ПОЛЕТЪТ НА ОРЕЛА

 /или ЗА СЕДЕМТЕ СМЪРТНИ ГРЯХА/

   Овцете пладнуваха под старата липа, другарите му похъркваха край жаравата,  а той довършвашe печеното агне. Три часа горя огън в дупката и три часа върху плочата. Като го извадиха от кожата и го тръснаха в тавата, се разкапа. Казват му агне по хайдушки. Преди това си пийнаха порядъчно ракия и мастика със салата от марули, краставици, домати и репички. Касата бира в коритото, под чучура, първо радваше окото, после прокарваше крехките мръвки.

   — Може да съм прост овчар, но ям като цар! Мога да ям още и да изпия още една каса — хлъцна овчарят, хвърли през гръб огризания кокал, облиза си пръстите и надигна шише с бира.

   Свали шишето, но погледът му остана в небето. Там един орел, издиган от топло въздушно течение, бавно се въртеше във възходяща спирала.

   Овчарят сбърчи вежди, малко тромаво застана на колене, поразрови тревата, събра два-три кокала, изправи се и ядно започна да ги мята нагоре:

   — На́ ти! На́ ти! Това ли искаш, мършо? Кокалче от трапезата на господаря?! Яж! Ела тука и яж!

   Един кокал тупна близо до стадото, кучето се спусна, овцете се размърдаха и няколко изблееха уплашено.

   Изглежда, че му се зави свят, защото залитна и седна, но пак се изправи и размаха ръце, този път към овцете:

   — Знаете ли кой съм аз? Аз съм цар и господар на тези гори и ливади. Знам всички пътечки. От стъпките ми треперят мечки и вълци. Заслужавам...

   Гневът на овчаря растеше, по устата му изби пяна:

   — Заслужавам да бъда издигнат в ранг ... президентът да ми връчи орден, да получа награда...

   Овцете не издържаха на вроденото си овчедушие и заразени от патоса на водача си, обърнаха глави към него и дружно заблееха:

   — Бе-е-е-е! Да-а-а, ти си най-великият, на-смелият, най-умният... Бе-е-е! Заслужаваш почести, ордени, награди...

   Гневът на овчаря се смири, обля го вълна на гордост. Настръхна, просълзи се, развълнува се, че неговите качества на водач, на ненадминат стратег се виждат и признават.

   Засърбя го между плешките. Изви ръка да се почеше, но каква беше изненадата му, когато разбра, че през вълнената фланела, дето жена му я плете цяла зима, са избили ... прорасли са му криле! За няколко мига тези криле станаха големи и силни. Размаха ги, отначало плахо, неуверено, но усети, че мощният им размах го издига над земята... Лети!

   И полетя!

   Най-после! Доживя! Знаеше, че рано или късно ще се случи. Не се подвоуми изобщо, полетя надолу към града. Към градската баня! Днес е неделя. Хората се редят на опашки, чакат с часове.

   Кацна на прозореца на женското отделение. Това е! Мечтата му се сбъдна!

    Мале-е-е, тази как се сапунисва, как прокарва сапуна навсякъде … после се облива под душа … милва, гали нежно кожата, вплита пръсти в косите, прави кръгове около гърдите, спуска се бавно по корема … спира се между краката… Усеща я как потръпва! Иска да му каже нещо. Иска нещо. И той го иска.

   На улицата изскърцаха спирачки, пред банята спря черен мерцедес. Излезе мъж в лъскав, сребрист костюм. По ръцете — златни пръстени, гривна, на врата — дебел ланец.

   Ето я неговата любима, с бухнали черни коси, затичва се, вдига грациозно едното краче, целува онова конте. Свирят гуми, откарва я нагоре към хълма, към квартала на богатите. Знае много добре къде я води и какво ще правят. Ще я заведе в голямата си къща, ще вървят по дебели килими, ще я положи в ароматни бели чаршафи…

  Усети, че се задушава. Главата му щеше да се пръсне при мисълта, че всичко това е чуждо, а не негово: чужда радост, чужда любов, чуждо щастие… Ако имаше как, щеше да ги взриви, да изсипе върху тях хиляди, милиони мегатона атомни бомби!

   Не можеше да издържа повече тези разяждащи мисли. Размаха криле и отлетя към планината.

   Усети топлото въздушно течение и му се остави да го издигне. Започна да се рее все по-нависоко, по-нависоко… Отдолу, като развълнувано зелено море, се гънеха на вълни гори, скалисти хребети, тучни ливади … блестяха разпенените води на бързи планински потоци.

   И всичко това е негово! Защо са му злато, къщи, коли, когато това богатство е негово: просторите, горите, ливадите, стадата от овце, кози, говеда. Те ще се множат, ще го правят богат, по-богат, най-богат! И всичко това е само негово! Лично! Неприкосновено! Никой друг няма право…

   Издигаше се без усилие, без да размахва криле. Топлите лъчи на слънцето галеха силното му тяло, потапяха го в блаженство. Няма нужда вече и да се труди. Край на черния робски труд. Той не е прост овчар. Не-е-е! Други сега ще му косят ливадите, ще му пасат добитъка, ще доят… Той не е вече прост овчар, а господар!

   — Аз не съм прост овчар! — изрева от висините, а гръмовният му глас се разнесе като тътен на прииждаща буря.

   Стори му се, че долу всички се смълчаха, свалиха си шапките и започнаха да му се кланят: малки, нищожни, превили гърбове пред неговата сила и величие. 

   — Аз не съм прост овчар! Аз съм велик!

   Но ето ти беда! От космоса долетя метеоритен облак и два камъка го удариха по дясното рамо. Отърси се, но други два отново го чукнаха по дясното рамо. Малко се поуплаши. Само малко.

   И тогава започна да пропада! Топлият въздушен поток се беше разсеел! Завъртя се и стремглаво полетя надолу. Опита се да размаха криле, но не успя. От дългото бездействие или от що ... се бе схванал и летеше към земята с шеметна скорост. Виждаше как малките петънца и точици растат, стават все по-големи и по-големи... Ливадите, стадото, овцете... Не, не! Това не са неговите овце! Те нямат такива големи муцуни и остри зъби! Това не са... Това са ... вълци! Оголили жълти зъби, зинали ... тракат челюсти! Гладни, освирепели ... подскачат радостно в очакване да го разкъсат и изядат. 

   Събуди се, облян в пот. От задния ред някой го почукваше по дясното рамо и му шепнеше в ухото:

   — Колега, започваме гласуване на промените в закона.