Дядо Стефан ставаше рано сутрин, толкова рано, че още петлите не кукуригаха. Днес се събуди по същото време. Стана погледна часовника си. Беше три и половина. „Пак е три и половина, все е толкова рано.” – Каза си той на ум. Стана и отиде до външната си тоалетна. Той имаше и вътре хубава нова баня с бяло гърне. Но навика, си е навик. Когато приключи с малката нужда се върна да си измие ръцете и си легна отново. Не му се спеше. Както всяка сутрин, той се въртеше в леглото си. Мъчеше се да заспи но без резултат. Това сутрешно безсъние му беше от както почина неговата скъпа съпруга баба Тонка. От тогава все се будеше в три и половина, беше точен като швейцарски часовник. Той много обичаше жена си. Но след като почина вече почти три години и половина, той много страдаше от факта, че беше сам. Самотата го погубваше. Oтново погледна часовника си. А той показваше само четири и петнадесет. „Офффф...” – Въздъхна той и пак се насочи към външният кенеф. Върна се отново в леглото и пак се опита да се унесе. В съзнанието му изплуваха прекрасни спомени от миналото му. В тях беше и баба Тонка. Да но баба Тонка беше млада и хубава. В спомените си тя беше облякла страхотна червена рокля до под коленете. Тя се завъртя като балерина. Смееше се, смееше се на едно хлапе с букет бодливи рози. Този букет беше обран от градинката пред черквата на селото. Хлапака и подаваше букета с широка озъбена усмивка.
- Заповядай… – каза и той срамежливо, и се изчерви. А красивата Тонка ги пое в ръце и ги помириса. После се приближи до хлапето и целувайки го по бузката му прошепна:
- Много са красиви, благодаря. – след целувката Стефан избяга навън. Това беше първият път когато бе целуван от момиче. Той тичаше и се радваше. Тичаше и не спираше. Беше обиколил селото. Беше щастлив. Тонка го бе целунала по бузката.
С този спомен в съзнанието си той се обърна на другата страна на леглото си и отново затвори очи. Но в съзнанието му се появи друг миг от живота му. В този момент той стоеше пред олтара на местната църква. До него под ръка стоеше най-красивото създание на земята неговата скъпа годеница Тонка. Поп Димитър още беше млад поп. Той стоеше с черната си брада пред тях и четеше обичайните за бракосъчетание попски бръщолевици, които никой не ги слушаше. Всички гледаха булката, е разбира се това си мислеше тогава младия дядо Стефан. Той гледаше ту в попа, който усърдно четеше божиите писания, ту неговата възлюбена. Изведнъж чу попа да казва:
- Ти Стефан Мирчев Дренчев съгласен ли си да вземеш Тонка Велева Радкова за своя законна съпруга?.......
Разбира се той беше дал положителен отговор. Споменът, тръпката и любовта му към скъпата му Тонка бяха толкова силни, че още ги чувстваше така както тогава. Може би защото любовта им беше вечна.
Той погледна часовника си. Часът беше вече шест без десет. Той погледна към мързеланката. Светна крушката. Стана и се облече. Вече беше сутрин. Наплиска си лицето, погледна се тъжно в огледалото. Там в огледалото гледаше още по-тъжен, по-състарен, 78 годишен човечец. Стар и съсухрен. Гледаше старото си лице, докосна бръчките си. Поклати глава. „А какъв красавец бях” – Каза си на ум. Тогава той беше млад. Сега имаше прекрасни син и дъщеря. И двамата бяха създали щастливи семейства. Семейства, от които той имаше общо трима внука. Синът му живееше в Казанлък, беше военен наемник – кадрови войник, както им казваха сега. Той никога не свикна с това понятие. На времето нямаше такива. Имаше само наборни и запасни военнослужещи. Такъв беше бил и той.
Дъщеря му се бе омъжила в Сливен. Тя беше другата крайност – беше доктор. И беше изцяло одрала кожата на Тонка. Много си приличаха. Той много обичаше и двете си деца, както и внуците си, разбира се. Тях май малко повечко…
Той излезе и погледна към балкана. Страхотна гледка. Усмихна се. Да той обичаше спокойствието на старото планинското селце, в което бе прекарал целият си живот. Двора му беше огромен. Не помнеше вече колко декара беше, но определено малко бяха хората в село с толкова голям двор. Целият двор се обработваше от него. Беше си насадил картофи, боб, зеленчуци, захарно цвекло и захарна тръстика. От последните две си правеше петмез. Много го обичаше, много го обичаше и баба Тонка. Сега го ядеше сам, и не му бе толкова вкусен. Друго беше докато беше жива баба Тонка. Сега го правеше и го пращаше на внуците си. Но те не го обичаха. Сега времената бяха други. Сега имаше течен шоколад, имаше различни други десерти, повечето вносни разбира се. Дядо Стефан не харесваше вносните стоки. И въобще не разбираше как децата предпочитаха скъпия течен шоколад пред петмеза, който си беше автентичен природен продукт. Освен това беше домашен без никакви допълнителни добавки, без разните му консерванти и други подобни глупости, които слагат във фабричните продукти.
Той тръгна по пътечката си по средата на двора си. Края на пътечката стигаше до селската река, а оттатък нея е балкана. Тя сега беше по-намаляла – лятото винаги намаляваше. Пред нея обаче имаше не малка едноетажна сграда тип обор. Тя беше строена много отдавна преди да се оженят с баба Тонка, от неговия баща. Постройката не беше зидана. Тя представляваше плет от пръчки замазани с кал. Подпорните греди бяха от дърво. В голямата си част тя служеше за сушилна на сеното - плевня. Но имаше отделения и за животните, които дядо Стефан гледаше.
В едната си ръка носеше кофа с помия за прасето, като в нея беше натопен стар хляб за Шаро вярното му куче, в другата държеше бастуна си. Шаро беше вече старичко куче на повече от 12 години, с неопределена порода. Определено имаше нещо като немска овчарка в него но другото куче между, които две беше той не бе ясно. Шаро беше вярно куче и за това си заслужаваше безгрижни старини. Той веднага улови със скок подхвърления към него комат хляб и почна да го ръфа доволно.
Сипа помията в коритото на прасето. То почна още докато му сипваше да яде, ще кажеш, че не са го хранили с дни. Дядо Стефан го погали и му се порадва.
До кучето имаше варел пълен със зърно, в него имаше стара консервна кутия. Старецът я напълни и сипа на кокошките си. Докато те кълвяха зърното той мина по гнездата им и обра в една кошничка, която бе оставил снощи яйцата им, след което излезе и пак ги затвори. На път за вкъщи той изпи едно сурово яйце. Навикът от ежедневието му се бе просмукало така силно в него, че ако сменеше средата си за живот едва ли би оцелял.
Приготви си за закуска пържени филии. Разбира се подслади си ги с любимият му петмез.
След като закуси излезе на двора с една малка мотичка. Пред къщата му имаше добре поддържана Лозница. Той обичаше да си пийва ракийка. Кога по-умерено, кога повечко той си пийваше.
Плочките под лозницата бяха обрасли в трева, и той почна лекичко бавно, без да бърза да ги чисти с мотичката. То, той за къде ли да бърза. На седемдесет и осем годишна възраст вече осъзнаваш, че когато някога си бързал, си бил млад и глупав. Когато приключи със плочките, дядо Стефан влезе в стаята по-заглади оределия си бритон с един стар гребен, след което взе портфейла си и излезе. Вече минаваше осем часът. Бяха докарали хляба. А той обичаше да си купува топъл хляб. Магазина беше в центъра на селото, точно до кметството. То думата магазин не беше много точна. Защото в магазина можеше да седнеш, да пиеш една бира или кафе, сок, дори и твърд алкохол. Но това беше нормално за селските райони.
До центъра на селото имаше около половин километър разстояние. Той не вървеше бързо, любуваше се на хубавото време. Небето беше чисто, а слънцето още се показваше. В балкана слънцето се показва напълно едва към девет и половина – десет часа. Дори и през летните дни, като днешният. Шосето не беше много натоварено. Рядко минаваха коли през селото. То не беше възлова точка, и даже меже да се каже, че беше леко изолирано в балкана. Разбира се в селото младите жители бяха рядкост. Обикновено лятото идваха за да си почиват, но зимата си оставаха само възрастни хора като дядо Стефан.
От горната страна на шосето се задаваше голямо стадо с овце, а след тях викаше и псуваше възрастен господин с голяма гега.
Дядо Стефан го позна:
- Бай Кольо, от рано ги хокаш. – подвикна с насмешка по
овчаря дядото.
- Стояне много ми е драго, ами не слушат. Тъпи са като овце. –
И двамата се разсмяха докато се разминаваха. Всеки си продължи по своя път.
Дядо Стефан стигна до моста на селската река. На него той спря и се загледа във реката. В главата му изплуваха спомени, спомени за две дванадесет годишни деца, които облечени само със спортни шорти с найлонови торби пъхнати в шортите ловяха риба по реката. На този ден в главата си, за който дядо Стефан си спомни той и братовчед му Сашо бяха хванали доста риба. Понеже реката не беше много пълноводна, въпреки че в ония години беше доста по-пълноводна от днес, рибата която се срещаше в нея не ставаше за риболов със въдици. Не че не се срещаха оптимисти, но те не хващаха повече от една – две мрени. Друго нещо си беше риболова с ръце. А тях двамата си ги биваше. Винаги хващаха по някоя риба.
Та този ден беше един от най-успешните им, даже може би най-успешния. Те продължаваха нагоре по течението на реката и бъркаха под камъните. Тогава изведнъж под един голям камък, под, който младият дядо Стефан бъркаше притисна леко с палеца си нещо наистина голямо.
- Сашо, Сашо... – подвикна му Стефан... – Запуши от другата
страна. Напипах нещо голямо. Мисля че не е само.
- Идвам... – прошепна Сашо, и направи това, което му бе казал
братовчеда му. В това време Стефан намести и другите си пръсти върху рибата. - Готово... – каза Сашо задоволително като прибираше доста голямата си мрена в найлоновата торбичка, и тръгна отново да се потапя за още риба. Но в това време чу гласът на горския:
- Здравейте момчета. – с един премерен скок той се премести
от брега върху големият камък, под който бъркаха двете момчета. – Май бракониерстваме, а?
Не им беше за първи път да им вземат рибата. И преди се беше случвало.
„Но какво да се прави, такъв е животът” – Мислеше си дядо Стефан взирайки се в бързите речни води. Той се усмихна, поклати глава и продължи по моста.
В магазина нямаше много хора. Освен магазинерката имаше двама дървосекачи от близкото градче, които преди работа пийваха по едно кафе.
Магазинерката леко стеснителна дама на около четиридесет години също от близкият град му се усмихна насреща. Дядо Стефан поздрави и си поръча един хляб и една бутилка олио.
- Шест и петдесет господине. – каза магазинерката докато му
подреждаше продуктите в найлонова торбичка.
- Пак ли са дигнали олиото? – попита дядо Стефан докато
подаваше банкнота от десет лева с треперещата си ръка.
- Да господине, съжалявам. – тя направи повече
притеснителна, отколкото загрижена физиономия.
Дядо Стефан взе рестото си, и си тръгна поклащайки недоволно глава, като чак при врата се извърна с леко изкуствена усмивка и каза:
- Приятен ден. – след което си тръгна по обратният път към
дома. Докато вървеше към вкъщи размишляваше над въпроса защо продуктите скачат почти всеки месец, и дали това е само в селата или и в градовете. Не стигна до категоричен отговор на тези разсъждения. Но реши, че днешният хубав ден си заслужава на се разходи из балкана и да си набере билки за чай.
Като се прибра си стъкми набързо два сандвича с маргарин и шпек салам, които прибра във старата си раница.
Тръгна по пътечката към животните, покрай посевите имаше трева – плевели. Откъсна от тук-оттам няколко плевела и когато мина покрай кокошарника, ги хвърли на кокошките. После продължи надолу по пътечката към реката. Нагази в нея с гумените си галоши. Той познаваше добре реката, и избирайки най-плиткия брод пресече реката. Оттатък нея беше Балканът. Тръгна по една малка пътечка, която в началото беше доста стръмна. Но с помощта на бастуна си той се справи. Нагоре вече се разширяваше и не беше толкова стръмна. Задъха се. Въпреки добрата си форма за човек на тия години, той все пак беше стар и нямаше силите, които имаше някога.
В гората той се чувстваше чудесно. Вървеше бавно и се наслаждаваше на прекрасните дъбови и букови дървета, които почти напълно скриваха слънчевите лъчи. Сред тях имаше и дървета, които той лично беше засадил като дете в часовете по трудово обучение. Вървеше по пътеката, и слушаше звуците на гората. Приятните птичи песни. Чуваше и своите стъпки, вървеше сигурен и спокоен напред към първата полянка, където си беше планувал първата почивка.
Полянката беше вече пред него, а той се беше много изморил. Направи последни усилия и излезе на слънце. Поляната не беше много голяма. Той помнеше дните когато тя беше част от ТКЗС – то и тя се обработваше. Тук на тази поляна едно време се садеше овес. Дядо Стефан помнеше тези дни, дните когато всички поляни се обработваха. Тогава беше млад и работоспособен, в тези дни двамата с баба Тонка бяха много щастливи заедно. Ех, как искаше да се върне това време, за един ден. Поне за един, едничък ден. Много му се искаше да почувства прегръдката на баба Тонка. Но нямаше как. Живота си беше живот и ако като шофьор на камион имаше задна скорост, то живота нямаше. Той просто си течеше, течеше и не спираше дори за миг. Оставаха само спомените.
Дядо Стефан се опъна на ливадата, като си подпря главата на раницата си. Погледна към небето в него плуваха различни облаци. Един приличаше на риба, друг на куче, трети на .... о боже. Той се изправи този облак много приличаше на лицето на баба Тонка. Дядо Стефан се вторачи внимателно.
Безспорно облака приличаше на нея. Но такава прилика беше невъзможна, той беше, като изрязан от някоя стара чеpно-бяла снимка. Облака приличаше на баба Тонка от времето, когато те бяха млади, от времето, когато тъкмо се бяха оженили. Това време той беше най-щастлив.
Той се изправи в това време едва не се сблъска с някой. Това беше младо момче, тъй познато на вид но и тъй далечно, то миналото му. Но от къде се взе? Нали поляната беше безлюдна, когато дойде. Наистина момчето му беше познато. Но от къде?
- Ей, внимавай старче... – каза то, докато се отдръпваше от дядо Стефан. – Щеше да се удариш в мен. Не ме ли видя?
- Не, извинете... – дядо Стефан се притесни леко. – Бях се загледал в.... – той не продължи. Просто махна с ръка.
- Зяпахте нещо на горе, видях ви. – хлапето се усмихна.
- Да така е, но сега трябва да тръгвам. – дядо Стефан нарами раницата си и посегна за бастуна си. Но момчето го изпревари и му го подаде. Усмивката му не слизаше от нагло-ухиленото му лице. Сякаш му се подиграваше.
- Благодаря. – благодари дядо Стефан, и го погледна в ухилената физиономия. От къде познаваше това лице? От къде? На кого му напомняше толкова? Хем му напомняше на някой, хем не помнеше никой да се е хилил така. Да никой от миналото му не е бил с постоянна, и то толкова лукава усмивка на лицето. И въпреки това лицето, ох това лице беше на някой, който беше познавал. Но загубил отдавна.
- Да ти помогна ли да си спомниш, на кого ти приличам? – попита момчето със ироничен тон, който като, че казваше: „ Да, аз знам за какво си мислиш, аз човъркам във мозъка ти.” Той се разсмя, смехът му отекна във горското ехо, така много бройно повтарящо се, като, че ли никога няма да спре.
- Това е невъзможно. Не, не е възможно... – дядо Стефан пристъпи назад, но шокът от това, което се бе досетил беше много силен и той залитна да падне. Подпря се на бастуна си но не успя да се задържи и тупна по задник на поляната.
- Ти не може да си аз? – каза дядо Стефан, а момчето не спираше да се смее.
- Мога да съм, който и какво то си пожелая. – Смехът престана когато изрече тези думи. – Знам също, че обичаш и любимата си баба Тонка. – в този момент момчето се преобрази, преобрази се във възрастна жена преминала седемдесет и пет години, преобрази се на баба Тонка, на неговата баба Тонка. Същата каквато дядо Стефан я помнеше. Този образ, се беше запечатал в съзнанието му. Това беше любимата му жена.
- Боже, какво си ти? – сърцето му туптеше много силно, уплахата в него не беше най-силното чувство, което изпитваше в момента. Той изпитваше и благодарност към съдбата, че вижда жена си. Но и страх, страх от, това което всъщност е с образа на баба Тонка.
- Аз съм Стефчо, милият ми колко е изплашен. – каза тя, и тръгна към нето да го помилва. Но дядо Стефан се отдръпна, лазейки по поляната. Той не искаше да го докосва. Той знаеше, че тя не е сред живите. Знае, че тя е там, там отвъд, може би в рая. Може би?
- Не се страхувай. – тя се разсмя, докато се смееше отново придоби образа на момчето. – Май така не те плаша толкова? – то му намигна и се надвеси над него и за шептя, предизвикателно: - Аз мога всичко, мода да ти дам вечен живот. Мога да дам вечен живот и на двама ви. И на теб и на нея.
- Защо, защо ти е да го правиш? – дядо Стефан се изправи. – Кой си ти? Какво си?
Момчето го погледна със ставащата все по-лукавата усмивка. След което се намръщи клатейки сърдито глава.
- Не се ли сещаш кой съм?- дядо Стефан премигна няколко пъти, избърса потта от челото си с ръка. Усети я, усети студената си пот. Тя беше студена, като водата на селската река при нейния планински извор.
- Не, не може да ми се случва това. Аз сънувам, сънувам кошмар. – тези думи накараха вече разкритото хлапе да се засмее още по-силно и от преди малко. Този смях му донесе нов образ, неговият истински образ. Образ изразяващ колкото страх, омраза, жестокост, толкова и погнуса. Лицето му беше трудно да се опише. Някога то може би е имало своят чар. Някога! Но сега беше покрито с циреи и брадавици. В очите му вместо зеници имаше огън, а в този огън дядо Стефан, като че ли видя реещи се души. Може би беше, сбъркал. Все пак страха води и до халюцинации. А лицето на това същество, чието име е забранено да се произнася излъчваше всичкия страх на този свят, всичката жестокост и погнуса. Кожата му беше въгленово черна, силно напукана от дебелите косми, които вирееха почти навсякъде по нея. А в косите на главата му имаше две почти забележими, но набиващи се на очи, рогца.
Сатаната нямаше срам, нито милост. Голото му тяло беше загърнато единствено от живата препаска на две огромни змии в областта на гениталните му. Краката му бяха зелено-плесенясали и напукани колкото и устните му. Напуканите му устни отново бяха ухилени до ушите.
- Ако искаш да живееш вечно, и то с нея... – той щракна с пръст и първото дърво по пътеката, към която се беше запътил дядо Стефан се превърна в младата баба Тонка. Тонка в прекрасна рокля от техните младини. Рокля носеща достатъчен сексапил за времето си, къса до под колената с дълбоко деколте, толкова колкото разрешаваше партийната норма тогава. Тя му помаха с усмивка на уста. Беше прекрасна както винаги. Той също и се усмихна и даже понечи да тръгне към нея. Но се спря.
- Не, ти искаш душата ми. Аз си имам едничка душа. Не! – каза сурово дядо Стефан.
- Погледни, виж колко е красива, красива и самотна. Тя те чака. Тя иска да е с теб.
- Не, не, не искам! – той каза тия думи тихо и много неуверено. Погледна я. Тя стоеше там, толкова близо. Тя беше там, и беше млада и красива. И той щеше да е млад. Щяха да изживеят своята втора младост. Той тръгна към нея, леко плахо все още със страх и недоверие. Толкова много я обичаше, толкова пъти тайничко си беше мечтал за тази втора възможност, за този втори живот с неговата любима Тонка.
А дявола се наслаждаваше на тази гледка. Сега той беше придобил вид на добре облечен човек, с гладко обръснато лице, с прекрасна кожа облечен в бял костюм с бяла раирана риза и черна вратовръзка на жълти и червени дяволчета. Той гледаше лукаво и предвкусваше победата от още една спечелена добра душа.
Колкото повече се приближаваше до любимата си, дядо Стефан, толкова по-млад се чувстваше. Като че ли постепенно се подмладяваше. Той погледна с усмивка към ръцете си. Да те до преди малко бяха стари груби и съсухрени. А сега? Ех колко нежни и млади бяха. Той се радваше, но... В този момент се спря. Делеше го една крачка до това да бъде с нея. Но той се спря. Не, това беше илюзия, този живот нямаше да е като тогава. Сам знаеше, че живота няма заден ход. Не старият шофьор Стефан знаеше, че душата му принадлежеше на друг. И той не беше дявола. Този друг, всъщност беше друга. Душата му принадлежеше на баба Тонка. А тя би искала той да си я запази. Да не я разменя за разни илюзии.
- Не! - извика твърдо той. – Не, не си продавам душата. Махай се!
- Ама ти погледна ли се как изглеждаш?- Сатаната оправи вратовръзката си, след което флегматично и с леко кимане щракна с пръсти. Пред дядо Стефан се появи от нищото, като се беше появил и Сатаната, едно огромно огледало. Огледалото обхващаше цялата гледка пред него. То беше високо отвъд небесата и широко по целия хоризонт. В огледалото стоеше един млад момък. Младо момче, което току що се беше задомило. Беше облечено в сватбен костюм. Този костюм на времето беше струвал цялата заплата на баща му. Но си струваше, стоеше му страхотно. Косата му беше зализана и мокра. Мокреше я с вода, и му стоеше много добре, като на Васко Кеца. Бяха ходили на негов концерт във Варна. Леле какъв изпълнил.
- Как... – дядо Стефан загуби дар слово. – как?
- Ха, не ми вярваше – дявола се ухили отново насреща му, като застана до него пред огледалото. Извади един гребен и взе да се реше. Гребенът, който извади, беше типичен за хората от времето когато дядо Стефан беше млад. Малък и удобен. Лесно можеше да се побере в джобчето на ризата, например. – А сега какво ще кажеш, а? Не съм ли добър.
- Божичко, аз съм млад. – дядо Стефан подскочи. Да, дядо ама друг път. Той беше отново млад и жизнен. Кипеше от енергия. Кипеше от желания и копнежи. – Но как го направи?
- Ха, ха, ха... – дявола се засмя за пореден път неудържимо. – Аз съм Сатаната, аз съм принцът на мрака, аз съм тъмнината. Аз мога всичко. Ха, ха, ха.....
- Божичко, как да устоя? – подмладилият се дядо Стефан погледна към небесата. А Дявола го хвана за раменете през гърба му и му прошепна в ухото докато гледаше право в огледалото.
- Отдай му се, няма да съжаляваш.- той се отдалечи от него, подпря се на огледалото и извика Сделката е много проста, сега ми казваш ДА и утре сутринта в 3: 30 часа като дойде ония с косата, няма да те закача. – Сатаната, пак се ухили. След което сложи рака на устата си като дама от английския кралски двор казала нещо неприлично: - Опс, това беше тайна. Ха, ха, ха ...
- Утре сутрин, ще умра? – изведнъж лицето му пребледня. Стария шофьор седна на тревата, колкото и да не му се живееше сам, това си беше шок за него.
- Ако сключим сделка ще си жив, млад и най-хубавото няма да си сам. Ще си щастлив. – дявола не спираше да му показва плюсовете на сделката. – Чакам само твоята думичка, тя е много лесна за казване „ДА“.
Дядо Стефан се бе замислил. Тя е там горе, горе в небето и го чака. Но не е жива, а скоро и той няма да е жив. Ще го погребат, и ще си изгние в селското гробище. Но пък от друга страна като умре пак ще е с нея. Ще бъде с нея, и няма да си продава душата на Дявола. А душата това е нещото, което те крепи жив, той беше чел не малко книги и знаеше че телата са преходни, а душата е вечна. Трябваше ли да е роб на дявола? Не!
- Реших! – дядо Стефан се изправи взе си раницата и тръгна с бодра стъпка към пътеката нагоре към следващата поляна.
Дявола го изгледа, знаеше отговора. Но все пак той представляваше и най-наглото същество на този свят:
- Е, значи си съгласен? – изникна като гъба пред дядо Стефан.
- Не, никога и за нищо на света. Върви си в пъкъла. – на лицето на дядо Стефан, който преди тези думи беше все още младо момче. А сега вече върнал си предишният старчески облик, се четеше увереност. Вече страха беше изчезнал. Той, не се боеше. Не, какво можеше да му стори? Та той умира. И му остава по-малко от ден живот. В този момент Дявола изчезна.
Когато се качи на следващата поляна дядо Стефан плачеше. Той седеше и ръфаше сандвич, а сълзите му се стичаха по лицето. Плачът му беше колкото от мъка за живота му, за децата му, за малките му внучета, за всичко което ще пропусне. Но той плачеше и от радост. Защото той знаеше, че тя го чака. Чака го там горе, където и да е това. Тя е там и го чака, и иска да е с него, не по-малко от колкото той иска да е с нея. Не щастието е там където са душите и на двамата. А не в илюзиите на Сатаната. Добре беше сторил че не продаде душата си.
Той, прекара целият си ден в планината. Изкачи върха, а там имаше един стар, дъб. Много по-стар от него. Този дъб, беше стар още, когато той беше млад. С другарчетата си те имаха тайна наблюдателница на него. От там наблюдаваха всичко. Той се качи на него. Покатери се чак до мястото, където едно време беше тяхната тайна наблюдателница. В съзнанието му взеха пак да нахлуват спомени. Как си играеха и наблюдаваха цялото село. Гледаха дали няма случайно да дойдат фашистите. Да от там наистина се виждаше цялото село. Даже и неговата къща се показваше. Той се загледа в нея. Да, когато я получи от баща му, тя беше на два етажа, и с по-малко стаи. Но през неговият живот той успя да я разшири. Дострои още две стаи на втория етаж. Под тях направи голяма маза, която ползваше и за изба. Направи и трети етаж, с голямо таванско помещение, колкото стая. Обработваха заедно с баба Тонка двора. Гледаха животни. Докато тя беше жива гледаха и овце. Но сега той се бе отказал от тях.
Като шофьор беше доста пътувал. Беше ходил из цялата страна. Беше пътувал и в чужбина. В период от 3 години беше международен шофьор и ходеше почти във всяка европейска страна. Но после напусна заради баба Тонка. Тя все се притесняваше за него. Но той нямаше причина да отива в ада. Никога не бе изневерявал, никога никой не беше убил или ограбил по някакъв начин. Спазваше законите както пред Бог, така и пред държавата. Дали беше светец? Не, и светец не беше. То останаха ли светци вече?
Когато слезе в селото часовника му показваше 18:05 часа. Той отвори врата на къщата си, и влезе вътре. Обикновено си събуваше обувките. Но този път не го стори. Отиде и седна на леглото си. До него имаше стар дървен стол. На него той си държеше очилата и GSM-а. Винаги му се караха, както синът му, така и дъщерята му, че не го носи с него. Но той така и не се научи да го носи с него. Пречеше му.
Той си сложи очилата и погледна към екрана на това технологично удобство. Големите му пръсти трудно натискаха и без това мъничките копчета на GSM-а. Той набра първо сина си.
- Ало, здравей синко. – той се ухили когато чу отсреща:
- Здрасти татко, какво има? Да не се е случило нещо? – да той почти никога не ги набираше без причина. Никога!
- Не, нищо синко. Просто исках да чуя как си? Как са внучетата ми и снахичката ми? – от лявото му око се стече сълза, а гласът му леко се провлачи натъжено накрая.
- Добре са татко. Тъкмо обсъждаме утре да ти дойдем на гости. – синът му звучеше щастливо, но като, че ли беше усетил тъгата в гласа му. – Какво има татко? Не ми звучиш добре.
- Добре съм синко, – дядо Стефан се съвзе, и започна да говори както обикновено - …утре ще ви чакам за закуска. – После добави, нещо не типично за него: - Обичам те синко, много съм горд с теб!
- Благодаря татко, знам го. – в този момент разговора прекъсна. Дядо Стефан бе затворил и бършеше сълзите си с носна кърпичка.
Десетина минути по-късно когато вече се беше съвзел, взе отново GSM-а и набра и дъщеря си. Тя беше дежурна в болницата, но все пак дигна:
- Здрасти татко, много се радвам, че почваш да свикваш с GSM-а.
- Здрасти миличка, как е най-хубавата лекарка?
- О, аз съм добре. Ти как си? Вземаш ли си лекарствата, които ти донесох?
- Да, вземам ги миличка. – отново се появи проблема с очите и гласа му. Мъката и сълзите в очите му от сърцето се пренасяха на гласа му. – Даже мисля, че съм по-добре. – При тези думи гласът му звучеше вече издайнически пресипнал.
- Какво има татко, добре ли си? Звучиш ми като разстроен?
- Не, нищо ми няма дъще. – той се стегна колкото можа. – Кога ще дойдете на село?
- Татко утре съм почивка и ще дойдем. Даже и с брат ми се разбрахме. Сега трябва да затварям, че ме викат по спешност. Ти сигурен ли си че си добре?
- Да, скъпа. Обичам те! – той затвори телефона и се разплака, като малко дете. Плака доста дълго. Може би почти час. След което избърса сълзите си и включи телевизора. Новините бяха свършили и даваха някакъв филм. Може и сериал да е било, но кой ли го гледаше. Да дрънка нещо там.
На връщане от балкана, не си беше набрал билки, но беше набрал хубава коприва. Наряза я и половината я сипа в помията за прасето. После в хладилника имаше пушено пилешко месо. Взе го цялото и го топна в помията. То беше за Шаро. Когато отиде при животните той се вгледа в тях. Погали Шаро и му се порадва. Почеса го по коремчето, той много обичаше това. После му даде пушеното месо. Шаро му се нахвърли като не виждал и почна да нагъва лакомо. Сипа на прасето, и него погали. Докато го галеше една сълза отново направи една солено-топла пътечка от окото до брадата му, и после капна върху ризата му. Той много обичаше животните. Винаги се привързваше към тях, към всичките. Дори да му се наложeше да заколи кокошка той винаги го преживяваше. Плачеше след това. Такъв си беше, жалостив.
Нахрани и кокошките и закачи кошничката, в която всяка сутрин обираше яйцата. Когато си тръгна към вкъщи видя тъжната физиономия на кучето му. Шаро го наблюдаваше тъжно как върви бавно към къщата. Като че ли беше усетил, че господаря му няма да е тук утре. Когато дядо Стефан спря и му се изплези, Шаро наклони тъжно глава в ляво и изджавка два пъти. После легна на земята и наостри уши. А очите му гледаха все така тъжно, как старецът вървеше за последно по пътеката.
Преди да се прибере той се отби в мазата. Наля си в един буркан от миналогодишната ракия и се прибра.
Направи си голяма купа със салата и набързо си опържи яйца със сирене и една домашна наденица.
Банкетът, който си устрои му допадна. Пийна си добре, хапна си доволно. Беше приготвил храната за животните за утре, когато дойдат децата му и техните семейства. Подготви всичко. Извади си един нов костюм, който си беше купил за погребението на баба Тонка. Постави го на един стол, облече пижамата си и легна. Покри се с одеялото и тръгна да гаси лампата от мързеланката, но се спря. Как можеше да му се спи? Та утре той нямаше да е сред живите. Но на него му се спеше. Заспиваше. Дали от ракията, дали от тежкия ден? Не знаеше. Гледаше тавана и се прозяваше. Дали щеше да се събуди утре? Или щеше да се събуди, да отиде до тоалетната и да падне там. „Такъв беше животът – помисли си отново той – но кога не знаеш какво те очаква.” Но той знаеше, да той знаеше! Знаеше че утре ще умре. Да знаеше! Той угаси лампата. В тъмнината се опита пак на размишлява, но не му се отдаде. Той заспа. Сънищата му тази последна вечер, бяха съвсем обикновени. Спа спокойно и непробудно. Но само до три и двадесет и пет. Тогава се ококори и погледна часовника си. Стана както всяка сутрин. Е днес той беше подранил, с пет минути. Стана и се насочи към външния кенеф. От снощните разсъждения в главата му не беше останало нищо. Навън звездите огряваха чистото лятно небе. Той се облекчи и се прибра в къщи.
На леглото му обаче имаше седнал човек. Той беше облечен в черна дълга роба и голяма качулка, която покриваше лицето му.
- Но кой си ти? – попита дядо Стефан. – Защо седиш на леглото ми? – а, странника леко надигна глава, но пак нищо не се виждаше от лицето му. Той посочи с ръка зад гърба на дядо Стефан и каза:
- Върви, чакат те. – гласът му звучеше монотонно и някак равно, лъхаше старинност от него. Той се обърна. Зад себе си видя бяла светлина. Тя го заслепи, и той прикри лицето си с ръка. После се обърна към странника и го видя изправен над неговото легло, а в него лежеше самият той. Той вече беше мъртъв. Странника му кимна да върви. Той тръгна по светлината. Вървя дълго време – часове, дни, години. Никой не знае колко. Но това нямаше значение. Той вече беше мъртъв. Изведнъж светлината угасна и той се намираше някъде, никъде. Не можеше да определи къде. Но там където беше нямаше гравитация. Но нямаше и звезди, значи не беше космоса. Той се рееше в нищото. Изведнъж светна. Светлината беше, като че от запалени свещи. Но той не виждаше свещите. Продължаваше да се рее в нищото. И нищото не свършваше. То може би нямаше край, но пред него се показа една врата. Врата в нищото? Той почука на нея. Отвътре му отговориха:
- Влез... – той отвори врата. Вътре зад едно бюро седеше един възрастен мъж, който пишеше нещо. Дядо Стефан застана пред него като наказан и се загледа в това, което пишеше старият човек. Гледаше но не разбираше нищо. Думите му бяха познати, буквите също. Но не разбираше за какво става на въпрос. Мъжът остави перото, с което пишеш и се обърна към него:
- Чакат ви Стефане. Една дама ви чака вече дълго време да сподели вечният си покой с вас. – той се усмихна и му посочи обратно врата. Стефан си мислеше колко ли път го чака още? Но когато отвори врата зад нея имаше една прекрасна градина. Цялата обсипана със цветя. Когато затвори врата, тя изчезна. Но той въобще не обърна внимание на този факт. Неговото внимание беше насочено към нея. Тя беше там и береше цветя безгрижно. Още не подозираше за неговото присъствие. Но в този момент погледна към него, леко плахо. Не го очакваше. Но да това беше той. Там на края на поляната стоеше нейният възлюбен Стефан. Тя се затича към него. Хвърли цветята. Тонка беше млада, вечно млада и вечно красива. Той също се затича, захвърли бастуна. Той вече не му трябваше. Той имаше това, което го караше да е вечно млад, неговата Тонка…
Костадин Койчев - Kovak
© Костадин Койчев All rights reserved.
Много ми хареса написаното!