Поредната глътка от чашата... поредната гореща сълза.
Моята любима музика, вдъхновявала ме всеки път.
Всяка следваща глътка става все по-горчива, а всяка
следваща сълза пари все повече. Спомените са толкова
болезнени... гърлото пари... гласът ми трепери, а очите са
влажни и замъглени от хилядите сълзи. Къде си? Защо те
няма? Отново ли те загубих безпричино? Отново ли?
Поредната глътка и мисълта за теб изниква в съзнанието ми.
Толкова ли много означаваш за мен? Единството тъмната
чаша би разбрала болката ми... обичта ми... нуждата ми.
Ти си толкова далечен, отново, и отново... А аз отново
имам надежди, че всичко ще отмине...
Поредната глътка минава през стомаха, достига и сърцето,
което от време на време напомня, че ми липсваш! Къде си?
Чашата не пресъхва. Очите ми продължават да тъжат.
Господи, колко много означаваш за мен! Колко много редове съм
написала за теб, а разбирането не идва от теб, а винаги
от болката, която изпитвам. Този път е ден. Мрачен ден.
Ветровит ден, в които слънцето не блести с цялата си
прелест. Птиците не пеят с най-красивия си глас. Мрачен ден.
Защо си мисля, че мога да бъда единствена, когато пред
мен си показал, че никоя не може да бъде единствена за теб.
Как да вярвам в любовта? Как да вярвам, че някога ще обичам
така истински и чисто? И отново хиляди други сълзи са в очите
ми... Чувствам се безпомощна за пореден път. Отегчена
от безпомощността. Отегчена от чувството на потиснатост.
А имам нужда от теб! Защото не мога да те имам. Това е истината,
нали? Защо и аз така лесно не мога да се променям?
Поредната глътка, а винаги забравям, че мъката ми добре
плува в безбройните глътки, които изразяват болката ми.
Нищо не ми остава! Нищо не ми коства. Няма какво да губя.
Толкова боли... ужасно боли! Но никoй не разбира чуждата болка,
затова не трябва да си мисля, че и ти си по-различен от хората.
И ти не можеш да разбереш какво причиняваш! Съжалявам, че
мисля по този начин. Съжалявам, че не съм различна. Съжалявам,
че не ме обичаш.