Виж, Миле, аз съм безпощадно възмутен от ситуацията. Значи, казвам ти, от скоро съм в тая София и хич не съм доволен! Слушай сега какво ще ти разкажа. Една вечер, началото на септември, края на хубавото, топло лято, си хващам аз влака към Плевен. Викам си, я да върна старите времена назад и да си взема една... Не, не една, а две малки банички с една малка боза. Ех, Миле, удари ме носталгията по детството, по село... И си викам ще си взема, пък квото ще да става!
Влизам аз в жепе гарата, а тя една огромна. Ма, кво ù се чудя, тя винаги си е била такава. Още от както се помня. Вътре хора, в подлеза пред нея мирише на пикня и алкохол. Абе, идилия на разпадането. Но, Миле, да се върна към яденето. Да се върна, щото ще го изпусна. Та, взимам си аз билетчето, даже беше със запазено място, и отивам до някакво магазинче. Малко, невзрачно. Ех, Миле! Ех! Продавачката, горката, изморена, изстрадала. С едни ей таквиз сенки под очите. Машинално стреля „Вие какво ще желаете?“ и продължава със следващ ...