Кунка лекуваше от всичко, но селото го пазеше в тайна за да не се събирали в Долен Бурен тълпи. Така им бе заръчал Ангел, мъжът на Кунка, който контролираше приема.
- Само хора с много пари или с някакво място там горе - бяха думите му в селското кафене - Така и за селото ще има полза! - беше им обяснил и всички бяха съгласни.
Но ето вече две години лимузините спокойно се разминаваха през калта и никой от високопоставените излекувани не си мръдна пръста да се асфалтира поне главната улица.
- Ангеле, на тия от горе не им пука че сме в калта. Дай да вземем всеки с каквото може, да си направим един път! - каза му един ден кмета.
- Ми натисни ги бе Тодоре, ти си тука силният човек. Ние нямаме, нито служба нито пари. Нали знаеш, Кунка нищо не взима.
Така винаги се измъкваше Ангел а останалите съселяни бяха толкова бедни че да им поискаш и стотинка грях би било. Криво му беше на Тодор, но какво да направи, с неговата заплата едвам се изхранваха с жена му, детето им беше далече, а той се бе съгласил на тази служба за да не остане селото без кмет. Иначе хич не му се занимаваше с хорските проблеми. Трийсет години бе работил като учител, после, като останаха само старци в селото и закриха училището, му дадоха една мизерна пенсия и сам трябваше да се оправя, както и останалите на неговата възраст.
Но ето че един ден се завърна в Горен Бурен Ценко, синът на домакинята на училищния стол по времето когато Тодор беше учител. Горен и Долен Бурен бяха едно до друго и училището беше едно. Тодор помнеше Ценко, сирак по баща, тихо, срамежливо дете, слабо като недорасло, пък и умствено… жал да ти е. Кой би си помислил че ще се скитне из Европа и ще се ушлайфа и в говоренето и в погледа… На Ценко майка му вече от години я нямаше и той казваше че е дошъл да стопаниса малко къщата и имота. Пък и защо да не остане, в Европа му било омръзнало, искал си нащо българското. Щял да пише в някакво много важно европейско списание какво ставало в Бурените.
- Та кой ще чете за Бурените бе Ценко, ти по добре в София отиди, за там да пишеш, това искат хората.
- Ще четат чичо Тошо и още как. В София могат да отидат, сами да видят. В Бурените обаче не е за всеки, а на всеки му се иска! - обясни му Ценко с усмивка.
"Виж го ти дангалака, как говори, как те убеждава с две думи!" - помисли си Тодор и какво да каже, дано така да беше, но от това път ще дойде ли и до Бурените?
- Та защо да не дойде, чичо Тошо, аз как дойдох?
За един месец Ценко измаза къщата отвънка, изчисти двора и градината, смени ръждясалата изтърбушена тел и от към улицата постави истинска желязна ограда, вдигна асмата и сложи под нея едно голямо бамбуково канапе с плюшени възглавници. Приятно им беше на старците като минават да се спрат да погледат как живваше къщата. На фона на изчезващото в развалини село при Ценко сякаш беше някакъв вълшебен оазис. А той все там, все работи, все сам и все весел. И кафе ще им направи и ще им поприказва с топли, изпълнени с надежда думи. Драго им беше на хората, живнаха, замечтаха се, започнаха съвети да му дават, някои му донесоха инструменти, други искаха да помагат, бабите носеха консерви или нещо от градинката, всички искаха да участват. Питаха го и за покрива и за комина, и как ще презимува в старата къща.
- Има време до зимата. Пролет е още - отговаряше им все така усмихнат Ценко, а къщата, отвънка стана като от картина, нито изгнилите дограми, нито порутеният покрив и счупеният комин си личаха, чаровна като за снимка.
И ето че пристигна и фотограф. Русо, дългокосо момче на възрастта на Ценко, но не знаеше български.
- За списанието снима - обясни Ценко на селяните - аз ще отскоча до града да напазарувам че ще потегнем и покрива.
Зарадваха се старците, живот идваше в селото, млади хора, читави, току виж възкръснали и други изоставени къщи.
Тамън Ценко да потегли за града, дотича Ангел избръснат, облечен в нови дрехи и парфюмиран.
- На пазар ли бе Ценко? То и аз на там съм тръгнал. Да си жив и здрав да ме закараш!
- Качвай се чичо Анчо! - покани го Ценко и запали малката Шкода.
- Нова машина, малка, не гори много - изкоментира веднага Ангел.
- Под наем е чичо Анчо - обясни скромно Ценко.
- Ми къде ти, скъпи са пущината им! Ми бензина, ми застраховките? То и на мойта възраст вече, нова кола да купувам…
- Не си стар чичо Анчо, държиш се ти! - похвали го Ценко и на Ангел му стана приятно.
- Еми държа се аз, психически падне ли човек, няма ставане. То и до града да се отиде е хубаво, да се развесели човек, баба ти Кунка само бае.
- И минава ли им като им бае? - полюбопитства Ценко.
- Минава им на хъшлаците, щом и други пращат.
- А благодарни ли са?
- Благодарни са - отговори премерено Ангел.
- Благодарни ама път няма? - подхвана го пак Ценко.
- Еми то в Бурените нищо няма, само старци. Та какъв път? Кой ще му направи на Тодор път? Балама човек е той да знаеш. Като му даваха пари за училището, не бил съгласен защото не знаел какво искали да го правят. Старчески дом ли иска да го правят, до там сме я докарали! Отиде крещя пред общината с някакви такива като него и инвеститора се отказа. Те това е.
Ценко слушаше внимателно и нещо се беше замислил. Като стигнаха до пазара Ангел каза :
- Хайде тука някъде да ме оставиш, да си свършиш и ти работата пък като се прибираш довечера ако ти е удобно пак от тука да ме вземеш.
- Няма да е довечера чичо Анчо, мойта работа е бърза. Да те изчакам час два, но повече не мога.
- Два, два часа, че то бързата работа… - намигна му Ангел ухилено.
- Окей, след два часа пак тук - махна му Ценко с ръка и подкара.
На връщане Ангел държеше в ръка едно малко пликче от аптеката.
- Всичко, на ред ли е чичо Анчо? - попита Ценко поглеждайки пликчето.
- Всичко, всичко! - отговори му доволно Ангел задъхан, явно беше бързал, после погледна и той пликчето и рече - За баба Кунка, и тя е душица.
- Лекарство нещо? - полюбопитства пак Ценко.
- Ех лекарство, няма лекарство - рече тихо Ангел и клюмна унило.
- Ми леля Кунка, тя на другите как...?
- Помага тя, на другите помага! - окопити се бързо Ангел, но лицето на Ценко вече се беше свило в съмнение. - Ти сам на себе си като не можеш да помогнеш, ставаш и ти като другите. Ама вие там по запада ги знаете тия работи. Тъй момко! - заключи Ангел и Ценко само се усмихна тихо и се съсредоточи в пустия надупчен път към Бурените.
***
Няколко дни по късно, докато Ценко и чужденеца си пиеха кафето на канапето с плюшените възглавници, една лъскава лимузина премина бавно зад оградата, пълзейки тежко по неасфалтираната централна селска улица. В топлия пролетен ден старците бяха по дворовете и всички знаеха че лимузината ще спре пред анчовата къща, но никой не посмя да си покаже главата на улицата за да види кой ще излезе от нея. Леля Мара, съседката на Ценко, още като разпозна шума на лимузината, се спотаи под сайванта в задния двор. Ценко, с чашата кафе в ръка, се приближи до телената ограда между двата двора и извика тихо:
- Лельо Марче!
Старата жена се опита да се направи че не го чува но нямаше как и се принуди да му махне небрежно с ръка. Ценко обаче продължи да седи пред оградата, отпиваше от кафето и я гледаше упорито. Леля Мара се заклати с наведена глава и се дотътри до телта.
- Министър нещо? - попита почти шепнейки Ценко.
Старицата вдигна смачканото си от болка лице, погледна го безпомощно и изтърси от беззъбата си уста :
- Ней, ней министър… Бог да ни пази ! - После вдигна ръце към небето и бързо пак се приведе и се заклати обратно към сайванта.
През това време чужденецът беше излязъл на улицата и снимаше на зум с професионалната си камера. Ценко, бързо остави чашата и се втурна да го спре. Трима мъже слезли от лимузината вече вървяха към дългокосия, докато той продължаваше да ги снима. Без да се показва навън, Ценко бързо и тревожно каза нещо на приятеля си, който след леко колебание се прибра и тръгна да бяга шмугвайки се в бурените на безстопанствения имот в съседство с ценковия разграден заден двор.
Когато мъжете се озоваха на входа, наоколо вече нямаше никой. Двама от тях влязоха в къщата и след няколко минути пак излязоха придружени от Ценко стъписан и с парцал и почистващ препарат в ръка. Тримата огледаха двора, после казаха нещо на Ценко и си тръгнаха.
***
След бягството на чужденеца селото се уплаши. Старците вече не се спираха пред ценковата ограда да погледат как върви ремонта, камо ли някой да влезе да пие едно кафе. Само Ангел дойде веднъж дваж, а самият Ценко започна да изглежда загрижен.
Дойде лятото и заради жегата, старците си седяха все вътре на хлад. Сутрин само някой да отиде до бакалничката, но минаваше отсреща по сенчестия тротоар.
На Голяма Богородица пристигна от София синът на леля Мара, Димитър. За него селяните говореха че бил обиколил всички чужбини ама никъде не могъл да си намери щастието, добре че поне изкарал пари да си купи апартамент в скъп столичен квартал, но и там нещо не го свъртало та пак щял да заминава. Като го мярна през телената ограда Ценко веднага се провикна:
- Бате Митко!
- Ти ли си бе Ценко? Тъкмо мама ми казваше че си си дошъл! - зарадва се Димитър и се доближи до оградата. После махна подканващо с ръка - Хайде ела тука да се видим!
Ценко взе кутията пияни вишни които беше купил за леля Мара и отиде под сайванта в митьовата къща.
- Виждаш ли мамо, и Ценко не те е забравил, носи ти и любимите ти бонбони! - каза Димитър на майка си като се наведе да я прегърне и я целуна по челото. Стопената женица се разплака и вкопчи изкривените си от работа пръсти в двамата мъже като се мъчеше да ги прегърне наведнъж. После повтаряйки - Бог да ви пази! Бог да ви пази! - ги прегърна и целуна един след друг и бършейки сълзите си с треперещите си ръце влезе в къщата да донесе каквото беше приготвила за почерпка.
Димитър и Ценко останаха да си говорят до късно през нощта в единственото присъствие на хладния
градински въздух и няколко изнервени от светлината под сайванта буболечки. Ценко разбра че Димитър се е включил в някакво ново политическо движение набиращо скорост в София и че при майка си идвал само два пъти в годината защото пътувал много и в чужбина.
- А тебе Ценко, какво те довя до Бурените?
- Ами какво… то тука вече нищо няма. Като ги гледам старците ми се къса сърцето. Нищо не търся, просто там вече ми беше писнало.
- Знам как е. То и там като тука, пустош, ама там не се вижда защото е заровена дълбоко в душите на хората.
Изведнъж и двамата се умълчаха и после Димитър пак подхвана :
- А ремонта?
- Ами! Къде ти…? Няма смисъл, да мине лятото и се връщам в Лондон. Този път мисля завинаги.
- Щом тъй си решил… Ние тук все пак се борим и от чужбина ще се борим. Ще ти пратя линк да видиш за какво иде реч.
- Не ме бъркай бате Митко, минал съм ги аз тези работи. Хитреци разни, всеки тръгнал да се облажи от болката на народа та то вече народ не остана, само тарикати.
- Народ не остана Ценко, много си прав, ама рекох си и аз - Все настрани ли да седя, вълк единак ? Ще се включа пък да видим къде ще му излезе края.
- Знам, знам, пустата самота дето тика хората в големите рибарски мрежи.
- Хубаво го каза Ценко! - засмя се Димитър. - Ама и в самотата ни тикат. Лошо нещо самотата Ценко, най-лошото - добави той и двамата се смълчаха замислени като Ценко се беше втренчил в тъмнината.
Димитър запали последна цигара и извади от джоба си подвижния си телефон. Като натисна копчето на екрана му се появи снимка на засмяна жена.
- Помниш ли я Райна? – попита той Ценко като му показа снимката.
- Как да не я помня, десет години бяхме в един клас! - раздвижи се Ценко излизайки от моментния си транс.
- И тя е с нас! Всичко си има, в Швейцария в замък живее, но корена си е корен.
- Изгниха ни корените бате Митко. Старците ни съсипани, едвам се влачат от немотия, ама все си траят. Нямаме вече ние корени, а нащо Райне пленница във швейцарски замък…
- Не си прав тука Ценко! Старците не са ни корените, нито са ни виновни, те са само едно злощастно поколение. Корените ни са в тази земя!
- Да земята - усмихна се тъжно Ценко и пак се вторачи в тъмното.
***
След няколко дни Димитър си замина и в селото пак стана скучно и още по-пусто. За радост, всичко което беше засял Ценко в градината поникна и вече даваше плод. Домати, краставици, салата, пиперките зрееха, а старата круша пак беше натежала от плод, точно като някога когато баба Ценка правеше крушите на компот. Самичък в голямата гниеща къща Ценко броеше дните които се редяха все същите а нощем седеше тихо на двора и гледаше втренчен в тъмното, както под сайванта при Димитър. Вдишваше влажния дъх на плодородната българска земя, тази на която беше проходил и той и Димитър и Райна и Елена и Веско и Кирил и Славка и Пламен, тази по която бе търчала безгрижно и цялата градска тайфа която се изсипваше вкупом на село в началото на голямата ваканция. Лица, които Ценко никога нямаше да забрави, както и щастието на един завинаги изгубен свят.
***
В началото на септември Ценко вече си беше приготвил багажа. Ключовете щеше да остави на Тодор, но никой не знаеше кога и дали някога пак щеше да се върне в Горен Бурен. Самият той предпочиташе да не си задава този въпрос.
Ето че дойде и най важният ден и Ценко избръснат и облечен в чисти и изгладени дрехи се качи в малката Шкода и потегли за гарата. Сам на напечения от обедното слънце перон, той постави ръка над очи и се взря в посока на пристигащия влак. Зад гърба му, порутената обрасла в изсъхнал буренак гара стоеше още на мястото си и наоколо миришеше като някога когато с мама и много други хора чакаха влака за морето. Нещо в гърлото му заседна и очите му се наляха със сълзи. От далече, влакът изсвири зад треперещия нажежен от слънцето въздух и Ценко пристъпи назад триейки насълзените си очи, после пак се втренчи усмихнат в наближаващия локомотив. Вехтите полупразни вагони се занизаха все по бавно един след друг докато влакът напълно спря и се отвори само една врата.
***
Милена беше докторска дъщеря и родителите ѝ имаха доверие на Ценко който я надминаваше с десет години. Знаеха че не е богат и че му липсват тези черти в характера които позволяват на един човек да стане такъв, но бяха доволни от условията при които благодарение на него детето им имаше шанс да емигрира. Младите се бяха запознали на рецепцията на хотела в София където Ценко бе отседнал за няколко дни преди да дойде в Бурените. Милена, на трийсет години и с три висши работеше там като рецепционистка и живееше с родителите си пенсионирани анестезиолози. Двамата с Ценко продължиха да си пишат и да си говорят всеки ден докато най накрая се стигна до това решение. С три перфектни европейски езика Милена щеше лесно да си намери работа на Острова и тя и родителите ѝ мечтаеха единствено за това. Само баба ѝ плачеше и повтаряше на изпроводяк - Мило, Мило, няма баба вече да те видя! - а семейството сплотено до болка от някакъв суров инстинкт за оцеляване, чуваше, но сякаш не разбираше смисъла на тези думи.
***
- Кашля булчето, Ценко, простуди го ти в тая порутена къща! - каза Тодор надничайки през оградата в двора където младите се бяха вгледали в някакъв прашасал току що изнесен от мазето чушкопек.
- Ела чичо Тошо - вдигна Ценко глава от чушкопека и махна приветливо на възрастния мъж който с нескрито любопитство прие поканата. - Лютеница ще варим - похвали се Ценко след като Тодор влезе в двора и видя чушкопека.
- При баба Райна за мед иди, да хапне момичето да ѝ мине че вече цяла седмица кашля! - Обърна се Тодор към Ценко а после към гостенката - Лечебен е той нашият мед чедо, тука в нашия край най лечебните билки никнат!
Милена се усмихна учтиво и сякаш искаше нещо да му каже но кашлицата пак я сдави и замълча, после пак се усмихна и влезе в къщата.
- Не ѝ минава с мед чичо Тошо, при леля Кунка ще я заведа да ѝ побае.
- Ха глупости! Да не си посмял, да те подведе и тебе Ангел! Калпав човек е тоя Ангел, много калпав, хитър кат лисица ама зле ще свърши, от мен да го знаеш! - кипна Тодор. - А пък на момичето като не му минава от мед, заведи го в града на доктор.
- Докторска щерка е тя, не ще на доктор, пък и за ваще градски доктори една добра дума не съм чул.
- Измаскариха се пущините, и те само да лапат искат, ама и пари да им дадеш пак не те оправят, толкова народ измря ей тъй щото няма кой да му помогне.
- Знам чичо Тошо, нали и с мама така стана - каза Ценко с тъга, а Тодор само въздъхна свеждайки безпомощно очи.
- Как съм те мислил аз тебе Ценко, самичък дето остана, ни брат, ни сестра... Сега, тъй ми е драго че си намери добро момиче! Учено ама скромно, приличате си. И това че е българче, важно е и това, да знаеш! Три внука имам, нито едно българче. Нашият Веско пет години се развежда, те децата вече пораснаха, на село никога не са идвали, един път ги видяхме като ходихме ние там. Чужди хора сме им ние Ценко, не баба и дядо.
Сълзи потекоха от очите на възрастния мъж, а Ценко стоеше до него неподвижен и не знаеше какво да каже. После сложи ръка на рамото му и се опита да му заговори:
- Ти си ми като татко, чичо Тошо, да знаеш, много си ми дал! И да знаеш, ако имате нужда от нещо, ти и леля Недка, ще дойда, да го знаеш! Ама и Веско и той, няма да ви остави! А аз като се върна в Лондон ще му се обадя да се видим. Къде Лондон, къде Франкфурт, знаеш в Европа лесно се пътува.
- Знам, знам, синко, знам... - каза тихо Тодор и го прегърна.
***
На следващия ден Ценко заведе Милена при Кунка. Хванати за ръка двамата слязоха по главната улица свързваща Горен и Долен Бурен и когато се намериха пред анчовата къща Ценко звънна на звънеца. Ангел, който знаеше предварително, ги чакаше и веднага излезе да отвори.
Още на прага на малката тъмна стаичка Милена се закашля. Една кожа и кости почти оплешивяла възрастна жена седеше на легло в най тъмния ъгъл на стаята. Тя бавно вдигна треперещата си глава, но погледът и не срещна техните, а се отправи към Ангел.
- Чуваш ли бабо Кунке как кашля момичето?
Старицата, заклати още по силно глава и замомоти нещо вглъбена в себе си.
- Ето, бае баба Кунка - каза Ангел шепнейки и излезе на пръсти от стаята оставяйки Ценко и Милена стъписани. Двамата все още се държаха за ръка и като се окопити Милена дръпна Ценко навън.
Тя знаеше много за болестта на Паркинсон защото едната ѝ баба страда от нея няколко години преди да почине. Цял ден Милена говори за това на Ценко а той само забеляза че кашлицата ѝ изведнъж изчезна. Научи го и селото, но старците вече бяха чували че Кунка лекува от всичко.
***
В началото на есента в Бурените започна да вали и дългата главна улица потъна в кал. Дворовете запустяха под ниското тъмно небе а въздухът захладня и замириса на гниещи листа. От време на време, някой превит навлечен старец, тътрещ се през калта зад ценковата ограда, хвърляше един унил учуден поглед питайки се какво още правят младите в това подминато от всякакъв шанс за оцеляване място.
Една сутрин, Слънцето като че ли се смили да се покаже пак за малко и Ценко излезе на улицата и се изправи пред външната врата.
- Хайде Мило, готов съм, снимай! - провикна се той на младата жена застанала срещу него от другата страна на дългата кална селска улица.
***
© Диди Генова All rights reserved.
липсата на препинателни знаци утежнява възприятията, трябва да се повтаря, за да се схване смисълът. Спокойно може да се направят няколко отделни разказа от отделни случки, дълга е снимката... изв се, неудобно писане