автор: Елена Георгиева

                       (Всяко съвпадение с героите е действително!)

       Животът на Хелън  започна с безпаричие и борба за оцеляване. Тя живее  заедно с     родителите   си    в    град   Маями,   който    се    намира    в   щата   Флорида    на

Съединените американски   щати.  Семейството обработва малко  парче земя,   близо  до Атлантическия океан, за  да  се прехранва.

       Хелън има четирима по-големи братя. От малка е възпитана да се труди. В училище  тя   получава  отлични  оценки. Природата  е  дарила   Хелън  с омайна  красота. Когато навърши   осемнадесет   години, нейната  красота пленяваше всеки мъж, появил се пред нея. Ако някой  младеж я погледнеше – той  веднага   потъваше  в  нейните  метличено-сини   очи - с  дълги  ресници покрай тях.

      Един летен ден тя   слезе   от  автобуса  и  се упъти към  къщурката  на родителите си. Връщаше   се   от  столицата   Талахаси, където  работеше и учеше в най-известния университет Сейнт Лео. Цялото ù семейство  я подкрепи, като всички бяха единодушни в мнението си,  че “– Гладни,  голи  и боси, ако се  наложи ще ходят, но ще има пари за нея  и тя трябва да учи.” Хелън мина през  централната  градска  част, където се намира “Островът на звездите”, който е обграден от всички страни с вода. Спря се и замечтано   се   загледа   в   луксозните   постройки   с   големите   басейни на покривите. Красивите   цветни  градинки покрай тях разпръскваха приятното си  ухание навсякъде във въздуха. Слънцето   я    заслепи  и  тя отметна от лицето си падналите руси къдрици, като сложи ръка на челото си, за да се  наслади на тази вълшебна красота. Чу някакъв шум и зърна пред себе   си сянка на конник. Веднага се обърна. Сякаш сънуваше вълшебен сън! На коня  един   красив   момък  с  тъмно  кестенява  коса и  с очи   черни, като на маслина, я гледаше, без да мигне. Досега не се беше  влюбвала. Тя знае, че сърцето и разумът  няма  да   я  слушат, когато  това  се  случи… Погледна   го  и  замръзна, като  хипнотизирана. Младежът,   облечен като   жокей – слезе  от  коня  и Хелън    забеляза атлетичното му тяло. Погледът  му  се   плъзна  от   красивото   лице   на  девойката, надолу по розовата  еластична   блузка  на   Хелън, която  очертаваше   тънката   ù  талия, а   още  по-надолу няколкото   набрани   воала   на   полата загадъчно   прикриваха  изящната  фигура   на девойката. Погледите  им   се   срещнаха. Няколко секунди  и  двамата се гледаха, без да мигнат. Конят  изцвили   и  вдигна предните си крака, сякаш нямаше  търпение да стане свидетел на   раждането   на   една  голяма   любов. Хелън  се   стресна   и   подскочи, а  младежът  подаде ръката си към нея, като каза:

      - Спокойно! Кончето е много кротко. Защо досега аз не съм те виждал, красавице? Приятно ми е – казвам се Джон.

      - Хелън! –  каза  срамежливо  тя, като   оправяше   бялата   си   пола,  която    вятърът неумолимо    повдигаше   и   откриваше  нейните   дълги   бедра. Разбра, че  няма  да  се пребори с вятъра  и му подаде по-късно  ръката си. Докосна се   до  неговата,   и  тръпки   я  побиха. Обляха я някакви непознати до сега приятни, приливни  вълни. “- Нима това  е  любовта!” – зачуди  се   тя   и  една ослепителна  усмивка цъфна   на  нейното  лице.   

      Още същата вечер и двамата, окриляни от своите чувства, излязоха да се поразходят в парка, край река Маями.

      Хелън му разказа   за нейното бедно семейство, но това не го смути   ни   най-малко. Тя го беше  привлякла като  магнит   със   своята   чиста душа, слънчева   лъчезарност и  неповторим чар. Със  своето   трудолюбие   и   жажда  за  знание. Със своя   интелект,   находчивост   и   интуитивно  чувство. Той   каза  на Хелън, че също  е бедняк и работи като коняр при най-големия богаташ в  града.

      Хелън   и  Джон  са  щастливо влюбени. Срещите им  зачестяват  и те не могат  да се наситят   на   страстната   си   любов… И  в  една   майска   вечер всичко   стана   много спонтанно. Не можаха да се овладеят и двамата. Следваха инстинктите   на   природата   и   сляха   душите   и   телата   си  в едно цяло. Направиха  го в парка - близо до океана -  между   дърветата   на  зелената, мека като килим, тревичка,  под ритмичния плясък  на океанските  вълни. После,  понесени от вихъра на любовта – те се отдаваха много пъти на сладострастни удоволствия.

      Няколко месеца след това най-малкият брат разказа на Хелън, че нейният възлюбен Джон   не   е никакъв   конегледач, а е син на милиардер,  Хелън едва   не   припадна. Мислите в съзнанието ù бушуват, като ураган. “Ооооо, как  ненавиждам  Джон за това,  че ме излъга… На   всичкото   отгоре   идваше   на  срещите си с мене облечен в дрехи, които имаха  кръпки, пришити   несръчно   с   различни конци. Как не се сетих за това? Колко  съм  глупава! Сигурно  целта   му  е била да  ме обладае и да  си поиграе с моите чувства,  а  след  това, както правят всички богати мамини синчета, да ме изостави. Как можах да допусна  всичко това да   се   случи   с мене! А   аз  го обичам, толкова много, толкова много… А сега и тази бременност… Детето – нашето дете - ще ми остане като скъп спомен от него за цял живот”

       Три дни   тя   не   излезе   от   малката   къщурка  и очите ù  бяха  целите   зачервени  и подути от плач. Хелън имаше среща  с Джон   и  си мислеше да го зарадва с новината,   че  ще  става баща. Уговориха се да ходят   на   езда  в гората, но тя не отиде. Замисли се за своето бъдеще. “- Какво ще правя с това невинно   детенце,   ако милиардерският син  не се ожени за  мене? Ще  си го родя и  ще   си   го гледам, защото то е заченато с една голяма  изпепеляваща любов! Ами хората - всички ще ме сочат с пръст и ще ме наричат -  курвата. Трябва да избягам оттук! А как ще кажа на майка си, че съм бременна! Ами на братята си! Те със сигурност насила ще ме заведат в болницата,  за  да  направя аборт”. Вечерта настъпи  и   тя тъкмо   си мислеше   да  си  ляга,   макар че   едва  ли щеше да заспи… Някой  почука  на пътната врата. Хелън  изскочи като стрела от стаята и едва чу думите на майка си.

     - Мило дете - слушай сърцето си! За любовта няма граници.

     Хелън се хвърли в прегръдките на Джон. После със сълзи на очи му каза, че той, като син  на   богаташ, никога   няма   да  се ожени за нея  и е най-добре да се разделят. Джон прибра    няколкото  къдрици,   които  бяха   се   плъзнали  пред  снежно-бялото лице на Хелън и я целуна нежно и страстно, както обикновено го правеше. След това се усмихна и като коленичи заедно с кончето си пред нея,  каза:

    - Хелън  - аз те обичам толкова  много,   че не мога да живея без тебе. Искаш ли да се омъжиш за мене? Обичам  те и го повтарям пред цялата вселена и нека всичките звезди в небето,   които  сега  ни намигат  с любов, и луната, която  ни огрява  нежно в този час, да  станат  свидетели на това, което ти казах.

    - Да, да,  и аз те обичам, миличък! Обичам те! Разбираш ли, обичам те… – каза   Хелън припряно, като подскочи от радост, но после рязко се отдръпна от Джон, разплака се  и смутено го попита:

   - А твоите родители,   Джон -  те дали ще бъдат съгласни да се ожениш за едно бедно момиче?

   - Хелън -миличка! Ти няма да живееш с моите родители, а с мене. След един месец ще направим  най-голямата  сватба   на   света. Ти ще бъдеш най-красивата булка. Аз   съм   летец. Ще  те науча   да   скачаш  с парашут и двамата ще се приземим на сватбеното си тържество, което ще направим  на нашата  любовна полянка - сред  горските цветя,  там,  където чайките  ще пеят песни - само за нашата любов.

    - Джон искам да ти кажа нещо много специално за тебе!

    - Казвай, скъпа,  целият съм слух!

    - Джон, ти ще ставаш баща! Бременна съм!

    - Миличка, а  защо не   започна  с  това? – попита  радостно Джон  и  грабна Хелън на ръце, като  се завъртя няколко пъти. После ù се скара.

    - Ах, ти,   красива   калпазанке,   ами ако  не  бях ти  предложил сега да се омъжиш за мене, какво щеше да правиш с нашето детенце?

     - Щях да се преселя някъде далече, далече  и да си го…

     Джон я прекъсна с една страстна  и дълга целувка.

     Животът на Хелън  и  Джон си  течеше като   в   една   вълшебна приказка  без край. Живееха в столицата Талахаси. Роди им се син. После  той порасна, изучи се, ожени се   и ги   дари   с  два  прекрасни внука. Те бяха от ония  американски семейства, които си имаха  от всичко по много. Годините летяха, като мигове, и те не усетиха как и двамата станаха по на осемдесет години.

      Хелън и Джон често  ходят  със   собствения си самолет “Чесна”   в   двореца   си  в Маями. Винаги тръгват сутрин рано. Искат   да   се   порадват на  изгрева на  слънцето,  да  го  видят как  обагря    върховете  на  планините  в  различни нюанси – преди  да се покаже на  хоризонта. Тази   природна   картина нито   един   писател  не   би  могъл да я опише. Тя трябва да се види! Уникална  красота! – би възкликнал всеки и би   останал без  дъх. Усещаш със всичките си сетива сияйна светлина и обещание за  един  хубав и слънчев ден.

      И  денят   на   Хелън   и   Джон  започна   точно така. Времето  е тихо и спокойно. В   градинката   пред   двореца   им   има  цъфнали   червени  рози, върху които са останали капчици от краткия дъждец, който е валял през деня. Замаяни от  красивата природа и  от удоволствието, което изпитаха  при разходката си край океана - те са сладко уморени и вечерта си лягат по-късно. Сутринта Джон не се чувства добре, но не казва на Хелън, за   да   не я  тревожи. Усеща   болка  в сърдечната област, която преминава през лявото   рамо. Потърси   в  чантичката си нитроглицерина, но не  го  намери. Беше го забравил.

”-Ще  издържа.”– помисли  си  той  и събуди Хелън, като ù каза, че иска по-рано да  си тръгнат. Тя се учуди, защото,  когато са тук,  винаги се излежават  до късно, но  не  се противи и се съгласи.

     Вече са   във   въздуха. Летят. Навън   започва   да   вали   проливен   дъжд. Хелън  се изненадва, защо Джон все  още не е пуснал  чистачките и се обръща към него. Едва не припада, когато  вижда безжизненото му провиснало  тяло на седалката. А самолетът е на  десет хиляди метра височина. Той бързо пада надолу и Хелън вече вижда през стъклото по-добре очертанията  на сградите по земята.

     - Джон, миличък, какво ти е? Господиииии! – уплашено възкликна тя.

     Няма   време   за   губене. Всяка  хилядна  част от секундата  е важна. Хелън  избутва безжизненото   тяло   на   съпруга   си   и    сяда    на   пилотския стол. Обажда   се   по радиостанцията за помощ.

     Преди   години   тя   изкара   курсове   по   пилотиране, но няма никакъв практически пилотаж. При един  полет, когато летят на голяма височина, Хелън моли Джон да ù даде за   малко да  пилотира, защото   може   някога  да   се   наложи,   като подчерта, че  той никак   не  е добре със сърцето . Може да му прилошее по време на полет и после  тя да поеме управлението. Тогава Джон много се ядоса. Целият почервеня като божур. Каза, че ако  още  веднъж тя подхване тази тема – той направо ще я  изхвърли от самолета – без   да   му   мигне  окото. Това беше единственото им спречкване в техния съвместен живот  и Хелън  повече никога   не  посмя да го моли за това. А може би тайно от него  тя трябваше да се научи да пилотира самолет, ако знаеше, че това   някога  щеше да се случи…

      Самолетът стремително лети надолу. ”Край, тя ще умре… А Джон   два  пъти… ” И   мислите ù в съзнанието трескаво летят   и се лутат   в   различни  посоки – “Животът   е  само   един, само  един  и  е толкова  хубав!  Господи,  хубав  живот – без Джон! Как ще живея без него… Помогни  ми,   Господиии!”

      Докато   се  свърже – тя започна  да  дърпа  разни   лостове от таблото – прави десен, после ляв завой, ах,  ето   този   лост, светкавично си   мисли  тя – сигурно  е за изкачване  нагоре, но преди това поглежда   надолу – вижда вече очертанията  на  дърветата. “- Не искам   да   умра, Господи! Помогни  мииии“ – моли   се   тя отчаяно   на   глас… Дърпа  лоста  към  себе   си   и   самолетът   набира   скорост   и   се  издига   нагоре. Въздъхва   с облекчение. Обаждат  се от  навигацията, нейният син е пилот и е там. Той  с  треперещ глас   ù   казва какво да прави. От   уредите  на   таблото   се   вижда, че горивото   е   на   свършване и това, че   единият  двигател не  работи. Постоянно мигат   червени лампи.  Сложно е. Минава през облаци. Дъждът се усилва и преминава  в градушка. Светкавица осветява   кабината   на   самолета. След  малко силен  гръм    разтърсва  самолета. Има  турболенция! Тя   едва  не   пада   от   седалката. Връзката   за   секунди   е   прекъсната. Напрежението   се   засилва. Тя  няма време   да  плаче. Останала е без дъх. Отново чува спасителния сигнал от навигацията! Взема си глътка   въздух   и   изпълнява   стриктно всяко   едно   от   наставленията. Излиза   от   черните   облаци. Дъждът  спря  да вали и  слънцето   взе   да   наднича от хоризонта.  Най-после Хелън  успя  да приземи успешно самолета.

     Синът   ù   не   знаеше какво да прави – да се радва ли, че майка му се спаси, или да плаче, че   баща   му вече  не   е  между живите. Плач наполовина тъжен, наполовина радостен. Някой  ще каже, че няма такова нещо. Но питайте Джеймс, синът на Хелън и Джон,  и  той  ще  ви  каже, че има. И  той  се разплака като малко дете. Две едри  сълзи се стекоха по бузите му. Едната от радост, а другата от мъка. Топлият ветрец ги изсуши   и  той   прегърна   майка   си… Милата   му  майка успя да приземи самолета и да остане жива.

     Мобилният на Джеймс звънна, той   го  вдигна   и  една    широка   и   светла усмивка грейна на лицето му и отново сълзи, но този път само от радост.

    - Мамо, татко е жив, жив е!  - обадиха се от болницата.

  Някои мотиви от разказа са взети от действителен случай. В началото но април 2012 година   световните   агенции   съобщиха, че: “Възрастна американка приземи самолет, като във филм.”