Събудих се целият лепкав от пот. Гърлото ме болеше - явно пак бях крещял насън. В мозъка ми още отекваше ехото от току-що отминалия кошмар. Лошото бе, че не си го спомнях отчетливо; само някаква смътна фигура, подобна на призрак, се мотаеше из мозъка ми. И, да ви кажа честно, хич не горях от желание да повдигна воала и да разбера кой (коя, по-точно...) се крие под него. Знаех си, без да се налага да гледам.
Майната му. Вече трябваше отдавна да съм на работа. Какво проклятие: 26-годишен хирург, признат от "Science&Medicine" за най-добрия в Западното крайбрежие, с втора специалност психоанализа, изкарал за собствено удоволствие от депресия един куп пациенти... а самият той не може да влезе в релси. Не може да си помогне.
А знаете ли кое беше най-страшното? Това, че дори когато се обръщах към колеги-лекари за помощ, нарочно им пречех. Криех от тях факти. Заблуждавах ги. Абе направо ги лъжех. Толкова много бях свикнал да крия любовта си, че дори не я споделях пред хора, които можеха и иска ...