И поредния скучен ден, бихте си помислили. Но не. Все още не мога да се отърся от спомена за локвата кръв идваща от входната вратата на най-добрата ми приятелка Лидия. Беше 19:29, след минута трябваше да я взема от тях, за да отидем на вечерята по повод сватбата на леля ми. Беше най-малката от семейство Девънпорт, а бъдещият й съпруг беше мултимилионер. Не се учудвам, че го е омаяла, тя е умна жена. Най-много харесвам в нея силния й характер. Трудно допускам хора до себе си, но тя определено е достоен човек за уважение. Помня как в седми клас бях изпаднала в депресия и тя беше единствения неотлъчно до мен човек. В онези моменти допусках само музиката до себе си, но тя не се отказа и ме изкара от нас, за да видя че не всичко е толкова зле. Показа ми светлината в тунела, който упорито отказвах да напусна. Нямах възможността да й благодаря тогава, но сватбата й е идеалния момент да изкажа благодарността и радостта си.
Веднага набрах Лидия, шокирана от видяното, пулсът ми надвишаваше 120. ...