по-бързи от скоростта на светлината,други карат скутери,пръскащи навсякъде цветни искри,а трети,като мен и Роберто,хващат ,,вълшебните си" скейтбордове и се залавят да си изкарат приятно на скейт-рампата. Изглежда,че приятеля ми си е взел скейтборд от най-новите висококачествени модели-внимателно стъпва на него и той става дъска! Дъската бързо се издига в небето и чака Роберто да я задвижи. Няма колелца както на сегашните,има само екстри! Роберто задвижва дъската си и натиска някакво копче,намиращо се отстрани. Под скейтбордът му започват да играят всякакви светлини-една от една по-хубава,преливаща от един цвят в друг. Включвам се и аз. Правя един скок с моя скейтборд,правя едно преобръщане и всички ме аплодират шумно,с весели тонове. Роботите също се включват! Правят лупинги с колелата си,а ние ги наблюдаваме с удивление, изписано на лицата. Накрая се стисваме за ръцете и всички се поздравяваме. Започва да се стъмва и двамата с Роберто решаваме да си тръгваме. Казваме чао на приятелите си и потегляме,всеки към своя дом. Пътьом не спираме да обсъждаме за забавата и удивленията си от това,което се случи в скейтпарка. Беше просто невероятно! Макар и видимо уморени, двамата не спираме да се смеем и да споделяме впечатленията си от видяното. Целият град е в прелестта си! Има отворени ресторанти, чакащи своите гладни посетители, обслужвани, разбира се и от хора, и от роботи сервитьори. Уличните лампи светят,плочките блестят в преливащи цветове-синьо, оранжево,лилаво, розово... Все най-ярки и приятни. Все още има летящи в небето коли и деца като нас, забавлявайки се със своите подскачащи скейтбордове. По улиците се пуска весела музика и хора, и роботи, все по двойки, започват своя танц. Красиво и просто неописуемо с думи! Страхотно е!
Умората и нуждата за сън, обхваща мен и приятеля ми. Вече на прага на моя дом се сбогуваме за деня и си пожелаваме лека и спокойна нощ. Махвам на момчето с лешниковите топли очи, Роберто,и нежно затварям вратата след себе си.
- Мони, аз съм! Да знаеш! - казвам аз.
Лампите светват и моята помощничка отговаря радостно:
- Господарке, радвам се да Ви видя пак! Уплаших се,че няма да се върнете!
- О, къде мога да ходя толкова, Мони? - питам със закачлив глас
- Радвам се, че сте тук!
- Мони, може ли да ми приготвиш вана, но искам да е с много балончета!
- Моля, елате в банята.
Свалям дрехите си и се запътвам към ваната. О, супер! Вече е готова, а и е каквато я исках ! С много, много балончета,при това цветни.Искрено ѝ благодаря и се потапям в многобройни минути на блаженство. След като излизам,изсушавам къдравата си, черна коса и лягам в оправеното ми легло. Усмихвам се широко и поглеждам към тавана, мислено изричайки:,,Какъв ден" ,,Какъв поглед в бъдещето днес!"
© Ралица Стоянова All rights reserved.
С уважение,Ралица!