Какво не бяха видели очите ми? Какво не бяха чули ушите ми? Каква ли работа не бяха вършили ръцете ми?
Ето, че дойде време да си отдъхна и да се насладя на старините си. Лекото полюшкване на влака ме унасяше в старческата ми дрямка по обед. Доста земи преминах преди да успея да се доближа до последната, която възнамерявах и да е крайната ми спирка. Бяха изминали цели четиридесет години откак кракът ми не бе стъпвал върху родната ми земя.
"Ах, любима, моя родина! Моя родна стряха! Кът от спомени за изминали години."
Време, в което човешката пущина се бореше за насъщния и реколтата да е добра. А сега всички се бяха овълчили. Милиони биха ме осъдили, че аз сам съм си виновен. Аз сам я изоставих и си тръгнах, но пък знам камъка, който тежеше във сърцето.
Дарих на челядта си нужните им облаги. Изгледах ги, изучих ги и сега бе техен ред да дават пример на децата си. Мене ме оставиха сам с болката ми и самотата за дружинка.
Затова и предприех последното си пътуване, на което щях да се отдам в ...