В главата му още се превърташе лентата на вчерашния ден. По телевизията бе видял част от сутрешния репортаж на КАТ. Тогава в останките от колата му се привидя нещо познато, но не обърна особено внимание. Все пак коли много на този свят. По обяд започнаха да му звънят бившите колеги. Знаеха, че с този човек в началото са пътували заедно. После маршрутите им се засичаха по предприятията. И новината му дойде като гръм от ясно небе. На разклона за Ловеч камионът пред него рязко намалил за ляв завой. Не можал да го заобиколи и се забил отзад. Изгорял на място. Когато разбра подробностите, му се отщя да прави каквото и да е. А беше решил на връщане от Бургас да се отбие до Смолян и Велинград, а през нощта да се прибере в София. Но вече не му се бързаше за където и да е. Колега от локален офис бе минал през мястото и му описа видяното. Накрая му каза:  

- Знаеш ли, след всичко това отложих си всички срещи. Сега се прибирам се обратно и няма да мръдна никъде. Днес не мога да правя каквото и да е повече.

Вечерта отново видя всичко по новините. Представи си, какво е изпитвал неговият колега през последните секунди на своя живот. Знаеше колко малко дете оставя зад себе си. Всяка петъчна вечер, независимо къде бе пътувал през седмицата, тръгваше към родния си град, за да прекара почивните дни в игри с бебенцето. Неделя през нощта се прибираше в София и от понеделник тръгваше отново по заводите. Такава бе тяхната работа. Живот по пътищата.

Новините свършиха. Изгаси телевизора и излезе от хотела да вечеря. Надяваше се, че музиката ще го разсее. Не се получи. Тогава реши да стане рано, за да свърши всичко на спокойствие и да не бърза да се прибира в София.

След закуската излезе от хотела и потръпна зиморничаво. Навън се бе извил студен вятър. Все пак бе високо в планината. Запали двигателя без настроение, но не му се потегляше.  В града имаше само една среща. След нея реши да остави колата пред хотела и да се поразходи. Смолян отдавна му харесваше. Вложените преди години пари в преустройството на неговия център и инициативата на местните хора след промените го бяха превърнали в прекрасно място за разтоварване. От друга страна красотата на околните планински върхове успокояваше и зовеше към себе си.

През ранния следобяд излезе от града. Завоите се редуваха един след друг. Караше внимателно заради постоянната смяна на слънчеви сухи участъци с мократа настилка в сенчестите места. Оставаше малко повече от половин час до Велинград, когато след един завой видя автобусната спирка за близкото село и група жени. Спря. Две от тях бяха загърнали в полите на палтата си по едно дете, а третата бе сама. Децата бяха не по-голями от 4 клас.  

- Какво се е случило? - попита той.

- Можете ли да ни качите до града? - попита една от тях.

- Разбира се, колата е достатъчно голяма. Елате всички. Но първо да се качат децата, а след това вие, ако остане място.

- Ще се сместим. Разстоянието е малко.

Жените с децата седнаха отзад, а третата се настани отпред. Потегли, но почти веднага спря. В огледалото бе видял, че зад стената на спирката се бе сгушила още една жена. С тялото си се опитваше да предпази от вятъра слабичко момче. Двамата мълчаха и гледаха към колата. По облеклото позна религията й, но не разбираше защо не се бе приближила.

- Кои сте вие? Защо не идвате?

- Благодаря, господине, но едва ли ще има място.

- Как да няма място? Не чухте ли, че децата трябваше да влязат първи. За останалите, ако има място. Ще се сместите всички.

- Благодаря, господине. - промълви тихо жената, но не се помръдна от мястото си.

Той погледна назад и разбра. Никой отзад не бе направил и най-малкото движение да освободи място. Нещо му се обърна в сърцето му и започна да побеснява. Излезе и отвори страничната врата на колата.

- Вземете двете деца в скута си и се сместете. - рязко заповяда на жените. - Ако няма място, разберете се коя да остане! Но ще взема и трите деца!

Жените смутено се поразмърдаха и освободиха малко място. Жената с момчето успя да се свие в ъгъла на седалката.

- Знам, че е неудобно, колкото и да е голяма колата. Ще потърпите. Обещавам, че ще карам бавно и дано няма полицаи на входа на града.

Заключи вратата, за да не изпадне някой от тях и тръгнаха. За първи път караше хора, като в консервена кутия, но вече рано се свечеряваше. Бе изключено по това време да ги остави да мръзнат до пътя. Включи парното и след няколко километра купето вече бе достатъчно затоплено.

- Друг път не съм виждал тук хора. Какво ви се случи? - попита той жената до него.

- Училищният автобус се развали. Шофьорът се обади късно, иначе някои от колегите с коли щяха да ни помогнат. Надявахме се все някой да ни вземе. Като вас.  

- Откога чакате?

- Поне два часа.

- И толкова време никой не мина?

- Минаваха. Качваха по някоя колежка. Накрая останахме ние. Но от половин час - никой. Вие с какво се занимавате?

- Пътувам по мебелните фирми. Внасяме някои неща за тях. А вие? Споменахте, че сте колежки.

- Учителки сме. Почти всички.

- Вече разбрах, че почти всички. - иронично се усмихна той.

Жените се смутиха и замълчаха. След няколко километра се показаха първите къщи на Велинград.

- Кажете къде да ви оставя.

- Спрете на площада до Информационния център. Автобусът ни спира там. А вие в коя посока продължавате след това? - отговори жената от предната седалка.

Той отговори. Оказа се в посоката, която й трябваше. Жените слязоха на площада. Изчака да пресекат улицата пред колата и потегли. От няколко минути в главата му се въртеше един въпрос, но не се решаваше да го зададе пред всички.

- Споменахте, че сте учителки? Децата ваши ли са?

- Не. Едното е на колежката, а второто е на нейна съседка.

- А онази жена с момчето? 

- Тя работи в училището, а това бе синът й.

- Децата съученици ли са?

- Момчето и едно от тях, а второто е в друг клас.

- Знаете ли защо ви питам?

- Не. Навярно от любопитство.

Той помълча, а после добави:

- Не съм любопитен. И така всичко ми стана ясно. Но споменахте, че сте учителки. Затова не мога да разбера, как утре бихте погледнали момчето и майка му в очите. А двете деца - своя съученик...

Жената не очакваше тези думи. Изчерви се и замълча. След няколко пресечки посочи дома си и слезе мълчаливо. Постоя малко, преди да затвори вратата. След това се наведе, погледна го в очите и тихо каза:

- Благодаря Ви, господине! Понякога ние, хората, постъпваме машинално. Без да се замисляме...  

PS. Отдавна бях описал тази случка. Катастрофата с моя колега преди около две години бе толкова ужасяваща, че по ВТV я показаха сутринта и повториха няколко пъти в различни емисии. Лека му пръст! А останалото е без коментар от моя страна. Само подробност от живота в онзи край на страната ни.