"Здравей, Любов,
мастилото почти свърши, докато ти писах. Не вярвам, че някога ще го погледнеш. Скъсай го, изгори го след това, но го прочети, Любов.
От толкова време не сме се чували. Съвсем ме забрави. Какво ново при мен ли? Стаите са глухи, пусти. Стените, които допреди време бяха нашарени с бои, вече избеляваха, обелваха се. Помниш ли онази червена риза на карета, която обичаше да носиш? Където спеше с нея? Нося я, още се усеща аромата ти.
Светлинките на нощните лампи вече не светят толкова силно както преди, когато минаваше под тях, Любов.
Помня всяка една твоя бръчица, трапчинка. Ех, тези трапчинки! Като се усмихнеш и Слънцето завижда!
А това тяло! Изваяно, от ръцете на някой Бог, Любов! Какво щастие предизвикваш у хората, дори само да те гледат!
Ти си истинско чудо. Пазя купчината ти с поеми, които си писала. Още си пред мен, когато ми ги четеше, с гласът ти като на някоя магьосница. И с очите ти, ех, тези очи! С цвят на разтопено злато.
С треперещи ръце ти пиша всичко това. Едн ...