Времето преминаваше през безкрайните орбити на вселената и се настаняваше дълбоко нейде в ежедневните тишини. Нерешително и бавно течеше и влачеше всичките изсъхнали  болки, проблеми и ненужни напластявания, останали от горещите изпарения на пустините, събрали всички земни послания, очаквайки решаващата Съдба.
     Невероятно, но изведнъж се понесе нечувана тиха, нежна еуфория от странно плавни, мили звуци. Разливаше се звучна, ефирна фиеста от нежни тонове, потърсили своя пристан, за да се приютят и починат от нерешилите се истини и неми надежди. Отново, сякаш се изплакваше нежен звън, като на лунна светлина арфа раздипляше своите одежди, събуждаше неизбежни стенания на душата. Да, това беше тя, най-неподозираната и най-неузнаваемата, беше Съдбата. Побъркваше  всичко и всеки с мисълта за нетърпеливото очакване и всеки неин жест или знак ме караше да се чувствам неопределено напрегната. Когато нахлуваше в душата ми, тя като  великолепното, прелестно, незабравимо сияние, сякаш триумфално пристъпваше и вещаеше красоти.  Усмивката й озаряваше мрачното скучно ежедневие и ободряваше неистово в този дъждовно, посивял от проблеми, напрегнат ден. Пленяваше с красотата си и с плавните си гъвкави движения, като танцуваше толкова леко и нежно, сякаш разливаше бели надежди.
     Допирът й ме взриви и върна в действителността. Поканих я мислено да влезе. Докато минаваше покрай мен усетих аромата, който ме подлудяваше, беше аромат на искрящи желания, пропит с розови мечтания. Искаше ми се да я сграбча и никога да не я пусна да си иде. Плъзгаше се много бавно, усещаше желанията на  сърцето ми. Искаше да ми каже толкова много неща, толкова истини за живота, беше тук да ме предпази. Знаех го и, колкото  все повече се приближаваше към мен, толкова по-вече ме обземаше притеснение за предстоящото. Тя, Съдбата ми, не беше никак лесна, а жестока и неподвластна на никой друг, освен на мен. Когато най-после ме помилва, представих си изведнъж, как Той отвори вратата. Ах, тази негова изкусителна усмивка. Гледаше към мен, но съзнанието му явно беше другаде. За какво ли си мислеше в момента? Може би се опитваше да чете мислите ми, а може би гадаеше желанията ми. Обясняваше ми нещо и се смееше. Този звънлив невероятен негов смях ме караше да се чувствам прекрасно.  Вгледах се в бездънните му зелени очи, колко красоти приютяваха и колко мечти танцуваха в тях. Господи, тези негови очи, толкова жадни бяха да ме потопят, там - в неговото царство наистина. 
        Това беше посланието й, трябваше да я целуна,. Тя, Съдбата, стоеше до мен и чакаше избора ми, ако ли не, щях да умра.  Подкани ме мислено да седна на земята. Както винаги, се паникьосвах и говорех глупости и нервно барабанях с пръсти. Той също беше там и ме слушаше, чакаше отговора ми. Дали някога ще можех да чета мислите му? Вдигнах очи и погледите ни се срещнаха в един миг. Настъпи дълбоко  мълчание, последва кимане...
     В главата ми витаеше само една оцеляла моя мисъл: "Целуни ме!" Усещах как се приближаваше към мен, все по близо и по близо усещах и топлината му, а после устните ни се сляха в една сладко безкрайна целувка...
    - За вас двамата времето май отдавна е спряло - изненада  ни за миг тайнствените думи на Съдбата.
       Изводите не бяха нужни, те останаха в миналото, а след тях  изплува настоящето, в което сме... Бъдеще вече не съществуваше...