В една дълбока, дълбока пропаст, постлана с влажен чернозем, сред тресавища и гори, над които ниско се стелят мъгли, сред оглушаваща тишина лежи изтощен, запратен от вятъра, морският дух.
        Дрехите му са изпокъсани и не пазят от постоянния студ, тялото му е ожулено и кракът му е счупен, очите му странно са избелели, оредялата му коса се скубе при всяко потриване в стените на ямата. На границата между живота и смъртта, той с плаха надежда поглежда към светлината, в очакване на нечия сянка, надничаща в дупката. "Ехо. Тука съм" - дрезгаво шепне наум.
        И чудото се случва. Рошава черна глава, лицето не се вижда, слънцето свети отзад. Чува се пращене на клонки и търкаляне на камъчета. Разнася се миризма.
        Само миг и силуетът изчезва. "Какво стана? Не ме ли видя?" - тревогата пулсира в гърлото. Морският дух се надигна. Не усеща крайниците си, вкочанени от студа. Забива зъбите си в стената на дупката. Един се отчупва и пада. Събува обувката си и започва да дълбае стъпала в стената.
        Съществото се връща и със шеметна бързина запълва дупката с камъни и пръст.