Първи есенни дни. Голи са хълмовете над селото. Житото е прибрано и земята се готви за дълъг възстановителен сън. Но слънцето, сякаш не успяло да раздаде всичко през лятото, продължава щедро да лее топлина. Наистина, немощни са вече лъчите му, но как приятно галят лицето... Заради тази последна милувка, крача сега сред смълчаните ридове.
Вървя из Лъката. Това е тясна плодородна долина, между два съседни хълма. Засадена е с хиляди дървета – череши и круши. Черешите отдавна са преминали и вече капят жълтеещите им листа. А крушите са отрупани с плод. Сред жуженето на пчелите и осите, от време на време се чува тупане по земята на презрели плодове. Разнася се сладникава мирис на неприбрана навреме, гниеща реколта – плод на човешката небрежност...
Най-ниската част на Лъката е разцепена от дълбоко няколко метра дере, наричано твърде сполучливо от селяните – ровина. Дъното му е тясно и песъчливо, а високият бряг е ронлив и постоянно се руши.
Но това, което привлича най-напред вниманието ми, е ...