В среднощната тишина момчето се почуства жадно. Душата му беше пресъхнала и копнееше за малка глътка красота и култура. Плоскостта на хората около него го побъркваше и той усещаше как бавно и в агония синапсисите му се задушаваха от невежие и посредственост. Той имаше нужда от откровена красота: истинска, чиста и добра. Красота, която стопля сърцето ти и те кара да се чувстваш благодарен, че я има, че тя може да нарисува малка доволна усмивка с трапчинки, а даже и понякога да накара няколко весели пеперуди да трепнат с крилца в корема ти.

Страничката с нейната поезия - неговият малък остров на красотата. Той я четеше наистина рядко - това може би я правеше толкова безценна. Всеки път я преоткривамше и се стараеше да не запомни нито един неин стих - той искаше всеки път да ме изненадва с пронизващата милост и нереалната истина. Четейки някой неин стих или проза се чувстваше чист, отмит от всякакво бреме на ежедневието, отмит от всякакви зли помисли, отмит от самият себе си.

Полунощ - толкова е тихо, толкова е красиво, толкова истинско е.