Денят започна… хубаво, така се определят дните, когато се събуждаш на любимо място, пиеш кафе с приятели и се рееш в пространството, било реално, било виртуално… ”Рееш” - аз не употребявам тази дума, но явно се заразявам от някакъв сложен вирус.

Варна е толкова… хубава, гледам я като нещо, което никога съм нямала и като някой, който ме е имал хиляди пъти. Тя ме е разсмивала и разплаквала, валяла ме е, издухвала ме е, наводнявала, изгаряла, уморявала и в общи линии, Варна ме е обичала, сигурно все още ме обича. Не съм я имала, не съм се родила тук и сигурно няма да остарея пред катедралата, но, по една или друга причина, ú дадох години, време, което можеше да дам на някое друго място, на някой друг мост, време, в което можеше да съм на друг плаж и с други хора, но… По една или друга причина, преди години събрах багаж и дойдох тук, сега трябва да си тръгна, багажът се е утроил, учетворил… ужасно много вещи, дрехи, снимки, книги, спомени, ужасно много багаж, всичко тежи по свой собствен начин.

Вече няколко месеца се сбогувам с моето момиче – Варна, приготвям се, обяснявам ú, тя не се променя, не тъжи за мен, не ме спира, не обещава, не ме иска… Варна е твърде заета през лятото, отглежда гостите си и оставя отпечатъци в летните им албуми, Варна е имала толкова много такива, като мен, а колко такива, като мен, не са имали и прашинка от нея. Щастливци са родените тук, защото не им се налага да мислят за нея по този идиотски и сантиментален начин.

Когато опаковах дрехите си, чудех се, мога ли да взема всичко, мога ли да залича следите, мога ли да направя така, че след малко време от мен да няма и помен? Градът мълчи по темата, не се интересува от дрехите ми, струва ми се, че се подсмихва, няма как да си взема всичко. Няма как да изтрия стъпките по тротоарите, смехът по улиците, сълзите, попили в десетки варненски калъфки, няма как да залича ЕГН-то си от болницата, в която родих дъщеря си, няма как да забравя, че собственоръчно записах “Роден град – Варна” в документите на същата тази малка дъщеря… родена и  кръстена тук, няма как да изтрия запалените свещи в църквата. Подсигурих се… организирах всичко така, че сега имам една много мъничка жена, която винаги ще бъде с крачка пред всички други, дори пред собствената си майка, защото получи уникален шанс: роди се в сряда, в началото на една пролет, на ул.”Мир” във Варна… Това със сигурност е най-красивото, най-уникалното, най-запомнящото се, единственото вечно, което можах да направя за този град – родих му момиченце.

Но днес трябва да си тръгна, да взема някои хора с мен и да оставя други тук, да запиша спомени, да ги опаковам и да се надявам, че никога няма да ги забравя, както ще се надявам, че останалите тук ще пазят спомена за мен - такава, каквато бях тук, най-хубавата част от мен, най-красивата, най-силната, най-решителната, смелата, отговорната, успялата и усмихната, приятелката, сестрата, любимата, забавната, тъжната… някоя си. Една от многото залюбени и разлюбени от този град.

 Тръгвам си и съм тревожна, тъжна, точно толкова, колкото и щастлива, колкото и усмихната. Тук винаги е било така, имало е от всичко по много, много любов, много тъга, много срещи, много раздели, много приятели, много врагове, много Варна и много други градове… Поглеждам към ресторанта, който години наред беше моето определение, моето място, моята работа, моята най-голяма радост, най-голямото ми разочарование, мястото, което ме научи, че трябва да обичам, което доказа, че всяка голяма любов, рано или късно, се заплаща скъпо, рано или късно от големите мечти се образуват големи спомени, голямо, необятно, красиво, неповторимо… минало. Поглеждам към Него и си казвам – оставаш тук. В този момент чувам, може би най-хубавото, което може да се чуе, може би най-успокоителното…:

“Не проумяваш ли, че Него го няма от деня, в който заключи вратата му? Не си ли даваш сметка? Това е сградата, но в нея няма никой, там има само стени, Той си тръгна с теб, ти беше Той, ти винаги ще си Него, никой и никога повече няма да успее да го направи Жив, такъв, какъвто го правеше ти??? Луда ли си? Не погребвай тази любов, толкова споделена, че да си тръгне с теб в минутата, в която ти го реши…”

Е… скъпа ми Варна, това са последните сълзи, които харча за теб. От всичко останало би се получил хубав филм, който би разказал за една луда и семейството ú, надеждите, голямата ú страст, големите ú приятели, умението да се работи в екип, голямото разочарование и големите мечти, продадени на висока, много висока цена… Но преди и въпреки всичко, от цялата тази история, би се получил красив филм…

 за най-голямата и най-споделената… Любов.

Помни ме. Обичам те.